Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (11)

10.

Инспектор Колин Котфорд вървеше по улица „Фенчърч“ към сърцето на квартал Уайтчапъл. Това беше най-противното място на света. За трийсет години служба в Скотланд Ярд Котфорд беше опознал най-гадните страни на човешкия род. Вече не вярваше в представите за рая и ада, които му бяха внушавали като дете. Беше видял ада на земята и той се намираше в Уайтчапъл. Това беше един от най-бедните квартали в източната част на Лондон. Фабриките му привличаха най-изпадналите, които се надяваха там да намерят работа, но бяха повече от свободните места и в крайна сметка само пренаселваха квартала и увеличаваха мизерията. Том имаше специфичен мирис, смесица от телесни нечистотии, мръсотия и гниеща плът.

Докато вървеше по Търговската улица, Котфорд се опита да не диша през носа, за да избегне гадната воня. Беше ранна утрин; слънцето изгряваше и уличните продавачи вече бяха започнали да мъкнат плодове, мляко и вода към Ковънт Гардън. Покрай него по калдъръма изтрака каруцата на ключар. Котфорд продължи, като се правеше, че не забелязва бездомните старици, стигнали дъното заради мизерията и пороците си. Те нямаха вече сили да просят. Затова се събираха заедно, за да се топлят и да чакат глада да довърши нещастното им съществувание.

Шефът на полицията се обади рано сутринта на Котфорд и го „помоли“ възможно най-бързо да започне разследване на смъртта на някакъв загинал в Париж нещастник. Инспекторът разговаря с лейтенант Журдан, френския полицай, който се занимаваше със случая, макар да не виждаше какво има да се разследва. В Лондон поне по дванайсет пъти на ден каляски прегазваха обезумели мизерници. Предполагаше, че статистиката в Париж е същата.

Но Журдан смяташе, че в този случай има нещо по-дълбоко. Жертвата носела посребрен меч и според архивите преди години е получил финансова помощ от Франция за научни изследвания. За разлика от градската полиция в Лондон, парижката Sûreté Nationale^[1] не бе подчинена на общината, а на министерството на вътрешните работи и искаше да се увери, че смъртта на доктор Джак Сюард не е умишлено предизвикана.

Котфорд слушаше с досада разваления английски на Журдан. Той като че ли намекваше за някаква странна конспирация и когато Котфорд изрази презрението си към подобни глупости, заплаши, че ще се обърне към началниците му.

Котфорд спря пред пансиона срещу огромния склад на улица „Уентуърт“. Отпи от сребърното си шише, за да се стопли, преди да влезе в порутената сграда.

Когато постъпи в Скотланд Ярд, се смяташе за ирландска хрътка. През последните години обаче се чувстваше повече като ритрийвър. На този етап от кариерата си трябваше да е поне началник на участък. Все пак беше най-младият детектив, избран за тази работа лично от великия инспектор Фредерик Абърлайн. Но Котфорд още си беше инспектор, закотвен в най-неприятната част на града. Вместо да седи в топъл просторен кабинет в новите сгради на Скотланд Ярд, построени от Норман Шоу^[2], той събираше улики за ненужни и обречени на провал разследвания.

Влезе във вонящия апартамент на последния етаж. Нямаше електрически лампи и прозорците бяха заковани с дъски отвътре. Котфорд извади фенерчето си от джоба на сакото. Лъчът му проряза мръсния въздух и освети няколко разхвърляни из стаята книги. Погледна заглавията им: до една бяха посветени на окултното. От рамките на всички прозорци и врати висяха изсушени глави чесън и зеленика. На тавана бяха закачени предмети и символи, свързани с поне десет религии. По ъглите на огледалото бяха залепени пожълтели изрезки от лондонски вестници. Мастилото им беше толкова избеляло, че без очилата си за четене Котфорд не успя да разбере за какво става въпрос. През лъча от фенерчето му премина огромно насекомо, което се мъчеше да избяга.

След минути на мястото пристигнаха сержант Лий и двама униформени полицаи, които щяха да опаковат всичко и да го изпратят на Sûreté Nationale, френския еквивалент на Скотланд Ярд.

— Да му се не види! — каза Лий, когато влезе в стаята. Котфорд не беше сигурен дали възклицанието му се отнася за състоянието на помещението или за неприятната задача, която го очакваше. Тъй като беше необичайно висок, Лий непрекъснато си удряше главата във висящите от тавана предмети и ги разлюляваше като зловещи подобия на коледни гирлянди.

Сержант Лий смяташе Котфорд за герой и го гледаше почти благоговейно, защото по-възрастният инспектор някога бе разследвал най-известния случай в историята на Скотланд Ярд. Покрай медийното внимание към историята и инспекторът придоби известна слава. За съжаление нищо не беше разкрито и това се оказа и най-големият му провал, който опетни репутацията му в професионалните среди и в очите на обществото. Струваше му се, че не заслужава възхищението на Лий. Смяташе сержанта за много обещаващ и се надяваше да постигне успехите, които на него му се бяха изплъзнали. За разлика от него, Лий беше семеен. Но Котфорд не знаеше нищо повече за личния му живот и предпочиташе да си остане така.

Лъчът от фенерчето му освети стените, облепени с откъснати страници от Библията. На далечната стена се мерна нещо червено. Котфорд се приближи. По всичко личеше, че с кръв са изписани думите: Vivus est.^[3]

— Абсолютно куку — каза Лий и поклати невярващо глава. — Какво означава това?

— Не съм сигурен, момче — отвърна Котфорд. — Мисля, че е на латински.

Котфорд взе една подвързана с кожа книга, издуха праха от нея и я отвори. Изпод корицата изпадна снимка. Лий я вдигна, докато Котфорд прелистваше изписаните на ръка страници, обърна я и му показа надписа: „Луси Уестенра, моята любов, юни 1887“. Котфорд поклати глава. Нищо интересно. Лий хвърли снимката в кутията, която един от полицаите бе приготвил за доставка в Париж.

Котфорд затвори книгата и се канеше да я хвърли в кутията, но нещо му се стори познато. Не можеше да повярва какво мерна измежду страниците й. Почуди се дали връщането в Уайтчапъл не си прави шегички с мозъка му.

— Какво има, сър? — попита Лий.

Котфорд отвори отново книгата, намери въпросната страница и препрочете пасажа. Ето го — черно на бяло. Възможно ли беше? Почука с пръст по страницата и без да поглежда повече към нея, изрецитира думите, които вече бяха ярко запечатани в паметта му:

— „Професорът вдигна хирургичния трион и започна да отделя крайниците на Луси от тялото й.“

Котфорд се втурна към кутията и изрови снимката на Луси Уестенра. Постоя неподвижно известно време в памет на момичето, което дори не познаваше. Въпреки че беше минало много време, той не спираше да се обвинява. Миналото тегнеше над настоящето като кошмар.

Секунда по-късно Котфорд се втурна към вратата.

— Опаковайте останалите дневници и веднага му донесете кутията, сержант Лий.

След час Котфорд и Лий вече бяха на крайбрежната улица „Виктория“. Пристигнаха в готическата тухлена сграда на новия Скотланд Ярд. Без да кажат и дума, се отправиха надолу към архива, известен още като „другата морга“, за да претърсят папките.

Прекараха там часове и вече бяха изморени.

— Къде са тези папки, по дяволите? — изруга Котфорд.

— Май някои са изчезнали, сър.

— Виждам! И защо са изчезнали? Цялото дело трябва да бъде изложено във фоайето, за да напомня за провала ни.

— Моля за извинение, сър, но делото беше в управлението на „Уайтхол“.

— Знам, че беше там. Работил съм по проклетия случай.

— Ами когато се преместихме от „Скотланд Ярд“ в тази сграда, папките… не всички от тях бяха донесени. Някои останах без надзор.

— Този случай лепна петно на институцията ни — изръмжа Котфорд. — И ме мъчи непрекъснато. Ако се разчуе, че сме изгубили и папките, спукана ни е работата.

— Ето нещо, сър. — Лий извади голяма черна картонена кутия. Ръбовете й бяха разръфани, цялата беше овързана с червена лента, за да не се разпадне. Котфорд веднага я позна. Взе я от Лий внимателно, все едно беше безценна реликва. Етикетът бе пожълтял от времето, но все още беше здраво залепен. На него с печатни букви пишеше: „Убийства в Уайтчапъл, 1888“. Отдолу Котфорд беше добавил на ръка номера на делото: 57825.

А под него: „Джак Изкормвача“.

От 31 август 1888-а до 9 ноември 1888-а Лондон беше обзет от ужас, след като пет жени бяха брутално убити от неизвестен извършител в квартал Уайтчапъл. Убиецът така и не бе заловен. Убиваше през нощта и изчезваше без следа. Това беше прословутият случай, заради който главният разследващ Абърлайн повиши младия обещаващ полицай Котфорд и го привлече към екипа си. Котфорд патрулираше в тази част на града, имаше много добри постижения и беше очевиден кандидат за включване в разследването. Най-много съжаляваше, че една съдбовна нощ изпусна убиеца на косъм. На 30 септември Котфорд се озова на местопрестъплението в Дътфийлдс Ярд, където бе убита третата жертва — Елизабет Страйд. Видя от мястото да се измъква тъмен силует и да оставя след себе си кървава следа. Наду свирката, за да събере останалите полицаи и да го подгонят. Но когато приближи бягащия заподозрян, се препъна в един бордюр — не го бе видял заради мъглата, която всяка вечер се вдигаше от реката. Когато се изправи, вече не виждаше никъде бягащия човек. Всъщност не можеше да види нищо по-далече от носа си. Дори се изгуби и не можа да се върне на местопрестъплението.

Същата нощ се случи още едно убийство. Следващата жертва беше намерена на площад „Майтър“, на хвърлей от мястото, на което Котфорд се спъна. Това падане му струва кариерата. Ако беше малко по-внимателен, щеше да се прочуе като човека, заловил Джак Изкормвача. Колко по-различен щеше да е животът му! Така и не призна пред Абърлайн, че се е спънал. Великият детектив бе негов идол и Котфорд не искаше да загуби уважението му. Но чувстваше, че Абърлайн знае, или поне подозира, че той крие нещо. Въпреки това застана зад него и останалите разследващи, когато обществеността поиска да ги линчува заради некомпетентност. Този доблестен акт на Абърлайн не бе оценен от лондончани и вероятно ускори падението на великия инспектор в йерархията на Скотланд Ярд, но означаваше много за неговите хора.

Котфорд извади папките с разпитите на заподозрените и се върна назад във времето. Доктор Александър Педаченко, руски лекар, който използваше и друго име — граф Луисково. По време на убийството на петата жертва, Мери Джейн Кели, доктор Педаченко е бил пациент на приюта за душевноболни в Уитби, което накара Абърлайн да го изключи от кръга на заподозрените.

Котфорд отвори и друга папка с гриф „Поверително“. Спомни си защо носеше този надпис. Заподозреният беше доктор Уилям Гъл.

— Доктор Гъл? Личният лекар на кралицата? — попита Лий, като прочете етикета над рамото му.

— Същият — отвърна Котфорд. — Проследихме една улика, която не ни доведе до никъде. През 1888-а доктор Гъл беше на седемдесет години и беше получил удар. Лявата му половина бе почти изцяло парализирана. Определено не беше човекът, когото подгоних онази нощ.

— Коя нощ?

Котфорд се направи, че не е чул въпроса. Извади още една папка. Това е! Неговият шанс за изкупление. Съдбата му раздаваше картите още веднъж. Беше толкова развълнуван, че се засмя.

Лий се зачуди на неестествено нервното поведение на Котфорд.

— Не разбирам, сър.

Котфорд нямаше нужда от разбирането на Лий. Мечтата му да разкрие истинската самоличност на Джак Изкормвача и да го предаде на правосъдието отново ставаше реална. Сюард беше описал в дневника си същия човек, който бе и един от главните заподозрени на Абърлайн. Въпреки че не откри и една улика, която да го свързва с местопрестъпленията, мрачната му биография го поставяше под съмнение. Въпросният човек беше опозорен преподавател и лекар. Имаше невероятни хирургически умения и беше загубил разрешителното си да практикува медицина и професурата си в университета заради експериментални процедури върху пациентите си. Освен това бе крал от учебното заведение трупове, които ритуално обезобразяваше по ужасяващи начини.

Котфорд триумфално подаде на своя подчинен досието на този извратен заподозрян.

— Запомни ми думите. Рано или късно всеки си получава заслуженото.

Сержант Лий погледна Котфорд объркано, преди да прочете на глас името върху папката:

— Доктор Ейбрахам ван Хелсинг.