Ричард Марчинко, Джим де Фелис
Свещен терор (6)

Глава 6.

Когато стигнах в Сицилия, Трейс беше изпратена в болница и изписана, и то в отговор на заплахите да нарани лекарите, ако не я пуснат. Направили й няколко рентгенови снимки — все с отрицателни резултати, но какво може да се очаква, а?

В крайна сметка успели бяха да заловят само двама живи терористи. Единият се оказа онзи, дето опрял пистолета в Трейс, но го ударил шрапнел от приятелите му и не очакваха да оживее. Другият пък се качил в една от колите след обира. За съжаление италианските щурмоваци го измъкнали. Ще ви спестя юридическите простотии, но накрая го предали на италианските власти, преди Франки или някой друг компетентен да успее да го „интервюира“.

Италианците много ги бива да говорят, но има много да се желае по работата им със затворниците. Изглежда смятат, че да накараш някой да си яде спагетите без сос е морално равнозначно на това да го обесиш за ноктите на краката за тридесет и шест часа и да го боцкаш в топките с остен за волове. Не че биха го сторили.

Фалшивата бомба беше скрита досами пътя, на тридесетина метра от мястото, където Трейс захвърлила мотоциклета си. Франки схванал, че я крият там с идеята, че за нея ще дойде втори екип. Заради слабата надежда, че операцията ще продължи, той уредил да пробият дупки в нея и поставил два сигнализатора за проследяване. След това разположил доста голяма разузнавателна мрежа. Напразно, но пък поне италианците имали с какво да се занимават.

Нашите и италианските военноморски сили се захванаха да преглеждат данните от радара и другите източници с информация за корабите, като смятаха, че е трябвало бомбата да напусне страната в същия ден. Но както Трейс каза, когато ме взе от летището, това е безсмислено — ако тангата планират да изкарат незабавно бомбата от острова, камионът щеше да замине направо за мястото на срещата. По-вероятно е авторите на този заговор да знаят, че островът ще бъде отцепен незабавно и че ще е по-лесно и безопасно да приберат бомбата, когато „жегата“ понамалее.

Предполагам, че хората, които са взели оръжието от базата, е трябвало да се самоубият, ако бъдат хванати, както се случи с тримата при Трейс, и вероятно са избрани за тази част от мисията точно защото се е знаело, че ще се самоубият. Затова реших, че организаторът на мисията е някъде тук, че вероятно не наблюдава директно, защото щяхме да го забележим, но все пак е достатъчно близо, за да контролира изпълнението на плана.

С риск да бъда обявен за расист или, майчице, човек с предубеждения, нека изтъкна, че всички участвали индивиди очевидно произхождаха от Близкия изток. Мъртвите бяха на прекалено много парченца, за да е възможно да ги идентифицираме по снимки, а тяхното ДНК не съвпадаше със съвсем малкото регистрирани в компютъра известни терористи. Заловените нямаха документи и не се представиха, но когато се срещнах с Франки се оказа, че разпознали онзи от колата по отпечатъците му като един задник на име Али ал Хазми, съвсем неслучайно свързан с един от похитителите от 11 септември. Всъщност това попречи, а не помогна на нашата операция. От една страна, всички искаха да го докопат и да го бият до посиране… ъ-ъ, да проведат смислен диалог на чаша хубав чай. От друга страна, това привлече вниманието на Гноеликия.

— 11 септември. Такава величина. Голяма. Огромна. Ето за какво става дума тук, Дик. Катастрофа. Сериозна. Необхватна.

Изреченията на Гноеликия се свиваха до единични думи, ако се вълнуваше или се намираше под натиск, а когато същия следобед се срещнах с него, Кохът и останалите обичайни заподозрени, той се намираше под влияние и на двете състояния. Крачеше из малкия кабинет на Кохът като слон, решил да изкорми някой тигър. Тъй като единственият тигър сред тях бях аз — Трейс се престори, че я боли глава — останах нащрек.

— Това е огромно, Дик. Огромно. Удар.

Гноеликия се обърна към Кохът и кимна сериозно. Решил беше, че той е одобрил номера с фалшивата ракета и наблюдението, и подозирам, че вече започваше сериозно да си вярва, че идеята наистина е негова.

Кохът не преставаше да ме гледа скрит зад бюрото си. Арестуването на Ал Хазми предизвика щедри поздрави от Вашингтон и според мен той се притесняваше, че ще объркам всичко, като изтъкна, че отначало той беше забранил всичко това. Но тайната му няма да излезе от моите уста.

О. Май не е така. Грешка.

— Сега, когато заловихме организатора, какво следва? — запита Гноеликия.

Обясних, че не сме заловили организатора, големия шеф или нещо такова. Едва ли главният организатор би се изложил на риск. Ал Хазми трябва да е бил оперативен командир — изглеждаше единственият достатъчно умен да не носи жилетка с експлозиви — и едва ли заемаше по-висок от този пост.

— Затова трябва да го измъкнете от италианците и да ми позволите да поговоря с него — казах. — Той е връзката ни към следващото звено.

— Да — отвърна Гноеликия. Но това „да“ беше от онези, дето определено означават не.

— Защо не?

— Ще работя по въпроса.

— Работенето не е достатъчно — казах.

Гноеликия започна да пелтечи и да обяснява нещо за юрисдикцията, дипломацията и прочее.

— Съжалявам. Мислех си, че тези звезди означават нещо — обадих се накрая.

Обикновено, ако оспориш нечии генералски пълномощия, постигаш незабавен резултат. Но в този случай Гноеликия просто продължи да се оправдава и да вини Християните в действие, че са изолирали Ал Хазми. Тогава не знаех, че Пентагонът и разузнавателните агенции са изтласкали Гноеликия встрани. Званието му всъщност нямаше истинска сила, можеше да лае цял ден по хора като Кохът, но в крайна сметка те се намираха извън пълномощията му и ако не му сътрудничеха, можеше най-много да им се изпикае на килима в кабинета.

Ако Гноеликия беше способен, това сериозно щеше да застраши усилията на Америка да направи задграничните си бази сигурни и да защитава интересите си от тероризма. Некадърността му само го възпираше да не нанася допълнителни щети, както правят повечето генерали от кариерата. Във всеки случай скоро прекратих малката ни среща с думите, че трябва да ида да проверя дали нямам съобщения.

— Може би имаш нови улики? — запита той.

— Човек може единствено да се надява.

— Страхотно.

— Ще те информирам — казах му.

Последната част от горното изречение, „на куково лято“, може да не се е чула, защото вече се намирах в коридора.

Опитах да дръпна някои свои връзки сред Християните в действие, но много малко от хората в Ленгли ми дължаха услуги, а не познавах и никой от местните. Даже се обадих на посланика ни в Италия, но той се намираше извън кабинета си и се занимаваше с нещата, с които се занимават посланиците в Италия. Върнах се, за да се прегрупираме с Трейс за ранна вечеря в хотела.

След временното затваряне на страницата с терористите имаше смисъл да разгледам онази страна на уравнението, в която влизаше мафията. Много смисъл, но въпреки това не го обмислих. Когато стигнах в стаята си в хотела, за да се освежа преди вечерята, лампичката на телефонния секретар мигаше за получено съобщение. (На марчинкоговор „освежавам се“ означава да си вземеш една студена бира от минибара.) Когато се оправих с телефона, чух един дрезгав глас, който ми издиктува телефонен номер.

Някой вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Дик Марчинко ли се обажда? — запита той.

— Да. Ти кой си, по дяволите.

— Не е важно. Добре дошъл на нашия остров.

— Приятен е — отговорих. — Защо разговарям с тебе?

Предположих, че онзи е италианец, защото така произнесе името ми, с едно твърдо италианско „ч“. Но говореше английски, и то с нюйоркски акцент, само че от онзи, дето го говорят в Бенсънхърст. За онези от вас, които не знаят, това си е италианска територия. И го казвам с много обич — и зареден автомат в ръце.

— Дон Алберти желае да се срещнете — каза мъжът. — Бъди в „У Кафоне“ в Катания в 11 часа. Знаеш ли го?

— Ще го намеря.

— Едно нещо, господин Марчинко. Дон Алберти те уважава, защото е чувал за теб. Но трябва да знаеш, че уважението върви и в другата посока.

— Така е. — Представа нямах какво говори онзи. — Мога ли да си доведа мадама?

— Мадама? Да. Една. Но не те съветвам да водиш някой, който може да не разбере правилно ситуацията — каза онзи и затвори.

За повечето американци името Алберти не означава нищо и залагам стипендията си за следващия месец, че не го знаят и много италианци северно от Палермо. Но в Сицилия името се знае от всички, особено от полицията. Като млад Герландо Алберти създал и управлявал мрежа фабрики за производство на хероин за сицилианската мафия. Алберти е онова за дрогата, което Хенри Форд е за колите. В крайна сметка правителството го напипало и го пратило на съд, но семейството на Герландо останало важно в йерархията на мафията. Дон Алберти — дон е почетно название за някой важен член на мафията, нещо като херцог — беше внук на създателя на фабриките. (Всъщност незаконен и за него фамилията твърди, че дори не трябва да носи името. Но нека сами си оправят личните спорове.)

Забравете онова, което гледате по телевизионните сериали и филмите. Повечето mafiosi, особено в Сицилия, са брутални, безчовечни убийци, не играят добре с останалите, а и много голяма част са толкова глупави, че не могат да броят повече от десет. Някои са доста добри бизнесмени, но повечето не знаят как да вземат пари от банката по нормалния начин.

Та защо трябва да се ходи на срещата?

Този въпрос го зададе Трейс, въпреки че към него добави и няколко цветисти прилагателни.

— Храната в хотела е гадна — отговорих. — Най-малкото, ще ме черпят хубав обяд. А може би донът иска да му автографирам някоя книга.

— Сигурно ти готвят някоя шибана засада.

— Не. Твърде мързеливи са, за да се обаждат преди това. Ако искаха да ме убият, вече да са опитали.

Трейс се престори на несъгласна. Но продължи да настоява да дойде с мен. Лицето и краката й бяха издраскани и натъртени от приключението с крадците на ракетата, но подходящо поставеният грим криеше раните. Не че някой би им обърнал внимание заради минижупа и блузката й. Когато се появихме в ресторанта, оберкелнерът ми кимна, погледна Трейс, погледна Трейс отново, а след това я поведе през стаята към една маса в далечния край. Аз ги последвах.

Един мъж на около шестдесет години седеше до голямата кръгла маса. Гъстата му черна коса беше сресана право назад и той носеше кремав костюм без вратовръзка, а синята му риза беше закопчана чак до врата. Слабото му лице изглеждаше спокойно, уверено и приятелско. На масата имаше само още две места — срещу него. Когато наближихме, той се изправи с усмивка. От предварителните проучвания разбрах, че това е дон Алберти.

— Дик Разрушителя. Каква чест.

Алберти говореше английски много добре, със съвсем лека следа от акцент. Кимна ми. Аз също кимнах.

— И Трейс Далгрен. Вие сте дори по-красива от онова, което той описва в книгите си, госпожице Далгрен. Мога единствено да предположа, че сте и два пъти по-интелигентна и три пъти по-опасна.

Трейс го изгледа по начина, който означава „върви на майната си“, но не си направи труда да преведе.

До масата ни бяха съпроводили като сенки двама сервитьори. Те измъкнаха столовете ни и дори разтвориха салфетките и ги поставиха на коленете ни. Мъжът, който помагаше на Трейс, започна да пуска лиги и се наложи бързо да се отдалечи към мъжката тоалетна.

Дон Алберти се впусна в кратка критика на всяка от книгите ми, като започна с първата, която, разбира се, смяташе за най-добра. Аз постъпих по обичайния начин — лепнах една дипломатична усмивка на лицето си и отпих от „Бомбайския сапфир“, който той предвидливо ми поръча. Междувременно очите ми търсеха полезна информация. Бодигардовете на дона, общо четирима, седяха по двама през няколко маси от нас. От това разбрах, че той се чувства изключително спокоен, и то не просто защото се намираше на своя територия. Още двадесетина други вечеряха, предимно възрастни двойки, като по дрехите им можеше да се съди, че са членове на местния делови и светски елит, което не е трудно да се определи, ако се съди по скъпарския на вид ресторант. Бих казал, че в Америка смятат и най-успешния мафиот за недодялан и некултурен. Но в Сицилия успелият дон има съвсем друго излъчване. Доновете представляваха връзката с продължителната и почетна съпротива срещу чужденците, сред които се нареждаше и всеки италианец, който не живее на острова.

Алберти беше направил поръчката и през масата тръгнаха местни деликатеси като на парад. Аз отхапах няколко неща — свареното октоподче се оказа адски вкусно — и изчаках да подхване темата за срещата ни.

— И така, харесва ли ви Сицилия? — запита Алберти по времето, когато сервитьорът сложи една бутилка „Самбука“ за еспресото.

— Много приятен остров.

Извърнах се към Трейс.

— Моята спътничка ми каза, че е отлично място за каране на мотоциклет.

Дон Алберти се усмихна и погледна към една маса до входа на ресторанта. Един мъж на около тридесет години стана, дойде при нас и седна от дясната страна на Алберти. Изглеждаше като негов по-млад и още по-строен вариант. Предположих, че това е синът му, който според моята информация изпълняваше длъжността главнокомандващ. Кожата под очите му висеше от умора, а очните му ябълки сякаш щяха да потънат в черепа му. Веднага познах гласа. Той беше човекът, който остави съобщението и отговори на обаждането ми.

— Събитията в американската база са много неприятни — каза той. — Показват пред колко сериозни заплахи е изправен светът.

— Май преувеличавате — обади се Трейс.

Погледите им се срещнаха за тридесетина секунди. Тя го гледаше не просто свирепо, а се питаше дали да не изтръгне сърцето на синчето и да му го навре в устата, или просто да го ритне чак отвъд следващия меридиан.

— Вие смятате, че мъжете на честта биха застрашили националната сигурност? — запита синчето, като прекрати дуела с погледи.

— Кои мъже на честта? — запита Трейс.

Синчето се приведе напред. Преди да каже нещо, дон Алберти вдигна ръка.

— Участието на синьор Бионди беше сериозно нарушение на доверието, въпреки че неговият работодател никога не би позволил такова нещо, а да не говорим за cupola — каза той.

Не говореше за архитектура — cupola е управляващата комисия на мафията. Привидно говореше на сина си, но гледаше мен.

— Синьор Марчинко с право се притеснява, че ние имаме връзка с всичко това. Но такова нещо само ще ни донесе срам.

Вдигнах кафето и отпих.

— Смятам, че ще е полезно да дадем малко информация за него — добави Алберти.

Синчето се намръщи съвсем леко, вероятно за да покаже, че уж не е съгласен с това и така информацията му да изглежда по-достоверна, а после се разприказва за Бионди. Според него Бионди бил сръчен човек от по-долните нива, по-скоро работещ на свободна практика, а не войник. Въпреки че вършел много работа в Неапол, той произхождал от Сицилия и се връщал тук поне веднъж месечно, уж за да види майка си. При едно от тези посещения преди няколко месеца към него се обърнали някакви либийци, които търсели начин да се сдобият с американска стока.

— Говорите, сякаш е пласирал тоалетна хартия — прекъсна го Трейс.

— Отначало говорели за цигари — каза синчето и добави с дрезгав глас: — Разбира се, ако беше местен човек, щеше да знае, че Сигонела е забранена зона. Американците винаги са били забранени за нас. Но когато научихме за интересите му, го предупредихме да не се забърква. За нещастие той не се оказа интелигентен човек.

Синчето продължи печалния разказ за Бионди. След като проучил графика за доставка на цигари, които така и не откраднал, либиецът променил задачата му. Предложил обир на военновъздушната база, където според него американците пазели значителни количества пари в брой за заплати. Бионди възразил заради прекалено високата опасност, която не оправдавала възнаграждението. Но либиецът обяснил, че не иска Бионди да участва, а само да научи как точно се охранява базата. И точно по тази причина направил опити за влизане, които били засечени, за да помогне на либийците да организират кражбата.

Ди Джовани, за когото синчето ме увери най-тържествено, че е свързан с друга фамилия, бил невинен, макар и глупав, случайно попаднал на неподходящо място човек, чиито основни дела се намирали в Неапол, където и трябвало да бъдат. За нещастие, изглежда, че този signore вероятно ще се оттегли трайно от автомобилния бизнес, след като фабриката му претърпяла толкова сериозни щети. Всъщност говорело се, че здравето му е много разклатено. Изключително много. Дори крайно.

Жалко.

Версията на синчето бъкаше от дупки — никой не можеше да е толкова глупав, колкото изкараха Бионди, а и едва ли мафиотите не са знаели какво е намислил, но вероятно най-грубо нещата бяха така, както ги описа синчето.

Не че мислехме да признаем това.

— Лайна — каза Трейс, когато синчето свърши. — Пълни лайна.

Потупах я по ръката. Разбира се, това бяхме го планирали, но гневът в очите й изглеждаше съвсем истински. Ако Трейс реши да се снима в киното, ще спечели някой Оскар още от първия път.

— Ние в Америка си падаме малко скептици — казах на дон Алберти с успокояващ глас.

Той кимна, а синчето бръкна в джоба си и извади един плик. За миг си помислих, че ще опитат да ме подкупят — за всяко нещо си има първи път.

— Това ще ви покаже откъде са дошли парите, с които са платили на Бионди — каза синчето. — Разбира се, тъй като са в брой, няма доказателство, че ги е получил.

— Той къде е? — запита Трейс, като пое плика.

— Бих искал да говоря с него — обърнах се към Алберти аз.

— За съжаление синьор Бионди няма да е в състояние да води разговори в близко бъдеще. Или по всяко време след това.

— Жалко.

— Да. Глупостта си има своите последствия.

Кимнах. Интересно ми беше дали тангата или мафията са очистили Бионди, но осъзнавах, че ако питам, няма да ми дадат верния отговор.

— Вътре има едно местонахождение, което ще ви заинтересува — добави синчето и посочи плика.

— Нещо, което много ще ви заинтересува, синьор Дик — намеси се дон Алберти, — е името Саладин. Либиецът го споменал в разговор със синьор Бионди.

— Кой е либиецът? — запита Трейс.

Дон Алберти направи жест, че нито знае, нито го интересува.

— Али ал Хазми — обадих се. — Той участвал ли е?

Алберти сви рамене отново. По лицето на синчето също не се изписа нищо — вероятно не знаеха.

Ал Хазми беше от Саудитска Арабия, а не либиец. Фактът, че някой друг се е срещал с Бионди, не противоречеше на версията ми, че Ал Хазми е ръководил операцията. Може да е използвал Бионди за прикритие и дори самият той да е либиецът.

— А Саладин? — запита Трейс. — Кой е той?

— Един герой от книгите на шефа ви — отговори дон Алберти. — Но повече не знам.

Той вдигна ръка към един от сервитьорите за още вино.

 

 

Франки не беше напълно убеден, че дон Алберти казва истината, цялата истина и само истината за Бионди. Данните от банковата сметка се оказаха верни и доказваха, че преведените суми са от Либия, но със сигурност са непроследими преди това, и че са прехвърляни пари в брой. Това не ме изненада, защото само по себе си не значеше нищо. Мафията по принцип притежаваше въпросната банка и лесно можеше да е сложила парите. Но информацията щеше да даде на Срахсивгащите и италианците занимавка за няколко дни. Освен това така щяхме да впечатлим и Гноеликия, макар че не се вълнувах особено дали той е впечатлен или не.

Ами адреса, който ни дадоха, питате? По някаква причина забравих да го споделя. Понякога и собствения си телефон не си спомням…

Адресът принадлежеше на няколко уютни бойници в хълмовете над морето, на десет мили южно от Таормина^[1]. От въздуха всичко изглеждаше съвсем обикновено, както го видях следващата сутрин благодарение на прелетелия отгоре стар мой приятел на име Сам Спагетата. Сам е надхвърлил седемдесетте, но работи шестдесет часа седмично и прекарва нощите си с кианти и кубински пури в къщата си до Капо Ризуто на Йонийско море. (Там би се намирала ахилесовата пета, ако Италия беше истински крак.)

Едно време, докато траеше малкото недоразумение в Югоизточна Азия, което понякога наричат Войната във Виетнам, Спагетата караше хеликоптери „Бел UH-1H Ирокез“, известни повече като „Хюи“, за фирмата „Еър Америка“. „Еър Америка“ беше създадена от Християните в действие за мисии, които са или прекалено опасни, или прекалено мръсни за военновъздухарите, което не означава, че ВВС на САЩ са си пазили крилете чистички по време на войната. Спагетата бил обучен от армията, но я напуснал при обстоятелства, които не си направи труда да ми обясни. В „Еър Америка“ натрупал невероятно досие, като казва, че са го сваляли пет до тринадесет пъти. (Броят се мени според количеството напитки.) Не знам каква е истината, но беше изкарал достатъчно пари да кибичи в Италия няколко години след войната. Накрая решил вече да не си почива и взел да кара хеликоптер за една електроснабдителна фирма. Няколко странични задачи му позволили да си купи цял хеликоптерен парк и да създаде таксиметров бизнес за туристите до Ризуто. Точните финансови подробности по тази операция са необясними за мен и мисля, че за всички заинтересовани е по-добре те да останат такива.

Спагетата се съгласи да дойде в Сицилия и да ми помогне веднага щом се обадих, но според мен все още се сърдеше малко, че съм го събудил в три сутринта, веднага след срещата с Алберти. Или пък може би искаше да ми покаже защо неговият „Дофин AS 35N“ е толкова популярен модел, когато е с камуфлажно покритие. Излетяхме достатъчно спокойно, но щом прибра колесника, той наведе носа към морето и наду газта, за да продуха нагара от жигльорите. Не знам дали минахме звуковата бариера, но бяхме близо до нея и се кълна, че можех да докосна вълните. Лицето на Трейс доби изражението, което тя използва пред непосредствена опасност от повръщане. Добре че Спагетата нямаше огледало, та да я види, защото съм сигурен, че това само щеше да го насърчи още.

След десетина минути фукане Спагетата вдигна хеликоптера на по-безопасна височина и полетя като истински туроператор. Направихме дъга и свихме към крепостта на тангата, бавно, сякаш търсим да видим някоя мадама без горнище на скалистия бряг. Трейс щракаше с един апарат „Никон“ с телеобектив, докато аз оглеждах района с бинокъл. Каменните стени на крепостта се издигаха направо от скалите. Така и не проверих миналото на тази крепост, но по сицилианския бряг има няколко подобни постройки или руини. Много от тях са строени през Средновековието като укрепления на местни аристократи. В крайна сметка доста от тях се използват за незаконен внос. В повечето случаи стените, подкопани от морето, бяха съборени. Но няколко крепости не само са незасегнати, но дори собствениците им са ги обновили и ги използват като място за усамотение или в някои случаи за хотели.

Тази изглеждаше на крачка от разпадане и много далеч от онова, което се предлага на туристите. На няколко места стените бяха издути, но иначе си бяха здрави. Откъм водата се виждаха два отвора. Единият представляваше входна арка с порта, каквито обикновено има в края на моста над рова с водата, само дето този се намираше на нивото на морето. Според мен портата беше широка към три метра и половина, достатъчно да влезе китоловен кораб.

Десетина метра южно от тази порта имаше една голяма метална врата. Тя се намираше по-нагоре в стената и изглеждаше сякаш е предназначена за качване в кораб. По горната страна на стената минаваше каменна пътека между две петстенни кули в двата края. Кулите нямаха покриви и вътрешни греди, но изглеждаха здрави. Стените, които продължаваха от тях към вътрешността на острова, завършваха в една отвесна скала, която образуваше четвъртата стена на горе-долу квадратната постройка. Стените бяха достатъчно дебели, за да поберат стаи, и при първото преминаване ми се стори, че пространството вътре в тях е открит двор, но едва при второто минаване осъзнах, че то представлява равен покрив.

Около югозападната стена минаваше път и завършваше под една каменна арка, широка колкото тази към морето. Подходът се пазеше от една кула и от тази страна не се виждаше пътека. От западната страна едно нещо, което приличаше на буквата W, се оказа допълнителни бойници, изрязани в каменната пропаст. Трудно щеше да е да ги нападне човек, но от тях имаше лоша видимост надолу, особено заради гъстата растителност. Не виждах да имат връзка със самата крепост. Не забелязахме и някаква охрана.

При третото преминаване, този път откъм вътрешността на острова в посока североизток, Спагетата взе да ругае. Рязко даде газ и хеликоптерът подскочи напред.

— Радар — обяви той. — Кръгова развивка. Оръдейна чиния. Задници.

Позволете да преведа: някой наблизо беше включил радар, работещ с кръгова развивка на честотата. Обикновено този тип радар се използва за насочване на противосамолетната артилерия (затова и оръдейна чиния). Обикновено по радара можеш да прецениш какво оръжие са насочили към теб. В този случай радарът се оказа доста стар — правеха ги руснаците по времето, когато хвърлях копия във Виетнам, и обикновено насочваха оръжие като ЗСУ-23, а то е четирицевно противосамолетно оръдие и още се среща тук-там по света. Използва се и при други системи за стрелба на къси разстояния, включително СА-9.

— Не видях оръдия — обади се Трейс.

— Това не значи, че не са там — отвърна Спагетата.

— А за какво му е на туристически хеликоптер система за предупреждение за радар? — запита Трейс.

— А ти защо си толкова любопитна? — сопна се Спагетата.

Оставих го да се поуспокои за малко, а после запитах дали предупредителната му система е достатъчно изтънчена, та да определи точното положение на радара.

Спагетата изръмжа двусмислено. Сви на запад и закара хеликоптера още по-навътре в морето.

— Не видях радарна чиния или антени. Може ли да са монтирали радара в сградата? — запитах.

Спагетата изръмжа отново, но после каза:

— Сигурно е на скалите. Под мрежа. Чиния. Шибани задници.

Предложих на Трейс да зареди инфрачервен филм във фотоапарата за следващото прелитане. Слънцето щеше да нагрее металната повърхност на радарната чиния и да я направи по-забележима.

— Не знам, Дик — отговори Сам. — Не ми харесва отношението на някои хора. Нали ме разбираш?

Няма нищо по-лошо на света от темпераментния пилот на хеликоптер. Преди да успея да кажа нещо, Трейс напевно каза нещо, което си обяснявам като заблуден опит да му въздейства психологически.

— Шубе го е.

— Аз съм бягал между куршумите още преди баща ти да установи, че не носи пиене — отвърна Спагетата. — Дик, откъде я намери тая? От детската градина ли?

— Ако не слуша, ще я преметна на коляно и ще я напляскам.

— Можем да идем до вулкана и да я пуснем в него — предложи Спагетата.

Обърнах се към Трейс и бързо кимнах. Каквото и остроумие да беше замислила, то умря на устните й.

— Въпросът, момиченце, не е дали да се върнем. Ние не сме педерасти. Въпросът е дали да си правим труда да им разкодираме сигнала. Или трябва всичко да ти обяснявам, а?

— Предпочитам да не ставаме по-очевидни от необходимото — казах на Спагетата.

Ако включим заглушител, техният радар нямаше да може да ни следи. От друга страна, хората, които управляват радара, щяха да разберат, че знаем, че ни наблюдават.

И да, необичайно е цивилен хеликоптер да има заглушител. Защо му е на Спагетата такова нещо… е, нека допуснем, че има основателна причина, и да спрем дотук.

Летяхме малко на север, като се преструвахме, че разглеждаме забележителностите, а после се насочихме на юг. Трейс подготви апарата, докато Спагетата се насочваше по курса. Той вдигна машината на хиляда и петстотин метра, което според нас беше максималното разстояние, от което с този обектив можехме да получим сносна снимка. Когато преминехме отгоре Спагетата щеше да излъчи въпрос към несъществуваща контролна кула, та да изглеждаме като туристи. Идеята беше, че хеликоптерът уж се връща оттам, откъдето е дошъл, а не се интересува от крепостта.

Имаше само един проблем: хиляда и петстотин метра представляваше разстояние, на което оръдието или ракетната система към радара убиваше без грешка.

— Светне ли това, дръж се здраво — каза Спагетата и посочи към едно тъмно жълто петно в средата на таблото. — И ти, момиченце. И не се притеснявай от светлинните капани. Аз не бих им обърнал внимание. Само дето най-после изплатих този хеликоптер на банката и не съм го застраховал изцяло.

Лампата се включваше от инфрачервена опознавателна система, която щеше да ни предупреди за изстреляна ракета. Тя не се включи за разлика от детектора за радари. Спагетата посочи към скалата до крепостта, но целеуказателят на детектора се оказа недостатъчно точен, за да определи мястото достатъчно добре, и двамата с Трейс трябваше да изчакаме промиването на снимките.

— Може и да е чиния, а може и да не е нищо — обясни тя няколко часа по-късно, когато ми показа снимките. — Ако оня дъртак караше малко по-бавно, сигурно щях да заснема нещо полезно.

На апахите едно им е лошото — ако решат, че не те харесват, няма никакъв начин да поправиш мнението им и дори не си струва да опитваш.

— Полезно или не, смятам, че трябва да поогледаме — казах. — Какво ще кажеш за едно среднощно плуване?

 

 

Ако операцията се изпълняваше от тюлени, щяхме да се придвижим до портала към морето със собствено такси — подобрено средство за превозване на тюлени. Това ПСПТ представлява миниподводница, която ви отвежда достатъчно близо до целта, за да изразходвате истинската си енергия за мисията, без да плувате дотам. Те са подобрение на старите средства за превозване на тюлени, които представляваха нещо като преобърнато кану, което се спуска под водата, а не истинска подводница. В СПТ сядаш на една мокра скамейка и топките ти измръзват, докато съвсем бавно се придвижваш към целта. Новите подобрени версии позволяват плувецът да е на топло, да му е хубаво и да е сух до самия танц.

В мислите си чувам думите на един от старите морски старшини, който ръмжи следното: „Какво бе, Марчинко, мамицата ти? Боиш се крачетата да не ти паднат, ако се намокрят, а, сакат лайномъдест посран шибан ленив кучи син такъв?“^[2]

В речника на старшините думата „ленив“ е на първо място.

Ние постъпихме по старомодния начин, като слязохме от лодка на половин миля разстояние. Повярвайте, ако сте участвали в старата програма за обучение по подводни диверсии, където водите около Литъл Крийк рядко се затопляха повече от 4 градуса, а течението можеше да достигне два възела. Средиземно море ще ви се стори като океан от мляко. Но пък ако сте били в програмата за обучение по подводни диверсии, вероятно зад вас е крещял някой старшина с думи като „Марчинко, жалка изсрана повръщня, мислиш, че това е лесно? Точно лесното ще ти смачка топките, дрислив посерко такъв!“.

На около двеста метра южно от крепостта се натъкнах на мина, закотвена точно под повърхността на водата. Тя не беше сувенир от Втората световна война, а наоколо имаше още няколко такива, като ограда, която да пази входа с портата. Достатъчно лесно ги заобиколихме и се отправихме към арката. Коловете около входа бяха разположени на метър разстояние един от друг — повече от достатъчно, за да не пуснат лодка, но по никакъв начин не пречеха да мине плувец. Освен това стигаха само на тридесет сантиметра под водата.

Вероятно вече ви е хрумнало, че това може да е добре подготвен капан. Много са хората, за които откровено можем да кажем, че мразят гъза на любимия Дики, а също и останалата част от тялото му. Скъпо биха платили да видят главата му смачкана в скалите. Фактът, че мафията участваше, също не повдигаше нивото на доверие и сигурност. Нищо не е по-голям въпрос на чест за „мъжа на честта“ от това да убие и да се прекръсти два пъти.

Та какво бихте направили вместо мен? Ще изпратите малък робот пред себе си, за да му спукат задника, ако това се окаже капан?

Добра идея. Обадете ми се за моя сметка, когато усъвършенствате достатъчно такъв робот. Само гледайте да го направите да работи във всякакви условия, да не трябва да спира за ремонти и зареждане и да може да се разчита на него да ти спаси задника, когато се разхвърчат лайната. Междувременно аз ще продължа да залагам врата си под брадвата, точно както всички останали бедни копелета в нашата армия, ВМС, Морската пехота и ВВС. Ако искате да ритате задници, трябва да поемете и свързаните с това рискове.

Пъхнах се леко под вратата и се изкачих към повърхността. Прекалено тъмно беше, за да видя покрива, а и пред себе си не виждах много. Намерих стената и тръгнах край нея. Тя беше зидана и камъните й се намираха близко един до друг. След десетина метра стигнах до дървена платформа, дълга десет метра навътре от портата. Бавно я заобиколих, защото реших, че е пристан. Три метра след края й достигнах друга каменна стена. Тръгнах по нея, после по стената от другата страна и се върнах до портата. Доколкото виждах, нямаше никакви отвори над или до нивото на водата.

Толкова тъмно беше, че едва видях дланта пред лицето си, която за щастие принадлежеше на Трейс. Вързахме оборудването си отдолу на платформата. След това извадихме играчките от водонепромокаемите торби, които мъкнехме със себе си. С автомат в ръка включих течнокристалната лампа на китката си и бавно я насочих натам-насам. Над пристана имаше дървена врата. Дървото изглеждаше много старо, но в добро състояние. Дъските се придържаха една към друга с три дебели ленти ръждиво желязо. Аз измъкнах водолазния си нож и опитах да го употребя като шперц. Не свърши работа. Една дебела метална плоча не позволяваше достъп до резето. Пантите — ако имаше такива — или се намираха от другата страна, или пък бяха вградени в дървото и камъните.

Време за прегрупиране и премисляне. Открихме два отвора над себе си — малки квадрати, които навярно някога са били част от канализационната система на крепостта. А може и още да бяха такива. Знам само, че се оказаха прекалено малки да се промуши през тях човек.

— Ами сега? — запита Трейс.

— Ще търсим подводен вход.

— И ако не намерим такъв?

— Ако не си опаковала взрив, ще изплуваме навън и ще се изкатерим по стената — казах.

— Гадно.

— Много.

Метър и нещо под повърхността стената отстъпваше на твърда скала, а дъното на това малко входно помещение се намираше на още метър и нещо по-надолу. По пода имаше гъст слой мръсотия и можеше да включва всичко, дори и скелети. По камъните имаше растения, типични за застояли води, но не видях риба, нито пък октоподи. Затова, когато усетих дърпане по крака, докато тръгвах към повърхността, разбрах, че Трейс е намерила нещо.

Проходът се намираше по средата между водата и дъното, вдясно от пристана. От всички страни представляваше камъни, широки и високи колкото ниша за ковчег в някоя крипта. Това сравнение ми се стори особено уместно, когато стигнахме до един завой, който водеше право нагоре. Трейс се промъкна през него без проблем, а аз се одрасках отстрани, ударих си коляното и за малко не си счупих ръката, което всъщност не е проблем, само да можех да стигна до повърхността, за да поема въздух в пламналите си дробове. Изтласках се нагоре през мазната вода и излязох на повърхността до Трейс.

Оказахме се в горната част на нещо като комин в средата на каменна стая. Високо отгоре се процеждаше слаба синя светлина. Зяпах я около минута, преди да осъзная, че виждам небето. Оказа се, че проходът води към югоизточната кула до нещо, което навремето, когато големите отвори в стените още са имали греди, е служело за стая за стражите.

Около метър над повърхността на водата обикаляше тесен перваз. Изкачихме се по него, като с нокти изстъргахме всякакви бактерии — от тетанус до туберкулоза. Первазът се оказа малко по-широк от задника ми, но предлагаше място за почивка. На една трета от пътя нагоре се намираше зазидана с тухли врата, а друга се виждаше на три-четири метра по-високо.

— До върха? — запита Трейс.

— Мисля, че да.

Извадих автомата и преметнах ремъка през врата си — исках да ми е подръка, ако горе се натъкнем на стража. Имаше достатъчно светлина, за да не се налага да използваме фенерчетата. Камъните се намираха близко един до друг, но с неравната си форма предлагаха достатъчно места за захват, стига да има човек търпението да ги търси.

Освен ако този човек не е Трейс. В който случай той би имал невероятно лепкави пръсти и би се изкачил нагоре по стената два пъти по-бързо от паяк. Тя изчезна над перваза по посока на каменната пътека върху стената, която водеше към другата кула.

Въпреки че целта ми беше да заловя поне едно танго и да си поговорим сърдечно за нещата, имах готовност да се съобразя с реалността. Ако се окажеше, че сме изправени пред превъзхождаща сила, например ако открием, че оръдията ЗСУ-23 са съпроводени от три-четири танка, то винаги можехме да отстъпим и да повикаме Франки и италианците.

Но не бях готов да се върна с празни ръце. Затова, когато чух в далечината шума на извънбордов двигател, първата ми реакция беше да изругая наум.

Втората ми реакция беше да се хвана здраво за стената, защото за малко не се подхлъзнах. Като си напомних, че не желая да започвам всичко отначало, протегнах ръка и се изтеглих на перваза над мен. Изправих се и се оказа, че гледам към хоризонта.

В далечината някаква светлинка се отрази от повърхността на морето. Малка и тънка като игла, която изчезна мигновено. Но беше твърде далече, за да е лодката.

Наведох се над каменната стена и забелязах каквото търсех. Докато се катерехме в кулата, до една от вратите на крепостта беше дошла лодка. От вратата висеше нещо — въжена стълба. От тихо ръмжене на празен ход моторът премина към ритащи задници високи обороти. Лодката подскочи и се отправи към светлинката, която бях видял.

Ясно е, че хората в нея щяха да ми се измъкнат. Аз не исках това. Имаше само един начин да ги спра. И затова направих възможно най-тъпото нещо.

Скочих.