Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (19)

Осемнайсета глава
Книга на тайните

Понеделник

 

Завивката беше на пода, когато се събудих на следващата сутрин. Пижамата беше залепнала за гърдите ми от пот. Главата ме болеше. Имах чувството, че някой пробива дупка в черепа ми, а болката избликваше през очите. Присвих очи към будилника. Оказа се много по-късно, отколкото предполагах. Станах и се отправих към банята.

Застанах под горещата вода и топлината прогони изтръпването от кожата ми, отми шока. Тогава потекоха сълзите.

Никога не плачех. Според мама не съм плакала от бебе. Просто не виждах смисъл. Сълзите не оправяха нищо. Само че сега, когато рукнаха по лицето ми и се смесиха с водата от душа, усетих, че повече не мога да се сдържам. Разхлипах се с надеждата никой да не ме чуе над жуженето на вентилатора в банята. Сякаш избликнаха всички сълзи, които бях сдържала досега. Плачех за времето, когато Дон Муни притисна сребърния нож към гърлото на татко. Плачех за случая, когато чух как бащата на Даниъл го пребива, за идването на майка му, за да го отведе от нас. Плачех за времето, когато ни пратиха с Чарити за три седмици у баба и дядо и не ни казаха какво става. Плачех за смъртта на Мериан, за изчезването на Джеймс, за Джуд.

Най-вече плачех за онова, което бях научила за себе си.

Чувствах се като истинска измамница. Татко ми казваше, че името ми означава милосърдие, помощ и състрадание. Само че той грешеше. Името Грейс Дивайн означаваше объркване, натрапничество, разочарование. Всичко, до което се докосвах — всеки, на когото се опитвах да помогна — се изплъзваше от пръстите ми.

Защо ми трябваше да се ровя в миналото, защо не си останах с въпросите? Защо не можех да върна времето назад и да се спра, да не забърквам тази каша?

Ако не се бях месила, ако си бях гледала работата, щяха ли нещата да останат такива, каквито бяха? Щеше ли Даниъл да си остане русокосото момче на съседите, ако си бях мълчала за деянията на баща му? Щяха ли Даниъл и Джуд да останат най-добри приятели? Щеше ли брат ми да бъде спасен от нараняване? Щеше ли Даниъл да е човек?

Как обаче да остана бездейна? Бащата на Даниъл щеше да продължи да го пребива и тормози — може би дори нямаше да е жив. А и как можех да се въздържа да не му помогна, когато се върна?

Той все още означаваше много за мен, дори сега, след като бях научила истината.

Само че не можех да поставя влечението си към Даниъл на първо място, като пренебрегна собствения си брат. Забелязах болката, изписала се на лицето на Джуд, когато на вечеря за пръв път споменах името на някогашния му приятел. Погледнах Джуд в очите и си обещах повече да не повдигам въпроса, да не се меся в тайните му, вместо това върнах човека, който го беше наранил, в живота ни. Чувствата ми към Даниъл причиниха болка, страх и гняв, които бавно задушаваха брат ми.

— Мразя те — рекох аз на водата. Забих юмрук в стената на банята. — Мразя те, мразя те и пак те мразя — извиках, сякаш Даниъл беше пред мен.

Проблемът беше, че не го мразех. Изобщо не мразех Даниъл, макар да знаех, че трябва.

Отново бях предала брат си.

Останах под душа, докато водата изстина. Треперех, а ледената вода ме обливаше и се надявах да изпитам нещо повече от чувство на вина. Накрая излязох изпод душа разтреперана и притиснах ръка към корема си. Успях да стигна до тоалетната навреме и повърнах малкото течност, останала в тялото ми. Почувствах се изчерпана, добрах се до леглото и легнах, без да сваля мокрия халат.

В къщата цареше тишина. Сигурно всички бяха тръгнали по задачи. Тишината ме притисна и главата ми запулсира още по-болезнено. Затворих парещите си очи и оставих тишината да ме обгърне. Заспивах и се събуждах. Всеки път, след като затворех, а после отворех очи, се чувствах още по-изтощена от преди.

Останах в леглото два дни.

 

 

Сряда

 

Всички вкъщи ме оставиха на мира. Бях шокирана — но пък благодарна — че мама не ме накара да отида на училище. От време на време пращаше Чарити да ми донесе храна. Сестра ми оставяше подноса до вратата и ме зяпваше така, сякаш бях болна от чума, когато идваше да отнесе недокоснатите чинии. Питах се дали нашите мислят, че съм болна, но се страхувах, че са наясно какво съм направила — предполагах, че се срамуват от мен точно толкова, колкото и аз се срамувах от себе си. Как да погледна отново брат си, след като знаех каква болка съм му причинила? Как да се покажа пред хората?

В сряда следобед чух татко в кабинета точно под стаята ми. Запитах се какво прави вкъщи. Сряда беше един от най-натоварените дни в енорията и Джуд сигурно беше при него за проучването си. Представих си татко заобиколен от книгите си, как се вглъбяваше в тях седмици наред. Всъщност какво правеше той?

Сетих се. Неочаквано всичко ми се изясни. Не бях единствената, която носеше вина.

 

 

В кабинета на първия етаж

 

— Ти си знаел — заявих аз от вратата на кабинета.

Татко вдигна поглед от книгата си.

Влетях в стаята с гръм и трясък и се изправих пред бюрото му.

— Знаел си какво представлява и въпреки това го доведе тук! — Дръпнах една от книгите му. „Ду Гару“. — Затова са всички тези книги. Ти му помагаш.

Родителите ми са такива лицемери! След всичко, на което са ме учили — да не пазя тайни — баща ми криеше най-голямата от всички.

Подхвърлих книгата на бюрото. Тя се плъзна по дървения плот и събори настолната лампа.

— Ти започна цялата тази работа, не аз.

Татко намести очилата на носа си. Затвори книгата, над която се беше привел, и я постави върху една от купчинките. Изобщо не се притесни от поведението ми. Прииска ми се да изкрещя отново.

— Питах се кога ще дойдеш при мен — отвърна той. — Надявах се, че ако те оставим на мира, рано или късно ще дойдеш. — Говореше като образцов пастор, на когото предстои сериозен разговор с енориаш.

— Затвори вратата и седни.

Нямах никакво желание да го изслушвам, но се подчиних. Щом се отпуснах на стола, посегнах към друга книга. Буквите бяха напълно непознати, наподобяваха арабски.

— Значи искаш да разбереш защо помагам на Даниъл — започна татко. — Отговорът е съвсем простичък, Грейс. Той ме помоли.

— Кога?

— Свърза се с мен преди около шест седмици. Аз уредих завръщането му.

— Защо е искал да се върне?

— Не ти ли е казал?

Прелистих книгата, докато не се натъкнах на илюстрация. Беше гравюра, на която се виждаше как човек се превръща във вълк. Отзад блестеше кръглата луна.

— Веднъж спомена нещо за школа по изкуствата. Имал нужда от курса по изкуство в „Холи Тринити“, за да влезе в „Трентън“. Само че това е било за заблуда, така ли излиза? Тази работа няма абсолютно нищо общо с школата, нали?

Даниъл ми пробута тази лъжа, за да го съжаля, да реша, че имаме обща цел.

— Да, измислихме това за прикритие — отвърна татко. — Това не означава, че Даниъл не желае да влезе в „Трентън“. Иска да си върне живота, който му се полага. — Татко се приведе напред и скръсти ръце на бюрото. — Грейс, причината, поради която Даниъл се върна, е, за да намери лек.

Сърцето ми трепна.

— Възможно ли е това?

Той сведе поглед към ръцете си.

— След като Даниъл замина, е потърсил колонията, от която е дошъл баща му. Помолил ги за място в глутницата. Онези урбат, които са претърпели промяната — станали са върколаци — рядко създават потомство. Това противоречи на природата им.

Единствено главатарят на глутницата има право. Възприемали са самото съществуване на Даниъл като престъпление. — Татко сви пръсти, после ги отпусна. — Едва ли тези древни вълци са имали някаква представа как да постъпят с толкова млад урбат — особено след като се е изтръгнал от баща насилник, прогонен от колонията им. Мнозина от старите нямали никакво желание да допуснат Даниъл сред тях. Водачът го оставил на изпитателен срок, докато те обсъждали бъдещето му. Там Даниъл се запознал с един…

— Гейбриъл ли?

Татко кимна.

— Гейбриъл е бил вторият по власт в глутницата. Втори в командването. Той поел Даниъл под крилото си — или лапата в нашия случай — и го научил на много неща за историята на своя народ, за техниките, които били развили с течение на столетията, за да контролират вълка в себе си. Висулката, която Даниъл носи, е много рядка. Тя му помага да взема надмощие над вълка, дава му смирение — по-точно казано, позволява му да контролира действията си — докато е във вълча форма. Висулката е на няколко века. Свързах се с Даниъл, за да го попитам дали има още една, която да… — Татко прокара ръка по лицето си. Кръговете под очите му бяха станали по-големи и тъмни от последния път, когато го видях.

— Гейбриъл имал доста влияние в глутницата, въпреки това не успял да убеди останалите да позволят на Даниъл да остане с тях. Струва ми се, че споменът за поразиите, които баща му е причинил, бил все още жив. Прогонили Даниъл.

Наведох глава. Поредните имена, които можех да добавя в списъка с хора, които го бяха отблъснали — списък, в който сега вече фигурираше и моето име, откакто нямах сили да го погледна в очите.

— Преди да отпратят Даниъл от колонията, Гейбриъл му казал, че има начин да освободи душата си от лапите на вълка, че вероятно има лек. Гейбриъл не разкрил подробности, но станало ясно, че щял да открие ритуала, ако потърсел достатъчно внимателно. Казал му да поиска помощ от божи човек. Накарал го да се върне на място, където някой го обича — вкъщи.

— Значи затова се е свързал с теб. Ти си божи човек.

— Да. Оттогава преглеждам всичко писано по въпроса. Търся лека. — Той посочи пръснатите по бюрото книги. — След това разбрах, че отговорът трябва да е от религиозно естество — нещо, което единствено божи служител може стори. Навремето се запознах с един свещеник от ортодоксалната църква. Той ми разказа за реликва, която съхранявал в катедралата си. В книгата имало преводи на писма, написани от монах, който пътувал до Месопотамия по време на Кръстоносните походи. Тогава не се замислих, а свещеникът се шегуваше, че имал доказателство, че господ сам е създал върколаците.

Татко отвори чекмедже на бюрото и извади дървена кутия. Капакът беше гравиран със златни луни и слънца.

— Във вторник вечер ходих до катедралата. Трябваше да вложа цялото си красноречие, за да го убедя, но човекът най-сетне се съгласи да даде назаем книгата на моята енория. Няма да си намеря място, докато не открия отговора.

— И намери ли го? — Сърцето ми биеше до пръсване. — Ще успееш ли да излекуваш Даниъл?

— Не. — Татко се наведе над кутията. — Вече не.

— Не си намерил лек или не можеш да го излекуваш?

Татко свали очилата, скръсти ръце и ги отпусна на бюрото. Облегна се на стола и притисна с пръсти основата на носа си.

— Кажи ми, Грейси. Ти обичаш ли Даниъл?

— Как бих могла? — Заоглеждах нокътя на палеца си. — Не и след онова, което е причинил на Джуд. Не е редно…

— Обичаш ли го? — Гласът на татко ми подсказа, че точно сега не трябва да мисля какво трябва или не. — Хайде, кажи.

Очите ми се напълниха със сълзи. Нима ми бяха останали сълзи?

— Да — прошепнах.

Татко въздъхна и взе кутията.

— Тогава нищо вече не зависи от мен. — Постави кутията пред мен и вътре нещо изтрака. — Според мен ти трябва сама да откриеш отговора… Изборът е твой.

 

 

Късно следобед

 

Седях с кръстосани крака на леглото, стиснала кутията между коленете си. Не можех да повярвам — последните късчета от пъзела — че отговорът е скрит в тясната кутия. Можех ли да се надявам да открия решение? Може би тук се криеха нови разочарования. Може би лек изобщо не съществуваше. Това обясняваше защо татко изглеждаше толкова разстроен и уморен. Може и да беше преценил, че аз трябва сама да открия… сама да стигна до неговото разочарование.

Той обаче каза, че ми предстои да направя избор. А няма как да направиш избор, ако не знаеш отговорите.

Защо тогава нямах сили да отворя кутията?

Истината беше, че се страхувах от отговорите. Невежеството може и да не е благословия, но беше за предпочитане пред болката, която съпътстваше отговорите, които открих напоследък.

Останах загледана в кутията, докато коленете ме заболяха да седя неподвижно. Пръстите ми трепереха, докато посягах към потъмнялата от времето златна заключалка. Отворих капака. Вътре открих книга, която ми се стори много по-стара и крехка от онези в кабинета на татко. Корицата беше в избеляло сапфиреносиньо, със същите златни гравюри на слънце и луна, както на капака. Погалих ги предпазливо с пръсти. Страхувах се книгата да не се разпадне, когато я извадя.

Няколко листа се подаваха от горната част. Да не би татко да бе отбелязвал интересни места, за да му е по-лесно след това? Обърнах първата страница. Приличаше на писано на ръка писмо или пък на копие в избеляло кафяво мастило. Татко каза, че било превод, не оригинал. Докато се опитвах да разчета избелелите думи, ми се прииска да се бях записала в калиграфския курс на госпожа Милър, не само в часовете по рисуване.

Любима моя Катрин,

Новината за чудесния ти брак със Саймън Сейнт Мун дойдоха в най-подходящия момент. Лагерът ми е обхванат от отчаяние, мнозина от пешаците и оръженосците треперят от страх, докато слушат воя на вълците, които обграждат вечер лагера ни. Втълпили са си, че господ ще им позволи да ни разкъсат заради греховете ни.

Моят слуга Алексиус твърди, че вълците не били обикновени животни, ами Псетата на смъртта от местна легенда. Казва, че били хора, някога благословени от господ да бъдат негови воини, ала дяволът ги отклонил от поставената цел и сега те били прокълнати да скитат по земята като хищни зверове.

Малка моя сестричке, нашият Алексиус много ще ти хареса. Не съжалявам, че след пожарите го взех за слуга. Повечето от местните момчета също не бяха пътували. Моля се да се откажем от подетата кампания и да продължим към Светите земи. Не оставих селото ни, за да помагам при убийствата на други християни. Може би дяволът се опитва да ни отклони от първоначалната ни цел.

Отец Мигел ни уверява, че мисията ни е свята, че господ ще ни защитава в битката срещу гръцките предатели…

Някой почука тихо на вратата. Пъхнах книгата и кутията под одеялото.

— Влез — провикнах се аз. Очаквах Чарити да ми донесе вечерята.

— Здрасти. — Джуд се облегна на касата на вратата. Стискаше тъмнозелена папка. — Това е за теб. — Той пристъпи към леглото и ми я подаде.

— Какво е това? — С крак избутах книгата по-навътре.

— Всичките ти домашни — усмихна се той. — Оценките тази година са много важни за кандидатстването в колеж. Не исках да изостанеш. Накарах Ейприл да преснима записките си от часовете по английски. А пък госпожа Хауъл продължава да настоява, че чакала теста ти с подпис от родител.

По дяволите. Съвсем бях забравила за него.

— Казах й, че напоследък не си добре, и я убедих да се явиш втори път. Тя разреши да го направиш някой ден след часовете, щом се почувстваш по-добре.

— Леле. Благодаря. Това е… — Типично за Джуд. Не знам защо се учудих чак толкова. Брат ми винаги правеше добрини. Това беше… той си беше такъв. А пък аз си мислех, че никога повече няма да ми проговори. Особено след онова, което бях направила. — Много ти благодаря.

Джуд кимна.

— Когато решиш, ще те чакам след училище, докато направиш теста отново. Така няма да ти се налага да се прибираш пеша. — Тръгна към вратата, спря и се обърна отново към мен: — време е да станеш от това легло, Грейси.

Той знае. Вече знам истината за онова, което му се е случило… и той го знае.

— Извинявай, че не те послушах — отвърнах.

Джуд кимна и затвори вратата след себе си.

След като чух стъпките му по коридора, извадих кутията и книгата изпод одеялото. Затворих капака над Катрин и брат й и заключих кутията в чекмеджето на бюрото си. Не можех да чета повече. Повече не можех да търся отговори. Трябваше да забравя цялата тази работа. Джуд беше продължил напред, значи трябваше и аз да продължа напред.