Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (11)

Десета глава
Неочакван гост

На вратата

 

— Ти дойде?

— Нали ме покани? — отвърна той.

— Не очаквах… колко си различен само…

— Можеш да поздравиш Мишка — отвърна той. — Затова беше дошла онази вечер. Трябваше да се стегна за училище. Не можех просто да боядисам черното и… — той прокара ръка през късата кестенява коса — затова реших да стане по този начин.

Щом спомена Мишка, на мен ми се прииска да затръшна вратата в лицето му. Но пък това лице бе толкова красиво, след като дългата черна коса вече не го скриваше.

Поклатих глава.

— Трябва да си вървиш.

— Кой е, Грейс? — повтори мама, докато идваше към вратата. — Това приятел от училище… — Тя се закова до мен. — Грейс, какво означава това? — Посочи обвинително пръст към Даниъл, застанал неподвижно на верандата. — Той какво търси тук?

— Аз го поканих.

— Поканила си го? — попита високо тя. Сигурна бях, че всички ни слушат. — Как можа? Как смееш?

— Каза й, че може да покани, когото иска — обади се татко и застана зад нас. — Трябва да си готова да приемеш последствията, ако приеме думите ти буквално.

— Права си, Грейс. Трябва да си тръгвам. — Даниъл погледна татко: — Извинявай, пасторе. Допуснах грешка. Тръгвам си.

Татко сведе очи.

— Не — настоя той. — Поканен си, значи си добре дошъл.

Мама ахна. Вдигнах поглед към татко шокирана, изпълнена със страхопочитание.

— След като сме казали, че ще направим нещо, значи ще го направим, нали така, Грейс? — Татко погледна Даниъл. — Извини ме, че забравих това правило.

Даниъл кимна.

— Не може да остане — надигна глас мама. — Няма място. Не го очаквахме.

— Стига глупости. Ти сама му сложи прибори. — Татко се обърна към Даниъл: — влизай, преди храната да е изстинала.

— Благодаря, пасторе.

Татко стисна раменете на мама и я побутна към масата. Струва ми се, че тя беше толкова шокирана, че не намери сили да протестира. Поканих Даниъл да влезе и затворих вратата. Той ме последва към масата и аз посочих празното място срещу мен.

Всички го зяпнаха и вероятно се опитваха да разберат какво толкова е станало.

— Това не е ли онзи Калби? — прошепна Пийт.

Кимнах, той се обърна и прошепна нещо на майка си.

Даниъл предпазливо побутна златната вилица до чинията. Вдигна поглед към мен и ми намигна.

Джуд скочи.

— Това е пълен абсурд. Не може да остане. Мястото му не е тук.

— Ще остане. — Татко сипа лъжица пюре в чинията си. — Подай купата на Даниъл — обърна се той към Лирой.

— Тогава аз си тръгвам — заяви брат ми. — Хайде, Ейприл, да се махаме. — Той й подаде ръка.

— Седни! — нареди татко. — Седни, яж и бъди благодарен. Майка ти е приготвила тези чудесни ястия и сега всички ние ще им се насладим.

Ейприл се отпусна на стола си като ударено кутре. В първия момент ми се стори, че и Джуд ще стори същото. Той обаче стисна юмруци, след това се нацупи.

— Извинявай, мамо — започна спокойно. — Току-що си спомних, че предложих да сервирам вечерята в приюта. Трябва да тръгвам, за да не закъснея. — Заобиколи столовете.

— Ами нашата вечеря? — провикна се мама след него.

Той продължи. Взе ключовете от кукичката и тръгна към гаража.

— Остави го — обърна се към нея татко.

Мама се усмихна на гостите.

— Нали го знаете какъв е Джуд. Винаги мисли първо за другите. — Пое купичката със сос от боровинки от леля Каръл. — Яжте — подкани тя гостите. Докато заливаше парчето си от пуйката със сос, тя ми хвърли такъв поглед, че се свих.

Започнах да си сипвам зелен фасул. Нещо не беше наред. Стори ми се лигав — със сигурност го бях преварила.

Пийт докосна ръката ми. По лицето ми изби топлина.

Усетих как някой подритва крака ми. Погледнах към Даниъл, той вдигна вежди и се усмихна съвсем невинно. Цялата пламнах, когато забелязах колко много ми харесва как кестенявата му коса пада над очите, когато вдигна златния бокал. Намръщих се и се наведох над храната. Чувствах се като глупаво дете.

Вечерята продължи в неловко мълчание още десетина минути. Подскочих, когато някой заудря по вратата. Ударите станаха по-силни, а новодошлият натисна звънеца няколко пъти. Всички ме погледнаха, сякаш аз бях виновна за това тайнствено прекъсване.

— Кого още си поканила, да не би да е циркът? — попита мама, когато станах от масата.

Леля Каръл се изкиска. Тя винаги се забавляваше със семейство Дивайн.

— Пасторе? Пасторе? — закрещя някой. Щом отворих, Дон Муни се втурна в къщата. Едва не ме повали на пода. — Пастор Дивайн! — изрева той.

Татко скочи от масата.

— Какво има, Дон?

— Пастор Дивайн, ела бързо. Трябва да видиш.

— Какво става?

— Кръв. Цялата веранда е в кръв.

— Какво? — Татко изскочи навън, аз го последвах. Наистина имаше кръв — малка локвичка на едното стъпало и няколко капки отстрани.

— Уплаших се някой от вас да не се е наранил — рече Дон. — Може би чудовищ…

— Всички сме добре — рече татко.

Последвах татко, когато той тръгна по кървавата диря. Верандата ни опасваше цялата къща, също като следата — малки кървави капчици вместо трохи. Водеше до отворения прозорец на кабинета. И там имаше кръв, сякаш някой бе изтръскал ранената си ръка. Или пък лапа. Татко приклекна, за да огледа. Надникнах в кабинета. Креватчето на Джеймс беше до разхвърляното бюро на татко.

— Мамо! — Обърнах се аз и едва не се блъснах в Даниъл, който се оказа зад мен. — Мамо, къде е бебето Джеймс? — Не помнех да съм го виждала по време на вечерята.

— Още спи — рече мама. Беше излязла на верандата заедно с повечето гости. — Интересно, че не се събуди покрай целия този шум… — Тя погледна кръвта в краката си. Пребледня. Втурна се в къщата.

Татко, Каръл и Чарити я последваха. Не се наложи. Писъците на мама потвърдиха страховете ми.

Даниъл огледа рамката на прозореца.

— Мрежата отдавна ли я няма?

— Джуд я счупи преди два месеца. Бяхме се заключили в къщата. Никой не знаеше как да я оправи.

Гласът на мама изтъня от другата страна на прозореца. Татко се опита да я успокои.

— Може Джеймс сам да е излязъл — подхвърли старият Лирой. — Хора, елате да потърсим в двора. — Лирой заслиза с клатушкане по стълбите. — Джеймс? — провикна се той и заобиколи отзад.

Пийт и Ейприл го последваха.

Доктор Конърс, приятел на мама от клиниката, подаде дъщеричката си — още бебе — на съпругата си.

— Ти стой тук. Аз ще огледам на улицата. — Заедно с другите ни гости излезе в двора. Всички викаха Джеймс.

— Мислиш ли, че е чудовището, госпожице Грейси? — попита Дон. — Ако си имах ножа… щях да го убия… да го проследя като прадядо.

— Няма никакви чудовища — отвърнах аз.

Даниъл трепна. Беше попаднал на пирона, на който аз едва не си издрах ръката по-рано. Пръстът му беше изцапан с кръв, само че кръвта не беше негова. Подуши я. Затвори очи и подуши кръвта отново.

Дон изгъргори нещо. Звучеше също като мама.

— Има ли някое място, на което Джеймс обича да ходи? — попита Даниъл.

— Не знам. Обича конете на семейство Макартър.

— Дон — провикна се Даниъл, — върви да събереш колкото може повече хора и претърсете пътя към фермата на Макартър.

Знаех, че и аз трябва да тръгна, но зачаках Даниъл.

Той избърса кръвта в ръкава.

— Пасторе — надникна той през отворения прозорец.

Татко притискаше мама към гърдите си.

— Той ще се оправи — рече и притисна главата й с ръка.

Обикновено мама се владееше. Цялата се разтреперих от тревога, когато я видях толкова безпомощна.

— Пасторе — повика го отново Даниъл.

Татко ни погледна.

— Един от вас да повика полицията. Те ще започнат търсене.

Аз направих крачка.

Даниъл стисна ръката ми.

— Недей. — Погледна татко. — Полицията няма да помогне.

Мама изхлипа.

Даниъл пусна ръката ми.

— Аз ще го открия.

Татко кимна.

— Върви.