Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (8)

7.

Куинси се чувстваше като съвременен Тезей, докато следваше мениджъра из лабиринта зад кулисите на пищния театър „Одеон“. Забеляза, че „конете“ са мъже, които сега приличаха на кентаври и се опитваха да се освободят от сложните си костюми. Наоколо притичваха полуголи актриси с тела като на нимфи. Антоан спря пред вратата с името на Бесараб и почука.

— Excusez-moi^[1], Monsieur Basarab? Младият господин е тук.

Последва дълго мълчание. Куинси започна да мисли, че няма да успее да се види с Бесараб, когато иззад вратата отекна познатият баритон:

— Пуснете го да влезе.

Куинси пое дълбоко дъх, овладя притеснението си и прекрачи прага. Бесараб седеше пред огледалото и четеше писмото му. Без да вдига очи, му махна елегантно и каза:

— Влезте, моля.

Куинси се подчини и затвори вратата след себе си. Огледа просторната гримьорна. В единия й ъгъл се издигаше добре подредена купчина куфари, която приличаше на малка кула. Рамкирани плакати от минали представления на Бесараб бяха окачени симетрично по текстилните тапети. Стаята бе обзаведена с пищни мебели, много по-впечатляващи от обичайния сбор неподхождащи си столове в гримьорните на другите актьори. Екстравагантно канапе в египетски стил бе поставено до елегантна масичка, върху която имаше сервиз за чай. Бесараб продължаваше да чете. Куинси се зачуди дали не вижда едва сега писмото.

— Простете ми, господин Харкър — каза Бесараб с приятелски тон. — Бях погълнат от писмото ви. Толкова съм поласкан, че исках да го прочета още веднъж внимателно.

Бесараб сякаш бе прочел мислите му. Куинси побърза да отвърне:

— Не мога да повярвам, че стоя в една стая с вас. Не знам как да го обясня, но като ви видях, животът ми изведнъж придоби смисъл.

Куинси осъзна, че по-голяма глупост нямаше как да изтърси, но за негова изненада Бесараб се усмихна добронамерено.

— Простете, че съм толкова невъзпитан — засмя се Бесараб. — Баща ми би се отказал от мен. Седнете, моля, и пийте чай с мен.

Куинси се страхуваше да седне на античното египетско канапе, но не искаше да обиди домакина. Приседна на ръба, а Бесараб му наля чай в една от двете елегантни стъклени чаши. Куинси внимателно взе своята и заразглежда сребърния й обков, на който се виждаха инициалите И. Л. Такъв монограм имаше и на чайника, съда за сметана и захарницата. Куинси се почуди кой ли е И. Л.

— Иван Лебедкин — каза Бесараб.

Куинси го погледна стреснато. Актьорът май пак бе прочел мислите му. След това осъзна, че глади с пръсти инициалите, без да се усеща. Бесараб не беше ясновидец, а просто внимателен наблюдател на човешкото поведение. Без съмнение това бе една от причините за великолепната му актьорска игра.

— Бил е дегустатор на царя — продължи Бесараб. — Инициалите му удостоверяват, че това е сребро.

— На царя ли?

— Да. Този сервиз и самият чай — лапсан соучон^[2] — е подарък от цар Николай. Заповядай. Наздоровье! — вдигна чашата си Бесараб. Канеше се да отпие, когато осъзна, че носът му, или по-точно носът на Ричард III все още е на лицето му и пречеше. Усмихна се и остави чашата. — Извинете ме за момент.

Върна се до тоалетката, а Куинси се замисли върху странностите на живота. Само до преди ден беше затворник в Сорбоната, а сега пиеше чай, подарък от руския монарх, с най-прочутия актьор в Европа.

— Виждал съм ви и преди, господин Харкър — каза Бесараб, докато отлепяше фалшивия нос от восък.

— Нима? — Куинси се зачуди дали актьорът не го е видял да виси от статуята предната вечер.

— В Лондонския хиподрум. Играехте моноспектакъл по „Фауст“.

Куинси се задави от изненада и чаят изригна през ноздрите му. Великият Бесараб бе ходил в онзи малък невзрачен вариететен театър преди повече от година?

— Гледали сте ме как играя?

— Да, и представлението ви ми се стори доста забавно. Много оригинално, а това в нашата професия никак не е лесно. Отидох зад кулисите, за да ви поздравя, но ви сварих да спорите с един по-възрастен господин.

Знаеше много добре за коя вечер говори Бесараб. Тогава баща му Джонатан Харкър също беше сред публиката. Куинси не знаеше за това, докато не стана прекалено късно. Опита да се измъкне след представлението, но баща му вече беше отишъл зад кулисите и крещеше на мениджъра на театъра.

— … ако си мислите, че можете да ми препречвате пътя…

— Татко, моля те!

— Събирай си нещата, Куинси! — изръмжа Джонатан. — Повече кракът ти да не е стъпил тук.

— Не можеш да ме спреш…

— Не мога да те оставя да вървиш по този път. Привличаш прекалено много внимание… излагаш се на сцената… така не си в безопасност.

— На какво се излагам? Не съм дете. Имам право да избирам какво да правя с живота си.

— Много добре. Прави каквото искаш. Но щом ще се държиш така — каза Джонатан и гласът му се снижи до ледено съскане, — ще се наложи да оцеляваш като колегите си актьори, без моята финансова помощ.

На Куинси му се искаше да не отстъпва, но още не можеше да си позволи да приеме предизвикателството на баща си. Това го разби. Мълчанието му беше най-красноречивият отговор.

— И аз така си помислих — изрева баща му. — Докато живееш с моите пари, ще се съобразяваш с желанията ми.

Харкър-старши веднага се обади на стари познати и бивши колеги и ги помоли за голяма услуга. На следващата седмица Куинси беше пратен в Сорбоната.

Куинси се намръщи, когато пак отпи от екзотичния чай. Вечерта вървеше като по вода, докато споменът за онзи сблъсък с баща му не я помрачи.

— Принудил ви е да учите право? Предполагам, че и баща ви е юрист.

— Моля? О, да — отвърна Куинси, осъзнавайки, че сигурно е разсъждавал на глас.

— Сега разбирам защо не съм ви виждал и не съм чувал нищо за вас оттогава. Бащите често искат синовете им да следват техния път. Уви, историята е стара колкото човечеството. Може би имате брат, който се интересува от правото и може да заеме мястото ви?

— Единствено дете съм. Няма с кого да споделя товара.

— Считайте се за късметлия — отвърна Бесараб. — Можехте да имате по-малък брат, когото всички предпочитат. Сравнението между братя и сестри винаги поражда съперничество.

На Куинси никога не му беше хрумвало, че Бесараб би могъл да има брат. Имаше много малко публична информация за личния му живот. Прокашля се и внимателно попита:

— Предполагам, че брат ви не е актьор.

— Правилно предполагате. С него сме пълни противоположности — каза Бесараб. Посочи короната, която беше носил на сцената. — Бих казал, че крал Ричард и брат му са имали по-добри отношения от нас… не, дори Каин и Авел.

Куинси се засмя. Актьорът се усмихна.

— Съдбата проявява странно чувство за хумор, когато ни избира роднините.

Той се канеше да отпие от чая, но от коридора се чу призрачен писък. Бесараб скочи на крака.

Някой заудря по вратата и мъжки глас извика:

— Господин Бесараб! Спасявайте се!

* * *

Зад кулисите бяха останали малко хора, които можеха да ги видят, затова двете жени в бяло тръгнаха тихо по коридора и спряха пред вратата със златната звезда. Лицата им бяха изкривени от хищнически усмивки. Облизаха устните си и извадиха мечовете. Очите им почерняха, а зъбите им се издължиха. Брюнетката посегна към дръжката на вратата, а светлокосата харпия приклекна като котка, готвеща се за скок.

Внезапно от тавана падна чувал, пълен с пясък, и удари блондинката, която заби челюст в пода. В следващия миг Сюард се спусна с едно от многото въжета от реквизита. Щом се приближи достатъчно, замахна с бутилка с инкрустиран кръст и пръсна светена вода по жените. Кожата им се покри с мехури и по коридора отекна ужасен вой.

Когато жените в бяло побягнаха, пищейки от болка, Сюард се спусна към вратата на Бесараб заудря по нея и извика:

— Господин Бесараб! Спасявайте се!

* * *

Бесараб се обърна към Куинси и му посочи купчината куфари.

— Стойте зад тях.

Куинси веднага се подчини на нареждането. От другата страна на вратата се чуваха писъци, настана бъркотия. Бесараб извади иззад бюрото си стоманена сабя с широко острие. Куинси би се заклел, че оръжието е истинско, ако не беше наясно, че е бутафорно. Бесараб блъсна вратата на гримьорната, вдигна сабята и изскочи навън, готов за битка. Но по коридора нямаше и следа от опасност, само няколко ужасени сценични работници. Вниманието на актьора беше привлечено от падналия чувал с пясък. Вдигна рязко глава нагоре към гредите на тавана.

Огледа коридора, след това тръгна предпазливо, сякаш очакваше ново нападение. Дали писъците и почукването по вратата не бяха тактика за отвличане на вниманието?

Куинси се зачуди какви ли тайни крие Бесараб.

* * *

Сюард подгони жените в бяло по коридора зад сцената и ги настигна зад падналата завеса. Видя нарастваща сянка по пода и се снижи точно когато мечът на дяволското изчадие профуча край главата му. Светлокосият демон се втурна към него от другата посока.

Сюард извади ножа с костената дръжка от ножницата и го запрати към сърцето й. Рефлексите и бързината на жената в бяло многократно превъзхождаха способностите на човешките същества, затова тя успя да се отмести и острието се заби дълбоко в рамото й. Тъмнокосият вампир сграбчи Сюард за гърлото, но, без да иска, докосна сребърната верижка на шията му, от която висяха различни религиозни изображения. От изгорената й ръка се вдигна дим, а Сюард тържествуваше. Носеше верижката точно срещу подобни посегателства. Двете наранени жени се промушиха през завесата и побягнаха, а в гърдите на Сюард се надигна гордост. Слабият старец бе удържал победа.

 

 

Жените в бяло се стрелнаха през червената плюшена завеса, скочиха от сцената в залата и започнаха да скачат на четири крака от седалка на седалка като диви котки. Той продължи да ги гони през пътеките.

Главният разпоредител се появи в дъното на залата и попита изумен:

— Qu’est-ce qui se passe?^[3]

Русата го изхвърли от пътя си и той се удари в близката колона. Тя побягна със забития в рамото й нож. Сюард спря за миг до разпоредителя, увери се, че не е тежко ранен, и продължи гонитбата.

Сюард спря на най-горното стъпало пред входа на театър „Одеон“. Топлият му дъх излизаше на пара в студения въздух. През гъстата мъгла, спуснала се над парижката нощ, едва успя да различи призрачните силуети на жените в бяло от другата страна на улицата. Но по отблясъците на газените лампи в стоманените остриета разбра, че му правят засада зад паметника. Неговият час най-накрая беше ударил. Докосна любимия си часовник за кураж. Ще убие единия демон в памет на Луси, а другия — в името на бедното момиче, убито в Марсилия. Извади сабята си. Беше Божи воин. Нададе боен вик, вдигна оръжието над главата си и се втурна по каменните стълби с изненадваща енергия, пренебрегвайки болката в глезена. Двете вампирки наблюдаваха атаката му, без дори да помръднат. Усмихнаха се, когато той стигна най-долното стъпало, и се втурнаха по улица „Вожирар“.

Изцвили кон, Сюард се обърна ужасѐн и разбра каква стратегическа грешка е допуснал. Толкова се бе съсредоточил върху атаката срещу двете чудовища, че беше забравил, че господарката им може да го нападне от друга страна. От мъглата изскочи каляска без кочияш и бързо се спусна към него. Без да има време да реагира, той попадна под копитата и тежките колела.

Докато лежеше победен и ранен, разбра, че е подвел Благодетеля и е предал и Бог. Срамът го мъчеше повече от болката в потрошеното му тяло. През парещите сълзи видя как жените в бяло с лекота настигат препускащата каляска и се качват ловко в нея. Тъмнокосият демон се обърна и се изсмя, преди да се прибере вътре.

Часовникът на Сюард бе паднал на земята до него. Той се опита да го прибере, но силната болка го парализира. Изхрачи кръв, едва се сдържаше да не извика. Над него се надвеси мъж и Сюард се опита да му покаже, че иска да му подаде часовника. Мъжът проследи погледа му и вдигна безценната реликва. След това каза тихо на френски:

— Няма да ти трябва там, където отиваш.

Докато животът бавно се оттичаше от вените му, Сюард гледаше безпомощно как мъжът се отдалечава бързо с най-ценната му вещ.