Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (7)

Шеста глава
Чудотворец

След училище

 

Едва когато дойде обедната почивка и аз останах с Ейприл в кабинета по изкуство, се сетих, че великолепният ми план има един непреодолим недостатък: налагаше се да открия Даниъл и да му кажа, че Барлоу е готов да му даде втори шанс. Знаех само в кой жилищен блок „се е настанил“. Не знаех нито номера на апартамента, нито как мога да стигна дотам. Родителите ми бяха забранили да ходя сама в града — а за Маркъм Стрийт и дума не можеше да става. А пък аз не съм почитателка на градския транспорт — двете с Ейприл ни обраха, когато се качихме на автобуса в Апъл вали миналото лято. Трябваше да намеря начин да взема една от колите на нашите и да измисля правдоподобно алиби.

По принцип не лъжа. И вратът, и гърдите ми пламват, когато изрека дори най-незначителната лъжа. Добре че никой не се сети да ме попита как съм успяла да запаля колата, защото тогава щях да поруменея и да плувна в пот. Може би щях да успея да се измъкна с някоя полуистина, когато помолех мама за колата.

— Имам среща с Ейприл в библиотеката. — Подръпнах дебелия вълнен шал, който бях увила около врата си, за да скрия петната. — Правим проучване за часа по английски. — Двете с приятелката ми наистина имахме среща в библиотеката, но тя беше за доста по-късно.

Мама въздъхна.

— Значи ще отида да напазарувам утре. И без това остана предостатъчно храна.

— Благодаря. Сигурно няма да се прибера за вечеря. Имам… много работа.

Дръпнах ципа на якето до брадичката и взех ключовете за колата от масата. Тъкмо се канех да изляза, когато мама протегна ръка и лепна длан на челото ми.

— Добре ли си, миличка? Струваш ми се зачервена.

— Напоследък не спя добре. — Наистина не се бях наспивала, откакто видях Даниъл за пръв път в сряда. — Трябва да вървя.

— Вземи минивана.

Гадост. Едно е да отидеш в града със стар седан, съвсем друго е, когато се появиш със Синия балон на майка си — така беше кръстила Ейприл кралско синия ни миниван, който приличаше на балонче от дъвка и отдалече предупреждаваше „майче на средна възраст, тръгнало на пазар“. Представих си изражението на Даниъл.

 

 

В града

 

Направих почти три обиколки. „Сигурно съм се смахнала“ — помислих си аз, докато кретах по алеите близо до апартамента на Даниъл. Спрях под познатата ми от петък вечерта лампа и огледах ниската сграда от другата страна на улицата — сега не ми се стори толкова зловеща на избледняващата следобедна светлина. Беше от жълти тухли, които приличаха на изгнили зъби с широка резка по средата, където навремето бе имало входна врата. Фасове и боклуци бяха разпилени по изронената площадка отпред.

Не горях от желание да видя как изглежда отвътре.

Сега оставаше да започна да тропам от врата на врата и да разпитвам дали някой познава високо, слабо момче, бледо като призрак, което се казва Даниъл, и да се надявам, че никой няма да се възползва от невинното момиче.

Останах зад волана, докато наблюдавах кой минава по улицата, с надеждата Даниъл случайно да мине. Преброих петима бездомници, които се тътреха към приюта, и поне седем бездомни котки, които изглежда бързаха да си намерят подслон за през нощта. Черен мерцедес със затъмнени прозорци спря до тротоара, за да вземе много висок мъж в минипола, който потропваше нервно с крак, когато не крачеше на ъгъла на „Маркъм“ и „Вайн“ през изминалия половин час.

Улицата опустяваше, докато слънцето потъваше сред градския смог. Двама мъже — идваха от различни посоки — спряха за кратко пред сградата на Даниъл. Не размениха и дума, но единият предаде нещо на другия, докато се разминаваха. Единият погледна право към минивана. Аз се сниших и изчаках няколко секунди, а след това надникнах през прозореца. „Маркъм“ бе точно толкова пуста, колкото и предишната вечер. Погледнах часовника на таблото. Минаваше четири и половина — никак не ми е приятно, че слънцето залязва толкова рано през ноември — което означаваше, че ще закъснея за срещата с Ейприл, ако не тръгна веднага.

Тъкмо включвах на скорост, когато го видях. Беше със сив гащеризон като на механик и барабанеше с пръсти по бедрата си, сякаш отмерваше ритъма на песен, която звучеше в главата му. Канеше се да влезе в блока, затова изключих двигателя и грабнах раницата, преди да се разколебая.

— Даниъл — провикнах се аз, докато пресичах.

Той се обърна, погледна ме и влезе вътре.

Спрях се.

— Даниъл? Аз съм, Грейс.

Той се заизкачва по сумрачните стълби.

— Не очаквах да те видя отново.

Направи ми знак с ръка да го последвам. Поех по стълбите след него. Тук смърдеше на застояло кафе, варено в мръсна баня, стените бяха изпъстрени с наслоени графити и толкова много мръсни думи, сякаш бяха покрити с тапети, създадени от Джаксън Полък^[1], докато е бил в шизофренично настроение.

Даниъл спря на третата площадка и извади ключ от джоба си.

— Май не можеш да устоиш на красотата ми, а?

— Я се стегни. Дойдох да ти кажа нещо.

Той отвори вратата.

— Първо дамите — рече троснато.

— Все тая — изсъсках аз и профучах покрай него. Със секунда закъснение се сетих, че идеята ми не е много добра. Мама не ми позволяваше да каня момчета, когато не си беше вкъщи, което означаваше, че няма да одобри по никакъв начин, че съм вляза сама в апартамента на момче. Исках да остана близо до вратата, но Даниъл влезе навътре. Последвах го в мръсна, опушена стая, в която имаше телевизор, поставен върху кашон, и късо кафяво канапе. Отнякъде в коридора гърмеше музика, а на канапето се беше проснал дънгалак с обръсната глава. Зяпаше олющения таван, без да мига.

— Зед, това е Грейс, Грейс, това е Зед — посочи Даниъл непознатия.

Зед не помръдна. Даниъл продължаваше да върви напред. Вдигнах поглед към тавана, за да разбера какво е толкова интересно.

— Грейс — извика Даниъл.

Стреснах се и тръгнах след него. Без да се усетя, попаднах в стаята му или така поне предположих. Не беше по-голяма от дрешника на нашите, имаше матрак, покрит със смачкано старо одеяло, избутан в ъгъла, близо до малък скрин, отрупан с плочки. Даниъл ритна вратата след нас. По гърба ми полази тръпка.

Изглежда, някой бе държал куче в тази стая килер. Вратата беше набраздена от нокти — също както Дейзи драскаше по вратата на стаята ми, когато я оставях сама вкъщи, само че тези бяха много по-дълги и дълбоки. Самата врата беше пукната и разкривена. Каквото и животно да бе държано тук, очевидно беше успяло да избяга.

Тъкмо се канех да попитам Даниъл, когато той се тръшна на матрака. Свали си обувките, след това понечи да смъкне ципа на гащеризона. Обзе ме паника. Обърнах глава и сведох поглед.

— Не се плаши, сладурче — рече Даниъл. — Нямам намерение да шокирам девствените ти очи.

Ватираната униформа се свлече в краката ми. Вдигнах поглед и забелязах, че е със скъсани дънки и тениска, която някога е била бяла.

— И за какво иска да говори с мен нейно височество? — Изтегна се на матрака и пъхна ръце под главата си. — Дошла си чак дотук през седмицата, след като утре те чака училище?

— Няма значение. — Прииска ми се да метна пълната до пръсване раница по главата му. Дръпнах ципа и изсипах съдържанието на пода — протеинови блокчета, консерви супа, говеждо, ядки, шест ризи и три чифта панталони, които извадих от даренията, получени в енорията през уикенда. — Яж нещо. Приличаш на прегладняло куче.

Даниъл се пресегна, поразбута купчинката, а аз се приготвих да си тръгвам.

— Пилешка супа — вдигна той една от консервите. — Открай време ми беше любимата. Майка ти правеше такава.

— Знам. Спомням си.

Той взе едно от протеиновите блокчета и го изяде. След това посегна към парче телешка пастърма. Личеше, че е прегладнял, затова реших все пак да му кажа добрата новина:

— Днес говорих с господин Барлоу. Той каза, че ако дойдеш утре сутринта, ще ти даде втори шанс. Само че трябва да си там преди седем и двайсет — уточних аз, като казах по-ранен час. — И облечи нещо прилично. — Посочих купа. — Има едни зелени панталони и риза с копчета. Постарай се да не се държиш гаднярски и той сигурно ще те вземе обратно в курса. — Метнах на рамо празната раница и зачаках отговор.

— Хм — изсумтя Даниъл, взе ново протеиново блокче и се облегна на стената. — Може и да отида.

Не знам какво съм очаквала — че ще скочи и ще ме прегърне, ще ме нарече вълшебница ли? Или пък ще благодари. Забелязах благодарност в познатите тъмни очи, но знаех, че по-скоро би умрял, отколкото да го каже.

Стиснах каишките на раницата.

— Трябва… ще вървя.

— Правилно, семейната вечеря в дома на Дивайн няма да чака. — Той хвърли станиола на пода. — Кюфтета ли ще има тази вечер?

— Каквото е останало от предишните дни. Само че аз имам други планове.

— Библиотеката — позна той без усилие.

Изсумтях и изскочих от стаята в хола. Зед продължаваше да лежи на канапето, но сега се бяха настанили още двама и пушеха нещо, което не приличаше на цигари. Млъкнаха, когато ме видяха. Неочаквано се почувствах като бонбон с глазура в бялата си ватирана грейка. Единият ме погледна, след това се обърна към Даниъл, който излезе от стаята си след мен.

— О, здрасти — рече той и дръпна от цигарата. — Не знаех, че си падаш по чисти и спретнати парчета.

Другият подхвърли нещо толкова гнусно, че няма да го повторя, след това направи още по-противен жест.

Даниъл му каза да си направи нещо, след това ме стисна за ръката и ме поведе към вратата.

— Хайде, разкарай се — нареди той. — Утре може и да се видим.

Не предполагах, че Даниъл е от момчетата, които биха изпратили едно момиче до колата й, но той ме последва по стълбите и когато погледнах през рамо, докато отключвах колата, забелязах, че ме наблюдава от сумрачния вход.

 

 

По-късно същата вечер

 

Когато ставаше въпрос за компютри и книги, Ейприл Томас губеше интерес също като отегчено петгодишно хлапе. Затова пък риалити предаванията я привличаха като магнит. Последното й любимо предаване го излъчваха в понеделник вечер, затова никак не се учудих, че я няма в библиотеката, когато пристигнах. Напълно разбираемо, след като бях закъсняла с цял час и половина. На връщане попаднах в задръстване и вече бе тъмно като в рог, когато пристигнах в библиотеката. Не бях в настроение да се занимавам с Емили Дикинсън сама, затова реших да се прибера у нас за вечеря.

Завих по алеята и набих спирачки, когато тъмна сянка изскочи пред колата. Сърцето ми биеше лудо, когато надникнах през прозореца. Джуд заслони очи заради фаровете. Косата му беше разрошена, а устата му беше стисната в тънка права линия.

— Джуд, добре ли си? — попитах аз, когато слязох от колата. — За малко да те ударя.

Той стисна ръката ми.

— Къде беше?

— В библиотеката с Ейприл. Казах на мама…

— Не ме лъжи — изсъска през зъби. — Ейприл дойде да те търси. Добре че аз отворих. Мама и татко няма да преживеят подобно нещо в момента. Къде беше? — Очите му мятаха мълнии, сякаш искаше да ме разкъса на парчета — а ноктите, впили се в лакътя ми, изглежда щяха да довършат задачата.

— Пусни ме — наредих аз и се опитах да се дръпна.

— Казвай! — изкрещя той и изви ръката ми. Викаше много рядко, дори по времето, когато бяхме деца. — С него си била, нали? — Сбърчи отвратено нос, сякаш миризмата на Даниъл беше полепнала по мен.

Поклатих глава.

— Не ме лъжи!

— Престани! — изкрещях в отговор аз. — Плашиш ме.

Изглежда нещо в гласа ми го възпря, защото очите на Джуд омекнаха и той пусна лакътя ми.

— Какво, за бога, става? — попитах.

Той отпусна ръце на раменете ми.

— Извинявай. — Лицето му се разкриви, сякаш се опитваше да овладее чувствата си. — Много се извинявам, търсих те навсякъде. Ужасно е. Аз… Трябваше да говоря с теб, а след като не те открих…

— Какво? — Какви ли не страхотии ми минаха през ума, че се е случило нещо с бебето Джеймс или Чарити. — Какво е станало?

— Открих я — рече той. — Открих я и тя беше посиняла, студена… раните бяха толкова дълбоки, просто не знаех какво да правя. Дойде татко, после и шерифът, парамедиците. Беше твърде късно. Казаха, че е била мъртва от часове, повече от цял един ден.

— Кой? — Баба, леля Каръл, кой?

— Мериан Дюк — отвърна той. — Разнасях вместо татко пакети храна за Деня на благодарността на всички вдовици. Мериан беше последна. Открих я на верандата. — По лицето на Джуд бяха избили червени петна. — Един от парамедиците каза, че сигурно е припаднала от слабост, докато е излизала от къщата. Татко позвъни на дъщерята на Мериан в Милуоки. Тя е напълно луда. Каза, че татко бил виновен за всичко. Каза, че трябвало да се грижи по-добре за Мериан, че бил длъжен да я накара да отиде на лекар. — Джуд изтри носа си. — Хората очакват от него да върши чудеса. Как обаче да правиш чудеса в свят, в който една старица лежи на верандата повече от двайсет и четири часа и никой не се е отбил при нея. — Около очите му се образуваха се бръчици. — Беше се вдървила, Грейс. Беше станала на кокал.

— Какво? — Мериан живееше в Оук Парк. Не беше толкова зле, колкото жилището на Даниъл, макар кварталът да не беше приятен. Чувствах се така, сякаш бях стояла над бутилка с разредител прекалено дълго. Колко ли човека са минали покрай къщата? — Тя има много саксии с цветя на верандата и заради парапета… сигурно никой не я е видял. — Поне ми се искаше да вярвам, че е било така.

— Това не е най-лошото — продължи Джуд. — Нещо я беше открило. Или животно, или… или клошар. По краката й имаше рани. А пък гърлото й беше разкъсано чак до хранопровода. Реших, че това я е убило, но парамедиците казаха, че е била мъртва и изстинала, когато се е случило. Нямаше никаква кръв.

— Какво? — ахнах аз. Кучето ми Дейзи, сетих се аз. И неговото гърло беше разкъсано. Отхвърлих мисълта и се опитах да потисна гаденето. Не исках да си представям Мериан обезобразена по същия начин.

— Анджела Дюк каза, че вината е на татко, но не е така. — Джуд наведе глава. — Вината е само моя.

— От къде на къде?

— Казах й, че ако беше отишла на лекар, щеше да може да пее. Накарал съм я да се почувства виновна. — Очите му се напълниха със сълзи. — Когато я открих, тя си беше облякла зелената официална рокля, беше с шапката с пауново перо, която винаги слагаше, когато щеше да пее. — Джуд отпусна чело на рамото ми. — Опитвала се е да отиде в църквата. Искала е да изпее песента си. — Той се тресеше и се разхлипа.

Светът се завъртя още по-бързо. Не можех да повярвам, че съм пяла, докато старицата, която познавах открай време е умирала в студа съвсем сама. Краката ми се подкосиха. Отпуснах се на земята. Джуд се свлече до мен. Седях на средата на алеята и притисках главата на брат ми до рамото си. Той не спираше да хлипа. Прокарвах ръка по гърба му и се замислих за единствения друг случай, когато се бяхме прегръщали по този начин. Само че тогава аз имах нужда от утеха.

 

 

Преди четири години и половина

 

Беше гореща майска вечер. Бях отворила прозореца, преди да си легна, и към два през нощта се събудих от гласове. Дори сега, когато не мога да заспя, все още ги чувам — нещо като призрачен шепот, понесъл се с нощния вятър.

Стаята ми е в северната част на къщата, която е към дома на Даниъл. Изглежда и неговият прозорец е бил отворен. Крясъците станаха по-силни. Чух трясък и шум от раздрано. Не се сдържах. Не можех да стоя безучастна. Затова отидох при единствения човек, на когото можех винаги да разчитам.

— Джуд, буден ли си? — надникнах аз в стаята му.

— Да. — Той се изправи в леглото.

По онова време стаята на Джуд беше до моята — преди нашите да я направят на детска за Джеймс. Ужасните гласове нахлуваха и през неговия отворен прозорец. Не се чуваха толкова високо, колкото в моята стая, но бяха все така страшни. Стаята на нашите беше от южната страна. Техният прозорец не беше отворен и едва ли чуваха.

— Трябва да направим нещо — прошепнах аз. — Според мен бащата на Даниъл го бие.

— Много по-зле е — рече тихо той. — Даниъл ми каза.

Седнах на леглото до Джуд.

— Тогава трябва да му помогнем.

— Даниъл ме накара да се закълна, че няма да кажа на мама и татко.

— Но това е тайна, а тайните са грешни. Трябва да кажем.

— Не мога — заяви Джуд. — Обещал съм.

Животински рев се понесе отвън, последван от трясък на счупено дърво. Чух как нечия приглушена молба заглъхна след ужасено плющене — сякаш мама начукваше месо на плота в кухнята.

Шест удара бяха последвани от нов трясък, а после всичко утихна. Настана такава тишина, че ми се прииска да изпищя, за да я наруша. След нея се чу скимтене, също като на куче.

Стиснах ръката на Джуд и отпуснах глава на рамото му. Той ме погали по разрошената коса.

— Тогава аз ще кажа — реших накрая. — Така ти няма да издадеш нищо.

Джуд ме притиска до себе си, докато не събрах кураж да кажа на нашите.

Бащата на Даниъл избяга преди пристигането на полицията. Моят баща убеди съдията да остави Даниъл да живее у нас, докато майка му не уреди нещо. Даниъл дойде да живее у нас четири месеца, които станаха малко повече от година. Въпреки че фрактурата на черепа му заздравя забележително бързо, той вече не бе същият, поне за мен. Понякога ми се струваше по-щастлив, отколкото досега, а друг път, когато беше с Джуд, забелязвах втренчения му поглед — сякаш обвиняваше брат ми, че е предал доверието му.

 

 

Вечеря

 

Седях на масата и вечерях сама за пръв път от цяла вечност. Джуд каза, че не бил гладен, и слезе в мазето, Чарити се беше затворила в стаята си, а Джеймс вече спеше, докато мама и татко се затвориха в кабинета. Ровех макароните с бьоф Строганоф, когато ме обзе задоволство, че Даниъл е сбъркал по отношение на съвършените ни семейни вечери. След това си казах, че подобен начин на мислене е грешен. Как можех да искам нещо лошо да се случи на семейството ми единствено за да докажа нещо пред някого. От къде на къде ще се чувствам виновна или неловко, задето имах семейство, в което ни беше приятно да се храним заедно и да обсъждаме ежедневието си.

Тази вечер обаче бе твърде тихо, за да ям. Изхвърлих остатъка от храната си в кофата за боклук и си легнах. Лежах мълчаливо, докато този път призрачните гласове се понесоха от собствения ми дом. Родителите ми си крещяха в кабинета. Виковете им не бяха ожесточени, а по-скоро гневни, изпълнени с раздразнение. Мама и татко понякога се караха, но никога досега не ги бях чувала да си крещят. Гласът на татко беше по-тих, долавях отчаянието му, макар да не чувах думите. Мама бе по-ядосана, по-шумна, по-саркастична.

— Може и да си прав — крещеше тя. — Може вината да е твоя. Може ти да не си ни докарал това до главите. Защо не прибавим и глобалното затопляне в списъка с обвинения? Може и то да е станало по твоя вина.

Станах и затворих плътно вратата, пъхнах се под завивката и покрих главата си с възглавницата.