Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (12)

11.

— Колко дълго смяташе да се криеш в глупавите храсти, любов моя? — попита Мина. Гледаше право в него, сякаш погледът й проникваше през клоните.

Като внимаваше да не се набоде на някой трън, Куинси бавно се изправи зад живия плет.

— Видях колата на татко. Чаках го да тръгне — отвърна той, като чистеше мръсотията от палтото си. — Как разбра, че съм тук?

— Аз съм ти майка, глупаво момче — каза Мина през смях. Прегърна го топло и се отдръпна, за да го огледа още веднъж. — Мина доста време. Нека те погледам. Липсваше ми.

— И ти ми липсваше, мамо… — Куинси млъкна. Видя, че е плакала. — Какво има? Какво се е случило?

— Не се тревожи за мен. — Тя махна няколко листенца от косата му.

— Заради татко ли? Пак ли пие?

— Моля те, Куинси, покажи малко повече уважение.

— Извинявай, мамо.

— Влез. Радвам се да те видя, превърнал си се в красив млад мъж. Но изглеждаш като човек, който не е ял от седмици.

Куинси не се бе връщал у дома от три години. През две от тях обиколи цялото Обединено кралство и Ирландия с пътуваща трупа, а последната година бе приклещен в Париж. Беше живял в два напълно различни свята.

Стори му се неестествено да влезе отново в дома, в който беше израсъл. Познатото фоайе го накара да се почувства все едно времето е спряло. Ето го парапета на голямото стълбище, по който обичаше да се пързаля: като малък въпреки предупрежденията на баща му, че може да пострада. Надникна във всекидневната. Всичко си беше точно както го бе оставил, сякаш никога не бе напускал този дом. Любимият чаен сервиз на майка му и сутрешните вестници до него. Куинси позна кристалната гарафа на баща му, наполовина пълна с любимия му скоч. Спомни си колко много му се караха, когато като дете счупи оригиналната гарафа. Чудеше дали баща му страда за загубата на скъпия предмет, или за разлятото уиски в него.

Докато той оглеждаше стаята, Мина отиде до масата и взе единия отворен вестник. На Куинси му се стори, че ръката й трепери, докато го сгъва и го слага под мишница.

— Мамо, сигурна ли си, че си добре?

— Нищо ми няма, Куинси — отвърна Мина и му се усмихна с усилие. — Защо не се измиеш? Аз ще накарам готвача да ти приготви нещо за ядене.

След тежкото дълго пътуване от Париж Куинси се почувства прероден, когато се преоблече в чисти дрехи. Огледа старата си стая. Беше стая на малко момче. Не се чувстваше на място в нея.

Мина покрай кабинета и видя майка си потънала в мисли, взряна в стара снимка, на която бяха тя и приятелката й от детство Луси, починала от незнайна болест горе-долу на неговата възраст. Колко ли ужасно е да се разделиш с живота точно когато той започва? Винаги познаваше кога майка му е разтревожена — тогава неизменно взимаше тази снимка. Сякаш се обръщаше за помощ към мъртвата си приятелка.

Докато наблюдаваше майка си, Куинси изведнъж бе осенен от прозрението, че точно като къщата и майка му е същата като преди три години. Съмняваше се, че времето е било толкова милостиво към киселия му алкохолизиран баща. Спомни си как преди няколко години негови съученици направиха непочтителни забележки за младоликия вид на майка му и той така се разгневи, че се сби и с тримата и добре ги понатупа. Въпреки че си спечели временно отстраняване от учебните занимания, Куинси бе горд с рицарската си постъпка. Спомни си и как с майка му послъгваха непознатите, че са брат й сестра. Предполагаше, че някой ден и тя ще остарее като баща му, но се радваше, че този ден още не е настъпил. Ако след дългото отсъствие бе заварил майка си остаряла и болнава, нямаше да понесе вината си, а гневът срещу баща му, който го прогони, щеше да изригне като вулкан.

Куинси не осъзнаваше колко е гладен, преди да започне да яде. Не беше се хранил като хората, откакто напусна дома си. Омете чинията и прислужницата Мери дойде да отнесе съдовете.

— След като се нахрани — каза Мина, — би ли бил така добър да ми обясниш защо реши да се върнеш след толкова време, и то по средата на семестъра?

— Обещаваш ли да не се ядосваш?

— Знаеш, че не мога да ти дам такова обещание.

— Е, добре. Предполагам, че няма лесен начин да се каже такова нещо. — Той пое дълбоко дъх и изстреля следващите думи: — Срещнах един човек. Прекрасен човек.

Мина понечи да каже нещо, но беше като ударена от гръм. Куинси се канеше да продължи, но в този миг влезе Мери с току-що сварен чай и любимите му бисквити.

Когато тя излезе, Мина попита:

— Е, коя е щастливата млада дама?

— Млада дама ли?

— Каза, че си срещнал един прекрасен човек.

— Така е, но… — продължи той. — Майко, приготви се. Запознах се с Бесараб.

— С кого?

— Не си ли чувала за него? Той е невероятен човек, мамо. Най-голямата знаменитост в Париж. Най-великият Шекспиров актьор в целия свят:

— О, Куинси, не започвай пак.

— Бесараб ме посъветва да спра да се опитвам да реализирам несбъднатите мечти на баща си и да последвам своите, преди да стана прекалено стар.

— Глупаво е да смяташ, че той знае по-добре от родителите ти кое е най-добре за теб.

— Смятам, че вижда потенциал в мен.

— Ние с баща ти също. Какво става със следването ти?

— Насърчението на Бесараб ме убеди да напусна Сорбоната и да се опитам да стана стажант-актьор в „Лисеум“.

— Не знам какво да кажа, Куинси. Ти сключи споразумение с баща си. Ако беше останал в Сорбоната, щеше да научиш, че устното споразумение е също толкова обвързващо, колкото и писменият договор.

— Моля те, мамо, това споразумение беше сключено под натиск. Не бях спестил никакви пари. Той плати на театралния мениджър да ме уволни веднага и да ме изхвърли на улицата. Трябваше или да приема предложението му, или да остана бездомен и да гладувам.

— Намесих се тогава в твоя полза. Дадох думата си. Баща ти искаше да отидеш в Кеймбридж, но аз му обещах, че ще завършиш и ще издържиш адвокатския си изпит, убедих го да ти позволи да идеш в Париж…

— За да мога поне да съм близо до артистичните среди, знам — прекъсна я той. — По-добре да бях отишъл в Кеймбридж. Имаш ли представа какво е да искаш нещо толкова много, да го виждаш около себе си всеки ден и да знаеш, че е забранен плод? Можех да полудея.

— Разбирам те по-добре, отколкото предполагаш, но това не променя факта, че ти обеща на баща си да завършиш. Обещанието си е обещание.

— Ако наистина имам талант, както смята Бесараб — заяви Куинси, — ще ме наемат като стажант. Така ще си изкарвам сам парите, а старият глупак ще може да върви по дяволите.

Мина скочи и зашлеви Куинси по бузата. И за двамата това беше шок. Родителите му не бяха му посягали никога.

— Куинси Артър Джон Ейбрахам Харкър! — Мина полагаше огромни усилия да сдържи бушуващите емоции. — Джонатан е още твой баща и много те обича.

— Тогава защо не го показва?

— Прекалено си млад и наивен, за да го разбереш, но той ти показва любовта си всеки ден. Знам какво се крие в сърцето му и за поведението му има причини. Залогът е много по-голям от егоистичните ти прищевки. Не мога да ти дам благословията си за това, Куинси. Трябва да се довериш, че ние знаем кое е най-добро за теб.

Сърцето на Куинси беше разбито. С майка му преди бяха близки. Тя го изслушваше, когато той споделяше надеждите и мечтите си, и го окуражаваше. Сега се опитваше да задуши същите тези мечти точно като баща му. Излиза, че някои неща тук все пак се бяха променили. Винаги бе подозирал, че родителите му имат много тайни, които предпочитат да не споделят с него. Но вече нямаше значение какво крият.

— Ego sum qui sum. Аз съм такъв, какъвто съм и е време да продължа по своя път.

Очите на Мина се насълзиха, лицето й се изкриви в гримаса, която Куинси разчете като израз на ирационален страх. Тя помоли сина си за последен път:

— Моля те, Куинси, не прави това.

Часовникът удари единайсет. Куинси отвърна хладно:

— Трябва да хвана влака. Ще се настаня в Лондон. Повече няма да ви притеснявам.

Не искаше да я погледне в очите, затова за първи път в живота си тръгна, без да целуне майка си за сбогом.