Ричард Марчинко, Джим де Фелис
Свещен терор (15)

Глава 15.

Кутията, която Задномагаре беше вдигнал в ръка, се състоеше от два превключвателя без маркировка. Предполага се, че е включил часовник, но без да се сети да приложи и упътване. Еднакво вероятно беше бомбата или да се взриви незабавно при преместването на превключвателите, или да се изключи.

Но какво пък, мамицата му.

Превключих ги. Нищо не стана. Измъкнах жиците от кутията. Пак не се случи нищо.

Край на проблема? Или затишие преди буря?

Втурнах се към една от вратите към черквата. Двама от охраната на Ватикана се показаха, когато стигнах на два-три метра от тях.

— Долу има бомба, около гробницата на свети Петър — викнах.

Докато реагират, аз вече бях ги настигнал. Вътре ме посрещна втора двойка охранители, но и те ме пропуснаха да мина, или защото разбираха предупредителните ми крясъци, или защото им се струвах прекалено луд, за да се занимават с мен.

Хората от охраната на Ватикана изпълваха катедралата заедно с италиански войници, carabinieri и членове на Digos^[1], или антитерористите от Министерството на вътрешните работи. Когато тичешком влязох в нефа, двама от полицаите за овладяване на размирици ме хванаха, но един познат лаещ глас ги спря:

— Ей, този е с нас — чух гласа на Дани.

На какъвто и език да говорят, полицаите се разбират и двамата carabinieri ме пуснаха. Дани и Док вървяха заедно с двама членове на ROS — полицейската група за специални операции.

— Бомбата е под гробницата на свети Петър, в района, който забраниха за туристи след предишния инцидент — извиках, като тичах към входа на криптата. Когато стигнах до олтара, вече хората от охраната опитваха да махнат оградата за подземния вход към гробницата на свети Петър.

— Надявам се това да не е твоята кръв — каза задъхан Док, когато ме настигна.

Извадих кутията на Задномагаре и я пъхнах в ръцете му.

— Това какво е? Как е вързана бомбата?

— Сменяш темата.

— Тревожи се за мен после. Защо бомбата не е избухнала?

Док извади един нож и отвори кутията. Определено тя не беше детонатор, иначе всички сега да сме мъртви.

— Може да е включила някакъв часовник или пък да е блокирала някаква система за спиране на бомбата. Предполагам, че е нагласена така, че преместиш ли превключвателите, да не може да спре. Възможно е също да е само за заблуда.

— Долу определено има бомба.

Док кимна, но разбрах какво иска да каже. Задномагаре само дето не ми беше дал кутията сам. Знаеше, че ще проследя жицата и ще опитам да обезвредя бомбата.

Вероятно това е и неговият начин да гарантира, че аз ще съм там, вътре, когато тя избухне.

С помощта на чифт клещи за рязане на болтове хората от охраната отстраниха вратата и се втурнаха надолу. Док, Дани и аз също. След секунди стигнахме до друга врата. Докато carabinieri-те се бореха с резачката за болтове, един от надзорниците от Digos предложи да донесем горелка. С нея съвсем лесно щяхме да минем през тази врата — и да стигнем чак до райските врати.

Където вероятно и без това отивахме.

Вкарах пръсти в почти напълно отрязаната телена врата и с помощта на един от охраната я откъснахме от стената. След като тръгнахме надолу по залите, пълни с експлозиви, през вратата на отсрещния вход нахлу втора група хора от охраната. Само след секунди се заеха да свалят основните компоненти на бомбата и подредени като пожарникари си подаваха големите бутилки с експлозив по виещите се коридори.

Което, откровено казано, си беше по-опасно от идеята да използваме горелка.

— Жицата върви натам — обади се един от специалистите по бомбите, докато я разглеждаше в другия край на стаята.

— Значи каквото ще я взриви, се намира в онзи край — казах и посочих към дясната стена. — Хайде да огледаме.

Другите не ми повярваха съвсем, защото наистина само предполагах, но имахме достатъчно хора за разчистването. Вместо да разчистя напълно всичко от моята страна, аз само ги накарах да отстранят горния слой колкото да се вмъкна през него.

— Жицата — тук свършва! Не е свързана към нищо! — викна някой на италиански в другия край на стаята.

Останалите замърмориха неща като „фалшименто“ на италиански. Аз продължих да пълзя. След като влязох почти наполовина в другата, голямата стая, видях обемист черен куфар между трио бутилки до един фундамент от времето на първата базилика.

— Док! — изкрещях, а после се напънах да вдигна една от бутилките.

Само толкова казах, но Док знаеше какво имам предвид. Спря всички и направи необходимата организация, та когато успях да вдигна бутилката над тялото си и да я избутам над краката си, да я поемат.

И да я изпуснат.

 

 

В ръцете на Трейс Далгрен, която точно в този момент се катерела по купчината бутилки. Паднала назад от тежестта, без да разбира съвсем какво държи. Но преди хубавият й задник да удари земята, бил поет от двама от най-щастливите агенти на италианските служби на света.

Ако искате, наречете навременното пристигане на Трейс чудо. Или пък можете да сте като нея и да се оплаквате и мърморите, че идиотите от охраната я задържали десет минути, иначе щяла да е тук цели десет минути по-рано.

Измъкнах куфара и го пъхнах назад към Док, а после изпълзях назад максимално бързо и пъргаво. Док тръгна нагоре към основния етаж на черквата, но разнесените по коридора части на бомбата му пречеха.

— Насам — викнах и посочих по другия коридор. — Тук, долу.

— Там няма изход — каза един от хората на Ватикана.

— Ще има скоро, ако не обезвредим бомбата — отвърнах.

Коридорът водеше в голяма зала, служила някога като част от мавзолея на заможно римско семейство от втори век. Константин го запълнил с чакъл, когато построил първата черква „Свети Петър“. Сега римските призраци ни наблюдаваха, докато Док разглеждаше съдържанието на куфара.

— Мисля, че е миниран — каза.

Успял беше да го отвори малко до ключалката, достатъчно, за да видим една жица.

— Може да го разрежем отстрани.

— Може би ще гръмне преди това. Обзалагам се, че по вътрешните му стени е сложено нещо като „Семтекс“.

— По-добре да го изнесем — предложи Дани, който заедно с Трейс беше стигнал при нас.

Наведох се. Док вмъкна ножа си още малко и го изви леко. Забелязах течнокристален циферблат на часовник, но от жиците и ножа не виждах цифрите.

— Определено има часовник — казах.

Док изгледа куфара замислено. Екипите за обезвреждане на бомби имат изтупани рентгенови машини и роботи, а аз — Док. Той повдигна капака съвсем малко, после още и още.

— Виждал съм подобна бомба в Египет — каза. — Така я бяха свързали, че ако отвориш ключалката, гръмва. Но имаше начин да се обезвреди. Всъщност доста умно. Даже ми се стори твърде умно. Единствената причина да сложиш още една такава жица е, ако мислиш, че ще се осереш. А кой планира да се осере?

— Айде кажи за какво говориш де, мамицата му! — избълва Трейс.

Сложих длан на рамото й.

— Натам отивам — отвърна Док. — Но после разбрах, че тя не е там в случай, че се осереш, а за да объркаш някой, който опитва да обезвреди бомбата. Защото ще виждаш две жици и няма да знаеш коя коя е. Трябват ни жици с щипки, за да удължим веригата и да режем.

Дани се отправи да търси сапьорите и да вземе каквото му трябва на Док. Трейс извади фенерчето и се заехме да разглеждаме куфара.

Имаше две жици точно както предсказа Док. С ножа на Трейс ги извади леко. Жиците бяха усукани една около друга и имаше само пет сантиметра свободна дължина.

— Една от тези трябва да се освободи — каза той.

— Я да разгледаме часовника — предложих. — Трейс, очите ми не стават за нищо.

— Най-после загря, че ти трябват цайси — отвърна тя и клекна.

— Да ти го начукам и аз.

— Тридесет секунди.

Двамата с Док се спогледахме. Преди да успеем да кажем нещо, Трейс добави:

— Двадесет и осем секунди.

— Трябва да рискуваме и да приемем, че едната от тези жици ще изключи схемата на ключалката — каза Док. — А после да спрем часовника.

— Коя?

— Една от двете.

— Не знаеш ли?

Док вкара острието на ножа между жиците и си пое дъх. Пръстите му трепереха, но не сряза нищо. Обърна глава към мен и отвори уста да каже нещо. Но нямаше сили.

— Коя? — запитах.

Док поклати глава.

— Док.

— Аз… аз не знам.

— Аз ще кажа — отвърнах и го хванах за ръката. — Ще се видим в рая. Или в другото място.