Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (9)

Осма глава
Изкушение

Сряда следобед, погребението

 

Скръбна сянка се бе спуснала над енорията и бе докоснала сърцата на всички, които дойдоха в параклиса за погребението на Мериан Дюк. Дори от училище ни пуснаха по-рано, за да присъстваме на следобедната служба. Мрачното настроение бе притиснало всички — абсолютно всички, освен мама. Тя включи на скорост още в четири сутринта, когато започна да трака с тенджери в кухнята, за да подготви гощавка, достойна за хиляда опечалени. Ентусиазмът й стресна някои от по-разчувстваните, докато ги посрещаше преди службата с пастор Кларк и канеше у нас всички, които й се струваха самотни, на утрешната екстраваганца по случай Деня на благодарността.

— Поканете, когото пожелаете — разреши тя на двете ни с Чарити, докато товарехме подноси с храна в Синия балон. — Искам това да бъде най-уютният Ден на благодарността, който баща ви помни. Присъствието на други хора ще му се отрази добре.

Не бях сигурна дали е права. Татко не пое обичайните си задължения по посрещането на опечалените преди погребението и седна в един ъгъл на параклиса вместо на амвона, както прилягаше на пастора на енорията. Едва се сдържах да не отида при него, но трябваше да остана на пейките за хора заедно с Чарити и да наблюдавам как черната роба на пастор Кларк се вее, докато разговаря с унил глас за добротата на Мериан, макар почти да не я познаваше. Огледах се и ми се прииска да имах телепатична връзка с мама или брат ми, за да им подскажа да прегърнат татко, но мама бе заета с почерпката в залата, а Джуд се беше сгушил до Ейприл на третия ред.

Отново насочих поглед към робата на пастор Кларк и не го отместих, докато не дойде време да пея. Органът засвири песента и аз се опитах да не се задавя с думите. Лицето ми потръпваше. Усещах, че всеки миг ще заплача, но се овладях и стиснах устни. Не можех да продължа да пея, защото знаех, че всеки миг ще рухна. Гласът на Чарити също бе прекалено висок и разтреперан и дори не можех да разбера коя част от песента изпълнява. Погледнах през прозореца към тъмното, забулено от смога небе — дори облаците изглеждаха така, сякаш щяха да се пръснат от нахлулите чувства — и тогава го видях.

Даниъл седеше на пълния с народ балкон, скръстил ръце, навел глава. Изглежда усети напрегнатия ми поглед, защото повдигна брадичка. Дори от това разстояние забелязах, че очите му са зачервени. Погледна ме за миг и сякаш усети всяко болезнено чувство, което се опитвах да скрия, след това сведе отново глава.

Любопитството измести мъката, когато се върнах на мястото си. Чарити ме прегърна през раменете, очевидно решила, че шокът, изписал се на лицето ми, се дължи на мъката. Словата на дъщерите на госпожа Дюк бяха безобразно дълги. Анджела Дюк дори пусна няколко остри реплики за татко. Когато службата най-сетне приключи и опечалените поеха в колона към гробището, аз зърнах Даниъл да слиза по стълбата към изхода. Скочих от мястото си, дръпнах антрацитносивото си официално палто и кожените ръкавици.

— Мама иска да й помогнем — напомни ми Чарити.

— След малко.

Тръгнах по централната пътека и се промъкнах между дамите, които обсъждаха колко бездушна била службата на пастор Кларк. Някой подръпна ръкава ми и ме повика по име. Май беше Пийт Брадшо, но аз така и не спрях. Сякаш невидима корда бе забита в корема ми и ме теглеше към вратата на енорията и паркинга. Забързах, без да се замислям, и видях как Даниъл скочи на мотор, оставен в края на паркинга.

— Даниъл! — провикнах се аз, когато машината изрева.

— Идваш ли?

— Какво? Не. Не мога.

— Тогава защо си тук? — Той ме погледна изпитателно — очите му с цвят на кал бяха все още зачервени.

Не се въздържах — невидимата корда ме потегли към него.

— Имаш ли каска?

— Това е моторът на Зед. Не би искала да си сложиш неговата каска, ако имаше. — Даниъл ритна стъпенката. — Знаех, че ще дойдеш.

— Млъквай — срязах го аз и се качих зад него.

 

 

Секунда по-късно

 

Семплата ми черна рокля се вдигна високо и обувките с токчета, които пазех за неделите, ми се сториха сексапилни, когато свих крака. Моторът изрева отново и полетяхме напред. Прегърнах Даниъл през кръста.

Студеният въздух режеше лицето ми, караше сълзите ми да се стичат неудържимо. Зарових лице на гърба на Даниъл и вдъхнах познатия мирис — бадеми, маслени бои, пръст и лак, струва ми се. Дори не се запитах защо се качих на мотора. Просто знаех, че мястото ми е тук.

Той караше към града. Раменете му бяха напрегнати и потръпваха, сякаш копнееше за по-висока скорост, но заради мен караше по-бавно. Слънцето залязваше в алено на хоризонта, когато най-сетне спряхме на пуста улица в непозната част от града.

Даниъл изключи мотора. В последвалото мълчание чух как сърцето ми бие.

— Искам да ти покажа нещо — рече той и слезе с лекота от мотора. Скочи на тротоара и продължи пеша.

Адска болка проряза измръзналите ми крака, когато стъпих на земята. Последвах го с олюляване, сякаш от години не бях стъпвала на твърда почва. Даниъл зави зад ъгъла.

— Чакай — провикнах се аз, за да прибера на кок разрошената си от вятъра коса.

— Не е далече — обясни той.

Завих и аз и тръгнах по тъмна тясна алея. Даниъл беше застанал пред две тухлени колони и порта от ковано желязо, която му пречеше да продължи.

— Това е моето убежище. — Той стисна една от металните пречки на портата. Медна плоча на едната колона гласеше: „МЕМОРИАЛ НА СЕМЕЙСТВО БОРДО“.

— Гробница? — Колебливо пристъпих към портата. — Любимото ти място е гробница?

— Повечето от приятелите ми обожават вампирите — сви рамене той. — Аз съм ходил на много шантави места.

Зяпнах.

Даниъл се разсмя.

— Това е мемориал, не гробница. Тук няма нито гробове, нито мъртъвци, освен ако не броиш охраната. Има заден вход, така че няма опасност да се натъкнем на пазача.

— Да не би да искаш да кажеш, че влизаме без позволение?

— Естествено.

На улицата зад нас се чу дрънчене. Даниъл стисна ръката ми и ме дръпна в сенчестия вход на съседната сграда.

— Вечер заключват портата, за да не могат да влизат вандали.

Лицето му беше толкова близо до моето, че дъхът му парна бузата ми. Студът, сковал ме до кости, изчезна и топлината запълзя по тялото ми.

— Ще се наложи да прескочим портата, за да не ни засекат прожекторите. — Той подаде глава, за да провери дали пътят е чист.

— Не. — Аз се дръпнах назад и усетих, че ми става по-студено от когато и да било. — Аз не правя подобни неща. Не се промъквам на забранени места, не нарушавам закона дори за дребни неща. — Поне се стараех. Наистина се стараех. — Няма да направя подобно нещо.

Даниъл се наведе и топлият му дъх отново парна лицето ми.

— Знаеш ли, че някои специалисти по религия вярват, че когато сме изправени пред неустоимо изкушение — той премести с пръст изплъзнал се немирен кичур от врата ми, — трябва да извършиш малък грях, за да намалиш напрежението.

В сенките очите му ми се сториха по-тъмни от обикновено и погледът му не изглеждаше просто жаден, ами приличаше на човек, който умира от глад. Устните му бяха на един дъх разстояние.

— Това е глупаво. Освен това… не ми се налага да намалявам напрежението. — Отблъснах го и излязох от входа. — Прибирам се вкъщи.

— Както желаеш — отвърна Даниъл. — Аз обаче влизам там и ако не знаеш как се кара мотоциклет, има дълго да чакаш, докато се прибереш.

— Тогава ще вървя пеша!

— Направо ме побъркваш — изкрещя зад гърба ми той. За момент остана на мястото си. — Просто исках да ти покажа — обясни вече по-тихо. — Знаех, че си от малкото хора, които ще оценят това място.

Спрях.

— Какво има там? — обърнах се към него.

— Ще трябва да видиш сама. — Кръстоса ръце. — Мога да те повдигна, ако искаш.

— Не, благодаря. — Свалих обувките и ги метнах от другата страна. Натъпках ръкавиците в джобовете на палтото и се качих по тухлената колона, като откривах издатини с пръстите на краката. Качих се до една от заострените хералдически лилии и се изтеглих върху колоната.

— Мислех, че не правиш подобни неща — рече Даниъл.

— Много добре знаеш, че открай време се качвам по-високо и по-бързо от вас, момчетата. — Изправих се на върха на колоната и се опитах да прикрия, че съм не по-малко шокирана от изпълнението си от него. Сложих ръце на кръста. — Ти няма ли да дойдеш?

Даниъл се разсмя. Краката му стържеха по тухлите, докато се катереше след мен.

Почувствах, че ми се вие свят, докато оглеждах двата метра, по които трябваше да се спусна. По дяволите, това бе твърде високо. Питах се как ще сляза, ако изгубя равновесие или се подхлъзна. Преди да успея да изпищя, нещо твърдо се стегна около ръката ми и ме спря близо до земята.

За момент останах да вися над замръзналата пръст. Опитах се да си поема дъх, преди да вдигна поглед. Стана ми още по-трудно да дишам, когато видях Даниъл коленичил на колоната да ме държи с една ръка. Лицето му беше съвършено спокойно, не беше нито намръщено, нито сгърчено от усилие.

Очите му блестяха твърде ярко, което бе просто невъзможно, докато ме наблюдаваше.

— Добре е да знам, че не си съвършена във всичко — отбеляза той и вместо да ме пусне, стисна по-силно ръката ми и ме изтегли без усилие върху колоната.

— Как… — Не можех да кажа и дума, докато се вглеждах в неестествено блесналите очи.

Даниъл прегърна разтрепераното ми тяло и скочи. Озова се на чакъла пред мемориала и едва тогава ме пусна.

— Как… как го направи? — Краката ми трепереха. Сърцето ми биеше твърде бързо. — Нямах представа, че си толкова близо зад мен.

Или че е толкова силен.

Даниъл сви рамене.

— Доста опит натрупах в катеренето, откакто се състезавахме по ореха.

Да, по-скоро като си се промъквал къде ли не.

— Как успя да ме хванеш?

Той поклати глава, сякаш въпросът ми нямаше никакво значение. Пъхна ръце в джобовете на палтото и тръгна по тясната пътека, очертана от двете страни от висок жив плет.

Наведох се и си обух обувките. Главата ми се завъртя, когато се изправих.

— Какво му е специалното на това място?

— Ела — повика ме той.

Тръгнахме по пътеката, после излязохме в нещо като просторна градинка. Тук имаше дървета, лози и храсти, които през пролетта сигурно се отрупваха с цветове. Около нас се спускаше мъгла, докато вървяхме навътре по криволичещата пътека.

— Погледни там — посочи Даниъл.

Обърнах се и се озовах пред мъж с бяло лице. Ахнах и отскочих назад. Мъжът не помръдна. Мъглата се разтвори и аз едва сега разбрах, че това е статуя. Пристъпих напред и го огледах отблизо. Беше ангел, не от сладките пухкави херувимчета, а висок, слаб, с внушителна фигура, също като принца на елфите от „Властелина на пръстените“. Беше с роба, а лицето му беше изваяно в най-големи подробности. Носът му беше тесен, челюстта силна, но очите изглеждаха така, сякаш бяха видели всички чудеса на небесата.

— Много е красив. — Прокарах пръсти по протегнатата ръка на статуята и проследих една от гънките на робата.

— Има още. — Даниъл посочи останалата част от градината.

През мъглата забелязах други фигури, изправени гордо, също като първата. Малки насочващи прожектори бяха запалени над главите им и им придаваха божествен блясък във вечерния сумрак.

Поех си дълбоко дъх.

— Градината на ангелите. Веднъж някой спомена за това място, но нямах представа, че се намира тук. Тръгнах по пътеката към следващата царствена статуя. Тази беше на жена с красиви издължени криле, отпуснати на гърба й също като къдриците на Рапунзел.

Даниъл вървеше след мен, докато аз се втурвах от ангел към ангел. Някои бяха стари, сякаш дошли от древността. Други бяха малки деца с любопитни личица, въпреки това бяха слаби, благородни, също както и останалите. Застанах в самия край на пътеката, протегнах крак и докоснах крилете на поредния ангел.

Даниъл се разсмя.

— Никога не се отклоняваш от пътеката — отбеляза той, изправи се зад мен, ръката му се отпусна на кръста ми.

Сведох поглед, бях стъпила на самия край на посипаната с чакъл пътека и се залюлях назад. Сигурна бях, че той усеща колко несъвършена се чувствам през повечето дни.

— Нали се предполага, че по този начин животът ти ще бъде по-лек?

— Да, но той става много по-скучен. — Даниъл ми се усмихна, шмугна се между две от статуите и потъна в мъглата. След малко се показа на пътеката близо да най-високия ангел.

— Построено е в памет на Каролин Бордо — долетя гласът му. — Била е богата, алчна, криела е богатството си, докато един ден, била на седемдесет и няколко, прибрала бездомно куче. Казала на хората, че кучето било предрешен ангел, който й бил прошепнал, че трябва да помага на ближните си. След това тя посветила живота и богатството си да помага на нуждаещите се.

— Наистина ли? — Пристъпих към него.

Даниъл кимна.

— Семейството й решили, че се е побъркала. Дори се опитали да я освидетелстват. Щом умряла, хор от прекрасни гласове изпълнил стаята й. Семейството й решило, че ангелите са дошли, за да отведат душата на Каролин, но след това разбрали, че песента се изпълнява от сирачетата в приюта, където тя полагала доброволен труд. Семейство Бордо били толкова трогнати, че й построили мемориал. Казват, че тук имало по един ангел за всеки от хората, на които е помогнала. В градината са стотици.

— Леле! Ти откъде знаеш всичко това?

— Пише го на табелата отсреща — ухили се хитро той.

Засмях се.

— Хвана ме. Започвах да си мисля, че си се превърнал в интелектуалец, който знае твърде много за скритата местна история и цитира учени в областта на религиите.

Даниъл наведе глава.

— Там, където бях, имах предостатъчно време да чета.

Въздухът между нас сякаш се сгъсти. Да не би да очакваше да го попитам къде е бил през последните три години? Много ми се искаше още от момента, когато го видях за пръв път. Този въпрос беше точно толкова важен, колкото и да открия какво се е случило между тях с Джуд. Нямаше съмнение, че двата отговора са свързани. Казах си, че трябва да се възползвам от възможността и да открия отговорите, за да мога да оправя всичко.

Стиснах ръце, забих нокти в дланите и преди да съм се разколебала, попитах:

— Ти къде беше? Къде се губи толкова дълго?

Даниъл въздъхна и погледна към високата статуя. Този ангел беше млад мъж — около двайсет и пет годишен — придружен от каменно куче, което седеше нащрек до него. Кучето беше високо и слабо като ангела, триъгълните му уши бяха щръкнали до лакътя на ангела. Муцуната му беше дълга, а рунтавият кожух и опашка се губеха в гънките на робата.

— Ходих на изток. После поех на юг и на запад. Изобщо във всяка посока, която се сетиш. — Даниъл коленичи и загледа кучето. — Запознахме се на запад. Даде ми това. — Докосна черната каменна висулка. — Каза, че щял да ме пази.

— Кучето или ангелът? — пошегувах се аз. Трябваше да се сетя, че Даниъл няма да ми каже къде е бил.

Той приглади назад рошавата си коса.

— Срещнах човека, за когото е правена тази статуя. Гейбриъл. От него научих много. Той ми разказваше за госпожа Бордо и всичко, което е вършила за хората. Той ме накара да се върна, за да съм близо до това място… и до други неща. — Даниъл се изправи и пое дълбоко влажния въздух. — Когато идвам тук, се чувствам възвисен.

— Да не би да искаш да кажеш, че идваш тук, за да се надрусаш? — попитах напълно объркана аз.

— Ами да — разсмя се Даниъл и седна на каменна пейка.

Инстинктивно отстъпих от него.

— Вече не го правя. — Той забарабани с пръсти по бедрата си. — Отдавна съм чист.

— Браво. — Отпуснах ръце и се опитах да не покажа, че съм се стреснала от признанието му. Знаех, че не е светец. Знаех, че животът му е бил запокитен на много тъмно място още преди той да изчезне. Виждах го само три пъти през шестте месеца, след като се премести с майка си в Оук Парк — а след това изчезна. Последния от тези три пъти беше, когато от гимназия „Оук Парк“ повикаха татко, тъй като Даниъл беше изключен заради сбиване. Не могли да се свържат с майка му, затова татко го доведе вкъщи. В известен смисъл бе като да мисля, че брат ми взема наркотици или дори по-лошо.

Обърнах се към високата статуя на ангела Гейбриъл, който гледаше към нас. Изваяните му очи изглежда се бяха спрели на главата на Даниъл. Любопитството ме накара да приседна до него на пейката.

— Ти вярваш ли в ангели? За истински ангели питам?

Той сви рамене.

— Според мен нямат крила с пера, нищо подобно. Според мен са хора, които вършат добрини, макар да не получават нищо за тях. Това са хора като баща ти… като теб.

Вдигнах поглед към блесналите очи. Даниъл протегна ръка, сякаш се канеше да ме погали по бузата — по гърба ми пробяга тръпка — но той отдръпна ръка и се закашля.

— От мен да знаеш, че си луда — заяви той.

— Луда ли? — Бузите ми пламнаха.

— Не знам как го правите — продължи той. — Също като Мериан Дюк. Тя нямаше нищо, въпреки това помагаше на такива като мен. Струва ми се, че тя беше ангел.

— Затова ли дойде на погребението? Заради Мериан ли? — Не е било заради мен, така ли?

— Ходех у Мериан, когато отношенията с нашите се разсмърдяваха. Ако не бях у вас, бях при нея. Тя винаги бе готова да ме приеме. — Даниъл избърса носа си с опакото на ръката. Ноктите му бяха почернели от нещо, което приличаше на мастило. — Казах си, че трябва да й отдам последна почит…

— Да, бях забравила. Мериан се грижеше за много хора.

— Да, така е. Аз не съм специален в нищо.

— Не. Нямах това предвид… Просто съжалявам, че не си спомних веднага. — Отпуснах ръка на рамото му. Той се отдръпна и аз усетих стегнатото му тяло под палтото. — Било ти е наистина трудно. Сигурно Мериан ти е помагала да се почувстваш…

— Обичан.

— Да, точно така. Обичан и нормален.

Даниъл поклати глава.

— Понякога усещах нещо като обич. Например, когато Мериан ми четеше приказки вечер или когато сядах да вечерям със семейството ти. Единствено вечеря у семейство Дивайн може да те накара да се почувстваш така, сякаш някой го е грижа за теб. Само че аз никога не съм се чувствал нормален. Открай време знаех, че аз не…

— Нямаш място сред хората ли? — Незнайно защо аз го разбирах.

— Мястото ми не беше сред тях, нали? — Той хвана китката ми с дългите си пръсти. Движеше се така, сякаш се канеше да ми откъсне ръката, но след това се поколеба и я пое между дланите си. — Нямаш представа колко пъти през последните няколко години ми се е искало да седна да вечерям със семейството ти. Искаше ми се да променя всичко, което бях направил, за да бъда отново част от семейството ти. Само че това беше невъзможно. — Той прокара пръсти по линията на живота ми и преплете пръсти с моите.

Може би от отблясъци от фарове или от валмата мъгла ми се стори, че той прилича на стария Даниъл с пясъчнорусата коса и хитрите невинни очи, че годините са се стопили и мракът го е напуснал. В този момент нещо — някаква енергия — премина между нас. Също като кордата, която ме привлече към него, сега някаква спасителна нишка ни свърза и аз усетих нуждата да го поведа към безопасно място.

— Утре ще организираме голяма вечеря по случай Деня на благодарността — започнах аз. — Трябва да дойдеш. Настоявам да дойдеш.

Даниъл примигна.

— Измръзнала си — забеляза. — Трябва да влезем на топло.

Той стана, все още стискаше ръката ми, и ме поведе към покритата с чакъл алея. Не знаех кога ще пусне ръката ми — а и не исках да я пуска. Стисках пръстите му, защото знаех, че има нужда от мен.

Най-сетне пусна ръката ми и отстъпи настрани, сред увехналите растения.

— Оттук оградата не е толкова висока — призна той.

Поколебах се за момент, все още бях на пътеката, докато наблюдавах как очертанията му се стопяват в мъглата. Прекрачих напред и го последвах навътре в градината. Когато стигнахме до металната ограда, го оставих да ми помогне. Ръцете му придържаха кръста и краката ми, докато се качвах. Вървяхме един до друг, докато открихме мотора. Веднъж пръстите ни се докоснаха и на мен ми се прииска да стисна ръката му отново. Качих се зад него и си поех дълбоко дъх, когато той даде газ в нощта.

 

 

Няколко минути по-късно

 

Моторът спря пред сградата, в която живееше Даниъл. Аз се блъснах в гърба му и едва не излетях в канавката.

Той стисна бедрото ми, за да ме задържи.

— Извинявай — измърмори той и задържа ръката си още миг.

Слезе от мотора и аз го последвах. Отпусна ръка на рамото ми и ме поведе по тротоара, после през входа без врата. Сърцето ми биеше толкова силно, че се уплаших да не би Даниъл да го чуе. Ударите станаха още по-силни, докато се изкачвахме по стълбите и аз разбрах, че от апартамент на третия етаж се носи музика. Даниъл прибра ключа в джоба си и предпазливо побутна вратата. Обгърна ни какофония от звуци. В предната стая бе пълно с танцуващи, а Зед — много по-жизнен от миналия път — пееше (по-точно казано пищеше) в микрофон, докато неколцина други блъскаха до самозабрава по музикални инструменти.

Даниъл ме поведе през тълпата. Усетих, че се задушавам от сладникавия дим, който се носеше във въздуха. Кашлях и се давех, когато една — по-скоро жена, не бе възможно да е тийнейджърка — се измъкна от събралите се. Пристъпи към нас, като се поклащаше в такт с песента на Зед. Късата й коса беше като на екзотична птица, белите кичури на бретона образуваха съвършен триъгълник с ярко цикламени краища.

— Дани Бой, успя значи — започна тя с акцент, който издаваше, че е от Източна Европа. Обърна плътно очертаните с черен молив очи към мен и нацупи кървавочервените си устни.

Даниъл пусна рамото ми.

— Виж ти — огледа ме тя, — донесъл си вкусотийка. Нали нямаш нищо против да си я поделим?

— Грейс, това е Мишка. Познаваме се отдавна — обясни Даниъл за жената, облечена в черна кожена минипола и нещо, което, доколкото ми е известно, се казва бюстие.

— Не чак толкова отдавна, Дани Бой. — Тя изпъчи гърди към него. — Само че тогава беше по-забавен. — Прокара дълъг червен нокът по бузата му. Сега трябва да дойдеш с мен. — Тя дръпна Даниъл настрани. — Накара ме да чакам, а Мишка не е от търпеливите.

— Ела, Грейс. — Даниъл протегна ръка към мен.

Канех се да пъхна ръка в неговата, когато Мишка се намръщи.

— Не! — сопна се тя. — Нямам намерение да изнасям представление пред публика. Тази остава тук.

— Няма да я оставя тук.

Мишка се притисна още по-близо до Даниъл и белите й зъби гризнаха ухото му, докато говореше.

— Двамата с теб сме единствените истински играчи тук. Момичето ти ще се оправи без теб няколко минути. Мишка не може да чака по-дълго, Дани Бой.

Тя го дръпна за ръката, но той не помръдна.

— Трябва ли да ти напомням какво става, когато ме разочароваш? — Тя присви очи и се облиза.

— Не… но Грейс… — опита се да протестира той. Мишка се обърна към мен. Ирисите й бяха съвсем черни на сумрачната светлина в апартамента. Драсна ръката ми с дългите си нокти, а зъбите й ми се сториха ужасно остри, когато се усмихна.

— Нали нямаш нищо против да заема Дани Бой за няколко минути — попита тя, макар да бях готова да се закълна, че устните й не помръднаха — сякаш чух гласа й в главата си.

— Ами… не — отвърнах аз и в този момент знаех, че не ме интересува нищо. Може би заради сладникавия дим, който се носеше в стаята, но Мишка ме погледна в очите и аз усетих, че не мога да мисля, камо ли да се интересувам от нещо.

— Добро момиче — подхвърли тя. Беше хванала Даниъл под ръка и го отвеждаше настрани.

Той се обърна назад и се разпореди:

— Стой тук. Не говори с никого.

Поне ми се стори, че каза това. Бях замаяна, езикът ми беше натежал и не можех да кажа и дума. Стоях напълно слисана, докато някой едва не ме събори. Примигнах към другото момиче, сякаш в мъгла. Видях само, че косата й беше зелена и лицето й беше скрито от пиърсинг. Тя спря да „танцува“, приведе се към мен и присви очи. Каза нещо, което не разбрах и аз се опитах да я попитам дали се познаваме и откъде. Само че онова, което излезе от устата ми, по нищо не приличаше на думи. Тя се дръпна настрани, като се хилеше истерично.

Дръпнах се в тъмния коридор, който водеше към стаите, и поех по-свеж въздух. Канех се да почукам на вратата на Даниъл, когато чух смеха на Мишка. Стомахът ми се преобърна и когато противната песен на Зед премина в друга мелодия (тази беше зловеща и пулсираща, а Зед дишаше тежко на микрофона), мислите ми се проясниха и аз разбрах, че съм зарязана! Близостта, която бяха почувствала между двама ни с Даниъл, се беше изпарила.

— Здрасти, миличка — поздрави тип, който се измъкна от тълпата. — Не очаквах да те видя отново тук. — Той се подсмихна и аз разбрах, че е един от противните изроди, които бяха тук миналия път.

— И аз не очаквах. — Загърнах се във вълненото си палто. Дори одеве да се бях чувствала сексапилна в официалните дрехи, неочаквано усетих, че приличам на наивна глупачка.

— Май ти липсва забавление. — Гласът му звучеше хлъзгав като змия. Подаде ми пластмасова чашка, пълна с тъмнокехлибарена течност и подозрителна утайка на дъното.

Побутнах чашата.

— Не, благодаря, тъкмо си тръгвах.

— Така си мислиш. — Той протегна ръка пред мен, за да не мога да избягам. — Купонът едва започва. — Опита се да протегне с ръката с чашата на място, където нямаше работа.

Пъхнах се отдолу и се отправих към вратата. Момичето със зелената коса се клатушкаше на прага. Нарече ме с някакво обидно име и аз се промъкнах покрай нея. Заслизах по стълбите и се измъкнах навън от сградата. На входа се ослушах внимателно и когато чух стъпки по металните стълби, хукнах по Маркъм Стрийт.

Изглежда, късметът бе с мен, защото тъкмо когато стигнах края на пресечката, автобусът спираше и аз хукнах към него. Вратите се отвориха и аз се замолих да имам достатъчно пари, за да си платя билета. Шофьорът измърмори нещо, докато броях дребните, но се оказа, че имам достатъчно, дори ми останаха трийсет и пет цента.

Автобусът беше почти празен, освен двама мъже, които си крещяха на език, който ми напомни акцента на Мишка, и четирийсетинагодишен тип с дебели очила, който гушкаше кукла и й пееше с дълбок, бащински глас. Седнах отзад и притиснах колене към гърдите си. Автобусът друсаше и миришеше на урина, но поне тук бях на по-сигурно място, отколкото в коридора на апартамента.

Не можех да повярвам, че Даниъл ме изостави при тези хора. Не можех и да повярвам, че отидох с него в апартамента. Какво ли щеше да се случи, ако нямаше парти? Най-много се срамувах от онова, което част от мен искаше да се случи.

Изкушението хапе.

 

 

Отново вкъщи

 

Автобусът ме откара до училище. Използвах последните дребни, за да позвъня на Ейприл от уличен телефон, но тя не отговори. Не беше трудно да се сетя с какво се занимава в момента.

Загърнах се в палтото и тръгнах бързо към къщи — доколкото можех заради токчетата — обзета от натрапчивото усещане, че неприятният тип от апартамента ме преследва. Промъкнах се у нас с надеждата да се кача в стаята си, без някой да ме забележи.

Щях да се престоря, че съм си била в леглото. Само че мама чу тихото хлопване на вратата, защото ме повика в кухнята, преди да успея да се кача по стълбите.

— Къде беше? — попита тя, без да крие раздразнението си. Наблюдавах я как реже хляб, за да го изсуши за плънката за Деня на благодарността. — Трябваше да ми помогнеш да сервираме вечерята след погребението. — Очевидно не беше много късно и тя не се притесняваше за мен, но беше достатъчно късно, за да усети отсъствието ми.

— Знам — измърморих аз. — Извинявай.

— Първо изчезна ти, а след теб и Джуд. — Тя посегна към ново парче хляб и го натроши. — Имаш ли представа какво са си помислили хората, след като половината семейство го нямаше? Баща ти трябваше да прибере столовете, а вие двамата се забавлявате с приятелите си.

— Извинявай. Ще ти се реванширам. — Понечих да изляза.

— Естествено, че ще ми се реваншираш. Поне двайсет човека ще дойдат утре за Деня на благодарността. Първо ще направим пайовете, а след това ще изтъркаме подовете. Брат ти ще получи отделен списък със задачи.

За момент се поколебах дали да не си призная, че тестът ми по химия трябва да бъде подписан, още повече че и без това бях загазила, но реших да не прекалявам. Мама започваше да ни товари с какви ли не задачи, когато се ядосаше.

— Добре — отвърнах аз. — Става.

— Навий си будилника за шест без петнайсет! — провикна се тя, когато тръгнах към стълбите.

Май в момента не ми трябваше друга причина да негодувам срещу импулсивното си решение.