Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (19)

18.

Кейт Рийд ненавиждаше лондонските утрини. Забързаните за работа пешеходци създаваха хаос по улиците. Мисълта да се натъпче като сардела в метрото й беше отвратителна. Не й харесваше непознати да се притискат в нея. Събуди се преди съпруга си и вдигна децата, преди навън да се развидели. Отчаяно искаше да свърши задълженията си и да се прибере преди задушаващия час пик.

Помъкнала детска количка и малкия си син Матю, Кейт с мъка изкачи стъпалата на метростанцията на „Пикадили Съркъс“. Около нея имаше няколко души, но никой не й предложи помощ за тежкия товар. Кавалерството е мъртво. Като стъпи на площада, се депресира; в последно време той беше доста западнал. Преди две години една пивоварна постави голяма реклама, осветена от десетки електрически крушки. Рекламата загрозяваше красивата архитектура на околните сгради. Сега, когато вече имаше деца, които попиваха впечатления като гъби, Кейт се беше превърнала в нещо като активист и бе една от хилядите, които настояваха за махането на рекламата. Мнозина смятаха, че един-единствен плакат не може да навреди, но Кейт знаеше, че щом на една компания е било позволено да продава стоките си тук, и други скоро ще я последват. Рекламата осветяваше улицата нощем и привличаше тълпи от утайката на обществото. Първоначалният замисъл бе „Пикадили“ да прилича на елегантен парижки булевард, но скоро всички започнаха да го свързват с квартала на театрите. Вулгарната страна на града. Бирената реклама беше само още едно доказателство за упадъка.

Кейт никога не би стъпила тук, но подметките на обувките на съпруга й се нуждаеха от поправка, а Джон Тък, който работеше на „Пикадили“, беше най-добрият обущар в Лондон. Отстъпваше може би само на Лоб от „Сейнт Джеймс“, но тя не можеше да си го позволи.

Кейт и децата успешно изкачиха планината от стълби на метростанцията. Тя насочи количката и поведе сина си по дългия маршрут на кръговото движение, за да избегне плаката. Не искаше детето й да се заинтригува от злите чудеса на рекламата. За нещастие алтернативната по-дълга пътека също беше осквернена, защото минаваше покрай паметника на Шафтсбъри, украсен с гола статуя с крила: дори още по-неприлична гледка.

Скулптурата беше прекалено чувствена и не беше подходяща да почете паметта на такъв разумен, човеколюбив и уважаван благородник като лорд Шафтсбъри. Управата на града се бе опитала да потуши недоволството към статуята, като я нарече Ангела на християнското милосърдие. Но истинските християни, каквато беше и Кейт, нямаше как да бъдат заблудени. Носеха се слухове, че първоначалните намерения за кръщаването на скулптурата са били съвсем други: Ерос, гръцкия бог на любовта. Фалшив идол, издигнат в памет на праведна християнска душа. Кейт извърна очи.

Отвореното пространство на „Пикадили Съркъс“ привлече вниманието на Матю. Той се откъсна от ръката на майка си и хвърли във въздуха самолета-играчка, който баща му бе направил от клонки и хартия. Силният вятър го отнесе назад. Но Матю беше погълнат от магията на летенето и изглежда нямаше нищо против този обрат.

— Аз съм Анри Салме! Прелитам над канала! — Момчето изтича да вдигне играчката от земята.

— Ела тук, Матю! — извика Кейт. — Нямаме време за това. Като свършим с обущаря, мама трябва да отиде и до Ковънт Гардън, преди да са разпродали най-добрата риба.

Кейт трябваше да изчака да преминат няколко двуколки, преди да пресече Рийджънт Стрийт. Стъпи на ръба на тротоара и посегна към сина си.

— Ела, Матю.

Но ръката й бе срещната от празно пространство. Ядосана, че е пропуснала възможността да пресече улицата, тя се обърна да види къде е отишъл синът й. Видя го да стои насред площада и да се взира в небето.

— Матю, бързо тук!

Момчето не помръдна. Самолетът му лежеше на земята пред него. Да не би да се пулеше срещу неприличната статуя в средата на площада? Крайно време беше да го набие с дървена лъжица по кокалчетата.

— Матю, ела веднага!

Кейт забута детската количка между минувачите и се втурна към момчето.

— Не чу ли, че те викам, младежо?

Матю сякаш изобщо не я забелязваше. Трепереше от главата до петите. Обезпокоена, Кейт коленичи и го сграбчи за раменете.

— Матю, добре ли си?

Момчето вдигна трепереща ръка. В погледа му се четеше нещо, което никога не бе виждала. Ужас. Обърна се да види какво сочи синът й: близкото дърво. Чакай малко, на „Пикадили Съркъс“ няма дървета.

Кейт изпищя така уплашено, че всички пешеходци замръзнаха на местата си.

Тя сграбчи сина си и покри очите му, като продължи да пищи и плаче. Хората се втурнаха да й помогнат. Един мъж я попита:

— Какво има, госпожо?

Кейт посочи нагоре и каза с разтреперан глас:

— Дяволът е дошъл в Лондон.

Всички проследиха погледа й. Очите им се разшириха и ченетата им виснаха. Първоначално само мърмореха, но после гласовете им се извисиха като ревяща морска вълна, която заля с ужас целия площад.

Уличните полицаи надуха свирките си и хукнаха към тълпата, която се трупаше в основата на дървото. Жените припадаха. Мъжете стояха като истукани. Колите набиваха спирачки. Каруците с плодове и мляко се блъскаха една в друга. Пандемониум.

В средата на „Пикадили Съркъс“, високо над Ангела на милосърдието, се издигаше 12-метров дървен стълб. На върха му бе набучен гол мъж. Челюстта му бе счупена от острието, което стърчеше от устата му. Оттам се изливаха и вътрешностите му, изтръгнати от кола. От очите, ушите и носа му капеше кръв. Тялото потрепваше и от време на време се чуваше хриплив стон. Бедният човек беше още жив.

Това бе наистина дяволско дело.