Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (16)

Петнайсета глава
Притча за заблудената овца

Късно следобед

 

— Грейс! — изкрещя Чарити от хола.

Излязох от кухнята. Тя се беше проснала на канапето и гледаше телевизия.

— Какво?

— На телефона — размаха тя слушалката.

Грабнах я от нея. Тъкмо се канех да се обадя, когато видях двата вълка на екрана. Глождеха кокали, от които висяха кървави мръвки.

Покрих слушалката с ръка.

— Каква е тази гадост, дето я гледаш?

— Трябва ми за училище. — Тя понамали звука. — Пиша доклад за вълците. Ти знаеше ли, че в нашата област не е имало от петдесет години?

— Сериозно?

Единият вълк нададе вой. Прозвуча точно като онзи, който чух в клисурата.

Наблюдавах как трети, по-малък вълк пристъпва към двата, които се хранеха. Опита се да откъсне парче от кървавия труп. Другите два вълка изръмжаха. Единият се спусна към третия с оголени зъби и ръмжене. Малкият се отдръпна настрани и загледа, докато големите поглъщаха храната.

— Защо не му дават да яде? — попитах. — Има предостатъчно.

— Този е омега — Чарити посочи малкия вълк, — най-незначителният член на глутницата. Държат се с него като с отпадък.

— Изобщо не е честно.

— Добре поне, че алфа вълкът — водачът на глутницата, не е от най-жестоките. Накрая ще остави малкия да се наяде.

Огромният звяр оголи зъби, когато дребосъкът се опита да приближи отново. Хвърли се към гърлото на дребния.

Обърнах се. Нямаше да издържа да гледам водач на глутница по-жесток от този.

— Не забравяй гаджето си — посочи тя телефона.

— А, да. — Знаех, че се шегува, но се питах дали някога ще мога да нарека Даниъл по този начин. Влязох в кухнята. — Ало? — обадих се аз.

— Грейс? — Не беше Даниъл.

— А, Пийт, здрасти.

— Здрасти. Мама пита как е Джеймс.

— Добре.

— Супер. — Той се поколеба. — Нали не ми се сърдиш, задето вчера не се сбогувах с теб? Мама не се чувстваше много добре след случилото се.

— Няма страшно — отвърнах. Дори не се бях сещала за Пийт, откакто влязох в гората с Даниъл. — Кажи какво става при теб.

— Обаждам се за срещата, за която се бяхме разбрали.

— Каква среща?

— Нали щяхме да ходим на боулинг? Обещала си ми.

По гласа му усетих, че е пуснал в действие прословутата си усмивка.

— Тази вечер ли?

— Да. Ще бъде двойна среща, с Джуд и Ейприл — обясни той, сякаш срещата вече беше уредена. — Вечеряме, играем боулинг, после отиваме на парти у Джъстин Райт.

— Хм.

Запитах се дали да отида. Не беше заради Пийт, а заради Джуд. Не бях говорила с него от снощи, откакто изперка. Много се учудих, че се е съгласил да излезе и да се забавлява с приятелите си, но това беше обнадеждаващ знак. Как ли щеше да се почувства, ако знаеше, че отказвам да изляза с него и Ейприл, за да се мотая с най-омразния му човек? Макар да чувствах, че трябва да отида, нищо не бе в състояние да ме накара да пропусна шанса си с Даниъл.

— Извинявай, но имам планове за тази вечер.

— Промени ги — настоя Пийт.

— Не мога. — Постарах се гласът ми да прозвучи жално. — Сега трябва да затварям. Ще се видим в църквата.

— Добре, чао. — Гласът му ми се стори унил. Усмивката беше изчезнала.

 

 

На масата, същата вечер

 

Всяка година след Деня на благодарността мама приготвя прочутата си яхния с пуешко, гъби и сметана. Сервира гъстия сос и късчета пуешко месо с пресни зеленчуци в малки тестени купички. Тъй като прави това ястие само по веднъж в годината, никой от нас не пропуска.

Само че този път бяхме само аз, Чарити, Дон и Джеймс, когато мама свали горещата тенджера от печката. Дон и Чарити потропваха нетърпеливо по масата с вилици и ножове.

— Остави и за другите — обърна се мама към Дон, когато той поля с втора лъжица от гъстия сметанов сос тестената купичка.

— Стига ти толкова! — Чарити дръпна черпака от Дон.

— Те губят — заявих аз и подадох салатата на мама.

— А Джуд къде отиде? — попита тя. Така и не успя да прикрие раздразнението си. — Той обожава тази яхния.

— Има среща с Ейприл.

Мама се намръщи.

— Къде е пастор Дивайн? — полюбопитства Дон.

— Още не се е прибрал — отвърна мама. — Скоро ще си дойде… надявам се.

Джеймс удари с ръчичка чинията и от нея се разхвърчаха зрънца грах и пръски сметанов сос. Той се разсмя и изкрещя любимата си нова мръсна дума.

— Джеймс! — Мама поруменя. — Откъде може да е научил тази дума?

Чарити се изкиска.

— Нямам никаква представа — отвърнах, докато се опитвах да остана сериозна. Даниъл щеше да се смее, ако беше тук. Жалко, че го нямаше. И на него това ястие му беше любимо. Проверих колко има в тенджерата, след това си сипах по-малко от обикновено.

След като всички се нахраниха и се измъкнаха от кухнята, сипах в пластмасова кутия за Даниъл. Той заслужаваше, особено след като останалите не благоволиха да дойдат на вечеря. Беше понапълнял, откакто го видях за пръв път миналата седмица — също като бездомно куче, което заглажда косъм в дома на новия си собственик. Все още беше слаб, но бузите му не бяха така хлътнали. Изглежда, храната, която му носех, му се отразяваше добре, но яхнията на Мередит Дивайн щеше да изяде с огромно удоволствие.

Пъхнах кутията зад млякото и реших да я запазя като изненада, след като потичаме. След това излязох, за да се срещна с Даниъл.

 

 

Вечерта

 

Орехът пропукваше и се превиваше под напора на вятъра, затова реших да изчакам Даниъл в хола. Настаних се на канапето с учебника по история — Даниъл винаги закъсняваше. След като прочетох материала за седмица напред, вече бях убедена, че той няма да се появи. Имах чувството, че нещо не е наред.

Къщата беше тиха. Мама и Джеймс си бяха легнали преди часове, татко най-сетне се беше прибрал и веднага беше отишъл в кабинета си, а Чарити щеше да спи у приятелката си Мими Дътън, в съседната къща. Само че аз не успявах да се съсредоточа, защото нещо ми подсказваше, че дори Даниъл би се сетил, че десет вечерта е прекалено късен час за „след вечеря“. Трябваше да се откажа и да си легна, но ме обхвана някакво странно чувство.

Бях застанала до прозореца, когато забелязах, че нещо се движи в тревата близо до ореха. Отново забелязах раздвижване и се запитах дали котката на семейство Дътън не се е измъкнала навън. Не ми се искаше нещо да се случи с котката на Мими — както стана с Дейзи — затова реших да направя нещо. Наметнах дебел шал на раменете си и излязох навън.

Промъкнах се предпазливо в двора, за да не изплаша животинчето. Когато приближих, разбрах, че до дънера се е свил човек.

— Даниъл?

Беше със същите дрехи като вчера — тъмни, индигови дънки и ризата с дълъг ръкав, която му бях дала. Беше притиснал колене към гърдите си, обгърнал крака с ръце. Наблюдаваше с немигащ поглед стария си дом.

— Даниъл, какво правиш? Чаках те.

— Просто гледам — отвърна той. — Тази къща ще бъде по-хубава в синьо. Жълтото открай време създава у мен впечатлението, че нещо вътре гние.

— Къде ти е якето? — потръпнах и ми се прииска да си бях взела палтото. Все пак беше почти декември.

Даниъл не отговори. Така и не откъсна поглед от къщата, в която едно време живееше. Седнах до него в изсъхналата трева и метнах част от шала върху краката му.

Той се напрегна.

— Не мога да го направя.

— Кое?

— Това. Всичко това. — Пое си дълбоко дъх и отпусна брадичка на коленете. Силуетът му изглеждаше бял и нежен на лунната светлина. — Не знам как да бъда различен от това, което съм. — Стисна медальона, сякаш искаше да го скъса. — Не искам повече да съм такъв.

— Защо? — Едва удържах желанието да докосна лицето му. — Ти си невероятен. Нещата, които можеш да правиш, са просто невероятни. Ти си герой.

— Не съм никакъв герой, Грейс. Трябва да го знаеш. Брат ти го е научил. Затова ме мрази. — Ръцете му трепереха също както едно време, когато беше дете и знаеше, че е в беда. — Заради това, което представлявам… никой няма да ме обикне.

Сърцето ми се сви. Никак не ми беше приятно, че го виждам в подобно състояние. Обърнах се към старата му къща. Сега изглеждаше по-добре. Новите собственици бяха добавили веранда, сложиха кепенци и я боядисаха в бледосиньо.

— Не е вярно. Майка ти те обича…

— Нямам майка.

— Какво? — погледнах го аз.

— Онази жена не ми е майка — изрече той през стиснати зъби. Стисна зъби и вените на врата му изпъкнаха. — Дори тя не ме искаше. Предпочете него пред мен.

— Кого?

— Баща ми.

— Мислех, че избяга от града, когато шерифът те отведе.

Даниъл изсумтя.

— Не издържа дълго надалече. Започна да се появява веднага след като се преместих в Оук Парк с мама. Непрекъснато я молеше да го прибере. Отначало тя го прати по дяволите, защото му било забранено да се приближава до мен. Той обаче повтаряше, че я обичал, и тя му повярва. Каза, че заради мен бил полудял. Аз съм го бил накарал да направи всичко онова. — Даниъл прокара длан по главата си, сякаш отново усещаше болката от старата фрактура на черепа. — Една вечер я чух, докато говореше по телефона със социалния работник. Мама му каза да дойде да ме вземе, защото искала да замине с татко. Каза му, че повече не ме искала. Каза, че и без това й се струвало невъзможно да се оправя с мен. — Той се поклащаше напред-назад и раменете му се удряха в дънера на дървото.

— Даниъл, нямах представа. — Прииска ми се да го успокоя, за да престане да трепери. Сложих ръка на гърдите му и плъзнах пръсти по врата му. — Ти какво направи?

— Избягах. Не исках отново да ме пращат в приемно семейство.

— Можеше да се върнеш при нас.

— Не, не можех — отвърна той. — Онова животно — баща ми — беше гнусен тип, а собствената ми майка избра него пред мен. И ти не би ме искала. Никой не ме иска. — Той се сви и се разтрепери още по-силно. — Никой никога няма да ме поиска.

— Аз те искам, Даниъл. — Прокарах пръсти през косата му. — Винаги съм те искала.

Трябваше да му покажа, че го искам. Трябваше да направя нещо. Наведох главата му към себе си и притиснах устните му със своите. Той бе като камък — студен и самотен — и на мен ми се прииска да го стопля. Разтворих устни и се опитах да го целуна, но устните му не трепнаха и той не отвърна на ласката. Притиснах ги по-силно.

Устните му най-сетне се разтвориха, омекнаха. Прегърна ме през кръста под шала и ме привлече в скута си. Ръцете му плъзнаха по гърба ми. Шалът падна на земята. В следващия миг ръката му се зарови в косата ми, а устните му станаха топли и жадни. Той ме притисна силно до гърдите си, сякаш не можеше да ми се насити.

Представях си този момент с него, когато бях малка. След това на няколко пъти се бях целувала срамежливо пред вратата с други момчета. Само че страстта в целувката на Даниъл — устните му търсеха моите, сякаш търсеше отговор, който можеше да спаси живота му — бе повече от всичко, което си бях представяла. Сенките и зимният студ изчезнаха. Никога досега не се бях чувствала обгърната от такава топлина. Плъзнах ръце по раменете му, след това по врата. Пръстите му се вплетоха в кожената каишка на медальона. Отпуснах глава назад, докато устните му пълзяха по гърлото ми. Сърцето ми трептеше, приело истината, която се опитвах да отрека. Може би той търсеше тъкмо този отговор в целувката ми.

— Даниъл, о…

— Недей — прошепна той. Дъхът му опари врата ми. — Моля те, не го казвай.

Исках да го кажа. Той трябваше да знае какво изпитвам. Аз имах нужда той да разбере.

— Обичам те.

Даниъл потръпна. Тихо дрезгаво ръмжене се надигна в гърлото му.

— Не! — извика и ме отблъсна от себе си.

Паднах на земята, твърде шокирана, за да проговоря.

Даниъл, отпуснал се на длани и колене, се отдръпна назад.

— Не! Не! — Стисна врата си, сякаш за да сграбчи каменната висулка. Нямаше я. Беше останала в ръката ми. Кожената каишка се изхлузи в пръстите ми, когато той ме блъсна.

Ръцете ми трепереха, докато му я подавах.

Той се протегна, разтреперан дори повече от мен. Сякаш земетресение разтърсваше гърдите му. Дръпна висулката и я стисна с такава сила, че ако беше остра, щеше да разреже ръката му. Отдръпна се. Светлината в очите му угасна. Дишаше тежко и учестено, сякаш беше участвал в маратон.

— Не мога да го направя — задави се той.

— Даниъл? — пропълзях до него аз.

Той се отдръпна още по-далече. По челото му изби пот. Скочи, когато някакъв автомобил спря до тротоара. Прошепна нещо толкова тихо, че едва го чух над ръмженето на двигателя.

— Не е възможно да си ти.

Поне ми се стори, че каза това.

Пийт Брадшо подхвърли нещо, докато Джуд и Ейприл слизаха от колата. Последва смях на момиче. Заприлича ми на Джени Уилсън.

— Не мога да го направя. — Даниъл се отдръпна в сенките, без да откъсва поглед от колата. — Никога не бих поискал подобно нещо.

Погледнах към Пийт, докато махаше на Джуд и Ейприл. Когато се обърнах, Даниъл вече го нямаше.

Какво не би поискал?

 

 

Почти полунощ

 

Скрих се зад дървото, докато Джуд и Ейприл седяха на люлката на верандата и се сбогуваха. Свих колене към гърдите си и отпуснах глава на коленете. Опитах се да си наложа да не треперя. Опитах се да спра да мисля за целувката. Опитах се да престана да разсъждавам над реакцията на Даниъл, когато чу признанието ми — страхът в очите му. Непрекъснато си повтарях думите му. Никога не бих поискал подобно нещо. Не мога да го направя. Не съм герой. Брат ти знае.

Какво знаеше брат ми?

Точно така. Трябваше да говоря с Джуд. Стига толкова тайни. Стига сме се престрували, че не е станало нищо. Трябваше да разбера какво се беше случило между тях двамата. Как да помогна на Даниъл, ако нямам представа какво го измъчва.

Как само ми се искаше да заваря Джуд сам. Колата на Ейприл беше на алеята, но им трябваше половин час, докато направят първата крачка натам. Завих се с шала, така че да не чувам как се мляскат. Ейприл издаваше нещо като мъркане всеки път, когато се откъсваха един от друг, за да си поемат дъх.

Изглежда бях задрямала, защото светещите стрелки на часовника ми показваха, че е станало почти полунощ, когато най-сетне чух Ейприл да пали колата и да излиза от алеята. Джуд се канеше да влезе, когато го повиках.

Той се завъртя към мен.

— Грейс, откога си тук? — Той избърса уста с опакото на дланта си.

— От скоро. — Стиснах шала, за да скрия розовите петна, които избиха по врата ми. — Тъкмо се връщах от семейство Макартър. Гледах хлапетата.

— А, така ли? — Погледна шала. — Добре ли си?

— Исках да те попитам… — пристъпих към него. — Разкажи ми за Даниъл.

Той подрънкваше ключовете.

— Какво за него?

— Трябва да разбера какво се е случило между вас. Защо се мразите толкова много?

Джуд изсумтя.

— Значи все пак те интересува, а? — в гласа му долових задоволство. — Крайно време беше.

— Питала съм те над десет пъти. Ти отказваше да говориш. — Качих се на верандата. — Наистина искам да знам, Джуд, защото много държа на теб.

— Но на него държиш повече.

— Как можа да го кажеш? Та ти си ми брат.

— След като държиш толкова много на мен, Даниъл откъде се сдоби с онова яке?

— Което носи ли?

— С което беше облечен по-рано днес. Червено и черно на „Норт фейс“. Откъде го е взел?

— Ами… аз му го дадох. — Не разбирах защо якето е толкова важно. След това си спомних: — То беше твое, нали?

Джуд не отговори.

— Извинявай. — Пуснах шала в краката си. — Дори не се бях сетила. Онази вечер, когато останах сама на „Маркъм“, той дойде и оправи колата. Затова му дадох якето. Наистина имаше нужда от връхна дреха. Преживял е толкова лоши неща, просто бе дребен жест, с който се опитах да му помогна.

— Да, на лошите хора им се случват лоши неща. Това да ти е минавало през ума? Те си получават заслуженото.

Потръпнах.

— Ами Мериан Дюк? Тя не беше сторила нищо лошо през целия си живот, а умря от студ на верандата си. Нещо обезобрази тялото й.

Джуд вдигна глава.

— Нещо ли? Би било по-точно, ако кажеш някой. Толкова си сляпа, че не забелязваш нищичко, Грейс. Позволяваш на Даниъл да те заблуди. Та той постъпва по същия начин и с татко.

— Ние му помагаме. Той има нужда от нас — от всички ни.

— Той те използва. Използва ви и двамата. Видях го до теб онази вечер на „Маркъм“ Да не би да си въобразяваш, че е било просто съвпадение, че се е озовал там? Ейприл ми разказа какво си сторила за него. — Той присви очи и погледна шала, паднал в краката ми.

— Мога само да си представя какво си правила с него.

— Джуд! — Какъв лицемер. — Какви ги дрънкаш!

— Какви? Даниъл е готов на всичко, за да постигне своето. — Когато ме погледна, Джуд беше побеснял.

— Кажи ми, на кого му хрумна блестящата идея да се върне в курса по изкуство? Кой реши да го покани на вечерята по случай Деня на благодарността?

— Мои. И двете идеи бяха мои.

— Наистина ли? Помисли си, Грейс. Да не би Даниъл да ти е внушил нещо. Просто ти е подхвърлил как би могла да му помогнеш.

Замълчах.

— Това няма никакво значение. Той не ме манипулира и със сигурност не манипулира татко.

— Да, бе! — подсмихна се Джуд. — Според теб как се озова Даниъл в „Холи Тринити“? Кой според теб го върна там? Омаял е татко… и съм почти сигурен, че той е отвлякъл Джеймс. Откри го доста бързо и лесно, не мислиш ли? Само някой като него би направил подобно нещо. Преструва се, че открива бебе, за да решат хората, че е герой.

— Не се преструваше. Бях с него. Намери го бързо, благодарение на способностите си…

Джуд се стовари на люлката. Беше се ококорил, отворил широко уста.

Да не би да казах прекалено много.

— Значи знаеш. — Той потри белезите с ръка. — Знаеш какво представлява.

— Да.

— Какво ти каза?

Не бях сигурна как да отговоря. Даниъл не ме беше помолил да пазя тайна. Трябваше да знае, че няма да се раздрънкам. Само че какво да кажа на Джуд, за да се уверя, че не се опитва да извлече информация от мен? Трябваше обаче да бъда откровена, ако исках брат ми да е откровен с мен.

— Даниъл е урбат. Неговият вид бил създаден, за да се бори с демоните. Той е небесна хрътка.

— Урбат ли? Небесна хрътка ли? — изсмя се Джуд. Смехът му прозвуча като грубо, изтъняващо ръмжене. — Защо не провериш, Грейс? Даниъл добре те е оплел в мрежите си.

— Не е вярно. Той е изгубен, уплашен и има нужда от нас. Мога да му покажа как да бъде герой. — Дори не се бях замисляла, преди да изрека думите. Разбрах, че трябва да направя точно това — това бе ролята ми в цялата тази работа. — Мога да му покажа как да използва уменията си, за да помага на хората. Тези умения били истинска благословия, така ми каза.

Джуд скочи от люлката.

— Значи това чудовище е лъжец, освен че вече се е доказал като крадец и убиец.

— Убиец ли? — Отстъпих назад и едва не паднах от верандата. — Не ти вярвам. Ти ревнуваш от него. Ревнуваш, защото татко повярва на него, а не на теб. Не можеш да понесеш, че двамата с татко искаме той отново да стане част от семейството. Дори обвиняваш мен. Как да повярвам на думите ти?

— Защо не го попиташ? Върви да попиташ безценния си Даниъл за вечерта, когато се опита да ми вземе якето. Попитай го какво направи с парите, които открадна. Попитай го какво стана с витража в църквата. Попитай го какво представлява. — Джуд блъсна люлката в стената. — Питай го как се е чувствал, когато ме остави, убеден, че съм мъртъв.

— Какво? — Олюлях се назад и стиснах парапета. Имах чувството, че не ми достига дъх. — Не…

Той скочи от верандата и хукна по алеята за автомобили.

— Джуд! — извиках след него. Той обаче не спря. Продължи да тича — толкова бързо, че не можех да го догоня — докато не изчезна в нощта.