Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (26)

Двайсет и пета глава
Другият

Преди бала

 

Каква е тази работа с обещанията. Трябва да бъдат забранени. Говоря напълно сериозно. Със сигурност ще горя в ада заради това, мислех си аз, докато Ейприл забождаше последната фиба в прибраната ми коса.

— Изглеждаш невероятно — прошепна тя.

Опитах се да спазя обещанието, което дадох на Даниъл. Наистина се постарах. Обадих се на Ейприл веднага след като се прибрах. Мислех, че ще успея да смекча удара, който се канех да нанеса на Пийт, ако успеех да я убедя да му звънне вместо мен и да му каже, че имам едра шарка или пък някоя друга силно заразна болест. Само че не се получи.

— Не ми го причинявай! — извика Ейприл. Чувах шумотевицата в мола „Епъл вали“. Току-що беше излязла от козметичен салон „Нейлс 18“ и едва държеше телефона, да не би да си развали маникюра. — Никога няма да ти простя — заяви тя и май говореше сериозно. — Ти имаш ли представа какво означава това за мен? Ще ми съсипеш живота, ако не дойдеш.

Майката на Ейприл, която все отсъстваше от къщи и не проявяваше кой знае какъв интерес към дъщеря си, напоследък я държеше все по-изкъсо, тъй като дните минаваха, а от полицията така и не откриваха следите на Джесика Дей. Позволяваше на Джуд да ходи единствено за да учат и се беше съгласила да я пусне на бала само ако пътува в един автомобил с мен и Пийт. Ейприл щеше да отиде направо на вечеря, след това на танци, после се прибираше, а междувременно не трябваше да има никакви непредвидени спирки.

— Болна съм. Не мога да отида.

— Изобщо не си болна. Нали ми каза, че това било извинението ти за пред Питър?

По дяволите.

— Моля те, умолявам те, много те моля! Направи го заради мен. Направо ще умра, ако не отида на бала с Джуд.

Разсмях се.

— След като въпросът е на живот или смърт…

— Благодаря ти, Грейс. Няма да съжаляваш!

Надявах се да не съжалявам.

Щяхме да отидем на вечеря, след това на танци и нямаше да спираме абсолютно никъде другаде. Даниъл нямаше да разбере, че не съм се заключила в стаята си. Нямаше да се разсейва заради мен. А пък аз нямаше да бъда в опасност.

Ами да, нямаше откъде да научи.

Ейприл умело изтегли кичур коса и го отпусна покрай бузата ми.

— Пийт направо ще пририта, като те види.

„Надявам се да не стане точно така“ — помислих си, но се усмихнах и й благодарих.

Ейприл направо се задави, когато дойде у нас и видя в какво гнездо съм превърнала косата си с помощта на стилизираща пяна. Нямах представа защо ръцете ми трепереха. Изобщо не бях нервна заради срещата с Пийт.

— Приличаш на кралица на красотата от осемдесетте — увери ме тя и седна на лежанката в банята.

— Не е ли модерно?

Видях как Ейприл изви очи, докато се опитваше да оправи кошмарната ми прическа. Трябва да призная, че накрая ме направи красива. Добре че момчетата закъсняха, иначе щях да ги уплаша с вида си.

Станах и се огледах. Докато бяха срочните изпити, Ейприл ме замъкна в един бутик в „Епъл вали“. Изобщо не бях в настроение за пазаруване, затова и я оставих да ми избере роклята и я купих, без дори да я пробвам. Сега обаче не можех да отрека, че се е справила блестящо. Много ми хареса как белият сатен падаше и подчертаваше виолетовите ми очи и безупречно прибраната тъмна коса. Стегнатият корсет дори създаваше илюзията, че имам гърди, но любимият ми елемент беше червеният шал, който подчертаваше и изтъняваше талията ми. Завъртях се пред огледалото.

Жалко, че Даниъл нямаше да ме види.

Единственото, от което се притеснявах, бяха тънките презрамки. Мама държеше да съм с ръкави. Добре че напоследък взимаше късни смени в клиниката и дори не поиска да види каква рокля съм си купила.

Погалих голите си рамене и потръпнах.

— Не се притеснявай — рече Ейприл. — Донесох ти наметка. Оставила съм я на стратегическо място долу, за да си я сложиш едва след като Пийт те види.

— Не знам дали е разумно…

На вратата се позвъни.

— Време за шоу. — Ейприл нацупи розовите си устни, съшия нюанс като роклята. Стисна ръката ми и ме поведе към стълбите, за да слезем като „кралици“.

Джуд се беше съгласил да се приготви в дома на Пийт, за да може Ейприл да се приготви у нас, и изглеждаше умислен, но великолепен в черния си костюм. Държеше букет от пет рози за Ейприл. Пийт, с тъмносиньо спортно сако и бежов панталон, подсвирна одобрително, когато ни видя.

Голите ми рамене започнаха да ме сърбят. Видях как се промени лицето на мама.

— Нали имаш наметка — попита тя, когато Пийт ме посрещна с целувка по бузата.

— В хола е, при чантата ми — отговори Ейприл.

Когато мама отиде да я вземе, Пийт се наклони към мен и прошепна:

— Изглеждаш божествено. — Целуна ме още веднъж по бузата, но имах чувството, че устните му са на шията ми. Беше се напръскал щедро с дезодорант, но се усещаше и странна сладникава миризма, която не успявах да си припомня откъде ми е позната.

Отдръпнах се от него и оставих мама да метне червения сатен на раменете ми.

— Добре че баща ти още го няма, млада госпожице — прошепна тя на ухото ми. — Ако беше тук, изобщо нямаше да те пусне.

Как само ми се искаше да е тук. Усещах, че нещо ще се обърка тази вечер, и то не заради обещанието, което бях нарушила. Никак не се притеснявах, когато Даниъл ме целуваше по този начин, но с Пийт беше различно. В очите му имаше странни искри, докато мама ни снимаше, и аз потръпнах. Същия поглед бях забелязала и когато играеше хокей в задънената улица заедно с другите момчета. Тогава изражението му издаваше, че е решил да спечели на всяка цена.

Излязохме навън. Пийт ме притисна до себе си и помаха на мама. Радвах се, че ще отидем заедно с королата.

— Я, кое време е станало — отбелязах аз, когато видях часа на таблото. — Ще успеем ли да стигнем навреме на танците след вечеря? — Беше почти седем, а момчетата бяха избрали ресторант в търговската част на града. Компанията щеше да се е нахранила, когато пристигнехме. Закъснението ме накара да се почувствам още по-гузна, задето нямаше да спазя обещанието си.

— Да — подкрепи ме Ейприл. — Вие, момчета, винаги закъснявате.

— Умирам от глад — оплаках се аз, за да прикрия истинската причина за тревогата си.

— Не съм виновен аз — оправда се Пийт. — Джуд изведнъж забрави пътя от цветарския магазин. Да не говорим, че му трябваха три часа, докато вземе букета.

Ейприл зяпна Джуд. Той дори не се опита да се защити. Повече не посмях да се оплаквам. Надявах се да не остане затворен в черупката си през цялата вечер.

Пийт ме прегърна.

Потръпнах, въпреки че вечерта беше учудващо топла. Въздухът не трепваше, дори не беше като за палто — в прогнозата за времето казаха, че това било „затишие пред буря“ и аз знаех, че обичайната коледна виелица предстои. Въпреки нетипичната за сезона топлина Джуд беше пуснал парното на максимум, а аз се бях загърнала с наметката и я притисках отпред.

Може би защото Джуд беше намръщен, или защото Ейприл неочаквано млъкна, или заради непрекъснатите погледи, които ми хвърляше Пийт, или пък заради светлината от кръглата луна, в колата ми се стори потискащо и задушно. Ръцете ми потръпваха нервно, сърцето ми биеше прекалено бързо, сякаш нямах търпение нещо да се случи.

Зарадвах се на хладния въздух, когато слязохме. Искаше ми се да се позабавим още малко, но другите забързаха при компанията. Вдъхнах вечерния въздух и го оставих да ме погали, но забелязах как нещо се раздвижи в сенките зад тентата на ресторанта. Не изчаках да видя какво е и ускорих крачка.

Безпокойството ми се засили, докато вечеряхме. Преди да се присъединя към компанията, Пийт ми беше поръчал пържола, средно изпечена, макар Джуд да го беше предупредил, че я предпочитам добре опечена, дори препечена.

— Тази вечер е много подходяща за кърваво месце — намигна Пийт и ми отправи прословутата си усмивка. Обърна се и се усмихна на сервитьорката и се опита да я убеди да му донесе чаша вино.

Тя му отправи усмивка, която казваше „Добър опит, малкия“, и попита дали да му донесе още една кола, а той я нарече с доста обидна дума.

Примигнах недоумяващо, сякаш не бях чула добре.

— Не се притеснявай, мой човек — обади се Брет Джонсън. Беше седнал до Лин Бишоп. — Аз съм се погрижил. — Брет подаде платнената си салфетка на Пийт.

Той се усмихна одобрително и извади златна бутилчица.

Наля половината от съдържанието й в колата си. В този момент се запитах колко добре го познавам. Той ми беше партньор в лабораторията и двамата учехме заедно още от август, а с Джуд се сприятелиха преди две години, затова го бях приела без резерви.

Само че Даниъл неведнъж се беше опитал да ме предупреди, че Пийт съвсем не е толкова приятен, колкото изглежда, а Дон не искаше той да ме изпраща. Беше го нарекъл „другия“. Не бях ли споменала името му, преди Дон да предложи да ме изпрати?

Пийт ми предложи бутилчицата, от която се носеше остра миризма. Поклатих глава. Той само сви рамене. Затова пък Лин Бишоп изсумтя презрително.

— Всичко се връзва — отбеляза тя.

Тъкмо се канех да я попитам какъв й е проблемът, когато Пийт подаде бутилката на Джуд и вместо да откаже, брат ми преля малко в спрайта си. Едва се въздържах да не се разкрещя пред приятелите му. Само че не исках да проваля вечерта на Ейприл. Добре че тя отиде в тоалетната и не видя какво прави Джуд.

Когато ни поднесоха ордьоврите, останалите приключваха с десерта — освен Брет и Лин, които също бяха закъснели. Онези, които се бяха нахранили, станаха и обещаха да ни изчакат, преди да започнат груповите снимки. Пийт говореше все по-високо. Размахваше ръце, перваше ме по рамото, докато разказваше за снощния мач, без да пропусне противните подробности. Макар Джуд да си беше налял същия алкохолен еликсир, той не се беше отпуснал като Пийт. Стори ми се още по-напрегнат и с всяка глътка все повече заприличваше на статуя.

След като плати сметката, брат ми стана и се отправи към задната част на ресторанта. Тръгнах след него. Пийт ме стисна за ръката и пръстите му се плъзнаха над лакътя ми.

— Не закъснявай, ангелче.

След тези думи оголи зъби в широка усмивка.

„Понякога ми се струва, че той е чудовището“ — чух думите на Дон. Пропъдих тази мисъл. Това бе пълна лудост. Пийт доказа, че е кретен, но в никакъв случай не беше чудовище. Даниъл обаче се страхуваше, че нещо може да се случи тази вечер, по време на пълнолунието, затова не искаше да излизам с Пийт…

Едва се сдържах да не се изсмея, макар да бях нервна. Каква бе вероятността два върколака да си падат по мен? Да не би да се бях превърнала в магнит за чудовища? Да не би на гърба ми да имаше знак, който да зовеше „УХАПИ МЕ, НА РАЗПОЛОЖЕНИЕ СЪМ“. Тръснах глава и казах на Пийт, че след малко ще се върна.

Очите му не заблестяха, докато ме наблюдаваше. Не забелязах да е обладан от вълк. Просто беше под влиянието на тестостерона.

Коридорът към тоалетните беше слабо осветен и откъм края се понесоха гневни гласове. Единият, изглежда, беше на брат ми, ми се стори раздразнен, докато другият беше по-неуверен, със сигурност женски. Забързах, за да разбера какво става между Джуд и Лин Бишоп. Той й крещеше и размахваше пръст пред лицето й.

— Ако имаш проблем с Грейс — съскаше той, — първо поговори с мен, преди да започнеш да разпространяваш отрова из училище.

Тя кимна, за пръв път останала без думи. Свих ръце в юмруци.

— Ако има проблем с мен, да се обърне първо към мен.

Джуд се обърна. Лицето му се отпусна.

— Всичко е наред, Грейс. Аз ще се погрижа за тази работа. Върни се при момчето си.

Сложих ръце на кръста.

— На теб какво ти дава право да се „грижиш за тази или онази работа“? Аз и сама мога да се погрижа.

— Да, но май не успяваш.

— Това пък какво трябва да означава? — попитах. Лин тръгна нанякъде, със сигурност да напише есемес за случката и да го пусне на всичките си познати. — Виж какво. Просто няма значение. — Сложих чантата си на рамо и му обърнах гръб.

— Не искаш ли да разбереш какво каза за теб? — провикна се Джуд. — Не искаш ли да разбереш защо цялото училище приказва зад гърба ти?

Обърнах се.

— Не, не искам. Не и от теб, не точно сега, защото съм сигурна, че има нещо общо с Даниъл. Каквото и да кажа, ти няма да ми повярваш, защото вече си имаш мнение за него и това мнение е от много отдавна. — Стиснах устни. — Преструваш се, че всичко е наред, когато съм далече от него, но нищо няма да е наред, докато ти не се пребориш с омразата си.

— На негова страна ли заставаш? Май слуховете ще се окажат верни.

— И какво от това? Обичам Даниъл. Опитах се да се отдръпна единствено заради теб. Само че не мога да престана да обичам даден човек единствено защото ти не си в състояние да му простиш. — Понижих глас. Устните ми трепереха. — Мислиш си, че ти си добрият, но татко твърди, че добрият син е онзи, който е в по-голяма опасност.

Джуд се олюля, сякаш го бях ударила в корема. Не успях да се овладея и се втурнах в дамската тоалетна, за да не му дам възможност да отговори.

 

 

В колата

 

Останах в тоалетната, докато Ейприл не дойде да ме повика. Стори ми се по-скоро притеснена, отколкото ядосана, и аз останах доволна, че не натякна, че съм й провалила вечерта — и без това се чувствах гузна. Качихме се в королата. Настоях да шофирам и Джуд се съгласи. Подкарах към Роуз Крест и бала, макар там да бе последното място, на което имах желание да ходя. В момента исках единствено да се свия в леглото и да изчакам денят да погълне кръглата луна, за да бъда отново с Даниъл.

Никой не продумваше, освен Пийт, който не спираше да мърмори, че са му взели повече пари, отколкото бил изпил, което съвсем не бяха проблемите на един демон. Опитах се да пропъдя мислите за чудовища и вълци и да се стегна, за да издържа мъчителната вечер, която ме очакваше. Добре поне, че щяхме да хванем края на бала, след което щяхме да се приберем.

Само че когато завих по главната улица на път към училище, забелязах полицейски автомобили пред „Дейс Маркет“ — сините и червените сигнални светлини хвърляха зловещи отблясъци по зелената тента на магазина.

— Тези ченгета са от града — отбеляза Ейприл. Подаде глава през прозореца като любопитно кученце. — Интересно, какво ли става?

Спряхме пред „Брайтън“, от другата страна на улицата срещу „Дейс Маркет“. По-близо нямаше как да паркирам. Униформен полицай прокарваше ограждение пред входа, около паркинга, а неколцина минувачи се бяха спрели. Очевидно клюката не беше плъзнала, иначе целият град щеше да се е събрал.

— Ето го Дон — посочих аз.

Той мачкаше работната престилка в ръце, докато разговаряше с тъмнокос мъж в костюм. Мъжът тупна Дон по рамото и влезе в магазина.

— Къде е господин Дей? — попита Ейприл.

Къде е Даниъл? Каза ми, че щял да вземе вечерната смяна, защото господин Дей му обещал надница и половина, ако не напусне преди Коледа. Но той ми каза, че щял да приключи привечер. Изглежда си беше тръгнал, но къде ли беше отишъл? Нямах никаква представа.

За това ли се притесняваше? Това ли е искал да предотврати? Да не би излизането ми тази вечер да бе причината за случилото се.

Извадих ключовете от стартера.

Пийт стисна ръката ми.

— Дай да ходим да танцуваме. Ще пропуснем всичко, ако виснем тук.

— Да — подкрепи го Ейприл. — Май да тръгваме, а? — Гласът й прозвуча остър, като кучешко скимтене. — Казах на мама, че няма да спираме никъде.

Отворих вратата и слязох.

— Дон!

Той вдигна поглед. Лицето му беше скрито в сенките. Пресече улицата и се приближи. Видях, че очите му са подпухнали и зачервени.

— Госпожице Грейс? — приближи до колата. — Нямаш работа тук. Не е безопасно.

— Какво става? — заговорих тихо с надеждата останалите да не чуят.

Той погледна към магазина.

— То беше тук.

— Кой е бил тук? — попита Джуд, появил се неочаквано до мен.

Ейприл също слезе и застана до него.

— Чудовището — изпъшка Дон. — Чудовището от Маркъм Стрийт. То… то… — Дон отново започна да мачка престилката.

— Какво има, Дон? — Стиснах ръката му. — Можеш да ми кажеш. Всичко ще бъде наред.

— То я е убило.

— Кого? — попита Джуд.

— Джесика — изхлипа той. — Тъкмо изхвърлях боклука… открих тялото. Беше зад контейнера.

Едва се сдържах да не ахна. Къде беше Даниъл? Знаеше ли, че тялото е било открито точно до мястото, на което се целувахме преди няколко часа?

— Сигурен ли си, че е Джесика? — попита брат ми.

Дон кимна.

— Лицето й беше така издрано, че нямаше да я позная, ако не беше косата. Когато ченгетата дойдоха, за да съобщят на господин Дей, че е изчезнала… те му казаха, че била със зелена коса.

— Зелена коса ли? — Онова момиче! Момичето, което ме блъсна на партито. Лицето й беше покрито с пиърсинг, имаше големи очи и зелена коса. Нищо чудно, че ми се стори, че я познавам отнякъде. — О, боже… Видях я… Видях я вечерта, когато изчезна.

— Къде?

— У Да… — млъкнах, когато забелязах погледа на Джуд. — Беше в града.

— У Даниъл, нали? — Джуд ме стисна за ръката. — Била е в апартамента на Даниъл на Маркъм Стрийт. Ходила е на онова гнусно парти.

— Какво? Ти откъде…

— Значи е истина? — Джуд изви китката ми. — Била е там, нали?

— Да — отвърнах аз. — Само че Даниъл няма нищо общо. Той ми каза…

— Той ти бил казал и ти вярваш. — Брат ми впи пръсти в ръката ми, сякаш бяха зъби. — Естествено. Вярваш на всичко, което той каже.

— Престани веднага — опитах се да кажа със същия властен глас като на татко, но пръстите му се стегнаха още повече.

— Не разбирам — обади се Пийт от колата. — Да не би да мислиш, че Калби е направил тази гадост?

— Не е бил Даниъл — отвърна Дон. Сниши глас, сякаш искаше само аз да го чуя, но думите му прогърмяха: — Беше чудовището, госпожице Грейс. — Погледна над главата ми към Пийт. — Същото чудовище е отвлякло и Джеймс. Днес с баща ти спряхме в полицейското управление в града. Татко ти попита за резултатите от кръвта, но не можаха да кажат нищо ясно. Казаха, че дори не успели да определят дали кръвта е от човек или от животно. Трябва да е било чудовището.

— Виж. — Пръстите на Джуд трепереха. Той пусна ръката ми. — Слушай, той трябва да е.

— Не — отвърнах аз. — Не е възможно. Друг е.

Брат ми ме стисна за раменете.

— Къде е?

— Престани, Джуд — настоях тихо аз и се обърнах към ченгетата от другата страна на улицата.

— Спокойно. — Ейприл дръпна Джуд за ръката, но той не помръдна.

— Къде е Даниъл? — Той стисна раменете ми и ме разтърси.

— Не знам — отвърнах. — Наистина не знам.

Брат ми ме пусна. Отиде при колата.

Как успя да вземе ключовете?

— Джуд, недей! Това е лудост. Пил си. Погледнах Дон за помощ, но той се дръпна уплашено настрани.

— Моля те! — извика Ейприл.

— Я кажи — Пийт застана пред Джуд, — сериозно ли мислиш, че е Калби? Да кажем на ченгетата.

— Не — отвърна Джуд. — Те не могат да го спрат.

— А ти какво ще правиш?

— Ще го намеря.

— Идвам с теб. — Пийт отвори едната задна врата.

— Не! — опитах се да дръпна ключовете, но брат ми ме блъсна настрани.

— Ей — провикна се един полицай. — Какво става там?

Джуд се настани зад волана, форсира колата и аз се тръшнах на задната седалка до Пийт.

— Спрете! — изкрещя някой.

Джуд обаче включи на скорост и се понесохме по главната улица, като оставихме Ейприл и Дон сами.

Не стигнахме далече. Джуд измина още няколко пресечки и на Кресънт Стрийт зави. Намали пред гимназията и тъкмо когато мислех, че ще я подмине, той отби към препълнения паркинг. Обикаляхме и оглеждахме между автомобилите.

— Обърни колата, Джуд — рекох тихо аз. — Да се приберем и да кажем на татко. Той ще ни помогне.

Джуд спря в алеята между енорията и училището. Отвори вратата и слезе.

— Какво правиш? — попита Пийт.

— Тук е — изсъска Джуд. — Знам, че е тук. — За момент остана неподвижен, сякаш се ослушваше. Чувах единствено тътена на музиката в салона.

— Джуд, моля те, помисли разумно. — Понечих да сляза от колата.

— Спри я! — нареди Джуд.

Пийт стисна ръката ми.

— Задръж я вътре. Направи каквото е необходимо. — Брат ми направи няколко крачки по алеята.

Патрулка с включена сирена мина покрай училището и продължи по „Кресънт“.

— Какво ще правиш? — попитах го аз.

— Ще приключа с тази работа — обърна се той към мен. И тогава видях очите му, едно време съвсем същите като моите, сега се бяха променили. В тях имаше черно, сребристо, погледът му беше остър, пронизващ и отразяваше светлината на кръглата луна.

Човешките очи не светят в мрака. Единствено очите на животните.

— Не! — ахнах аз. Опитах се да се изтръгна от болезнената хватка на Пийт.

— Отивам да намеря Даниъл и да приключа с тази работа — заяви Джуд.

След тези думи изчезна в мрака.