Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (29)

Двайсет и осма глава
Изкупление

В църквата

 

Чух подобен на квичене звук до себе си. Вдигнах поглед и забелязах Ейприл, разтреперана в розовата си рокля, застанала на отворената врата на църквата. Зад нея прелитаха снежинки.

— Какво…

— Не питай. — Изправих се. — Моля те, върви повикай линейка.

Погледнах Даниъл в облика на вълк. Лежеше напълно неподвижен, безжизнен. Сребърният нож стърчеше от гърдите му. Да не би пък да не го бях пробола достатъчно силно? Може би не успях да пронижа сърцето му. Дали не трябваше да извадя ножа? В книгата се казваше, че среброто е като отрова.

Предпазливо стиснах дръжката. Не прогори кожата ми.

— Какво, за бога, правиш? — ококори се от вратата Ейприл.

— Върви за помощ, моля те.

Стиснах здраво ножа и го изтеглих с всички сили. Острието се изплъзна с ясен всмукваш шум. От раната бликна кръв, разля се по гърдите и изпръска бялата козина. Тогава, вместо да продължи да тече, кръвта спря. Сви се и се върна обратно в раната. Козината се сплъсти над прободеното място, след това побеля и се затвори.

Бялата кожа бе на човешко тяло. Даниъл вече беше с мен, не някой космат звяр. Лежеше на една страна, свит като зародиш, сякаш бе прероден. Голото му тяло беше белязано и кървящо на няколко места, включително на врата. Важното бе, че е човек, смъртен. Бях спасила душата му, преди да умре. Това беше най-важното… Той се закашля.

— Грейс — изрече дрезгаво.

Плъзнах ръка по неговата и преплетох пръсти с неговите.

— Тук съм — отвърнах. — Тук съм.

— Ами… — чух разтрепераният глас на Ейприл. — Май да отида за помощ.

През отворената врата нахлуваше лунна светлина, която обля тялото на Даниъл. Косата му изглеждаше почти бяла.

— Даниъл, много съжалявам. — Обгърнах лицето му с длани. — Само да посмееш да ми умреш в ръцете.

Той се усмихна и отвори очи. Бяха тъмни като кални локви и по-познати от когато и да било.

— Както винаги се опитваш да командваш — отбеляза той. Закашля се и отново затвори очи.

— Винаги ще те обичам — прошепнах аз. Целунах го по студените устни и задържах ръката му, докато не чух сирените и някой не ме отдели от него.

 

 

Животът такъв, какъвто го познавам

 

Валя цели седем дни без прекъсване. След първия ден полицията ни освободи двамата с Джуд и ни предаде на родителите ни. Така и не успяха да открият свидетели, които да ни посочат като бегълците от училище. Тъй като нито един от нас не „помнеше“ какво точно се беше случило, стигнаха до заключението, че сме били нападнати от глутница бездомни кучета — същата глутница, която бе виновна за случилото се с Мериан и Джесика — нахлули в енорията, за да си потърсят безопасен подслон.

Раните на Даниъл отговаряха на ухапвания от вълк — никой не можеше да обясни голотата му, но пък на следващата сутрин ние с Джуд бяхме съвсем здрави. Синините ми бяха изчезнали, ухапаното място на ръката ми се беше превърнало в розов белег с формата на полумесец.

Джуд нямаше наранявания. Лекарят обаче установи, че страдал от посттравматичен стрес или нещо подобно, и му предписа силно успокоително, след като Джуд се разбесня, когато татко най-сетне се върна от летището рано сутринта. Разбрах едва сега, че онова, което е предпазвало Даниъл да не нападне семейството ми, когато в началото се е превърнал във върколак, са били лекарствата и наркотиците, с които се е тъпчел.

Престорената ми амнезия изключваше само случилото се в страничната алея. Подличко си спомних как Пийт ме е нападнал и как Дон ме беше спасил. Пийт отишъл в полицията, след като се измъкнал от алеята — беше ме зарязал там — но полицаите прецениха, че трябва да го задържат — независимо че беше отнесъл цели тринайсет шева — за допълнителни въпроси. Бях му простила за онова, което ми стори, но това съвсем не означаваше, че действията му ще останат ненаказани.

На втория и третия ден от престоя си в болницата аз крачех нервно пред стаята на Даниъл в интензивното отделение, докато накрая сестрите ме помолиха да си вървя.

— Прибери се у вас — настояха те. — Почини си, дете. Ще ти позвъним, ако има промяна.

На четвъртия ден обажданията на татко най-сетне дадоха резултат и ние разбрахме какво се беше случило с Дон Муни. Бе открит на пейка в парк близо до автогара в Манхатън. Полицията твърдеше, че сърцето му просто е спряло. Не носел нито пари, нито документи, а от вида му решили, че е бездомник. Затова два дни преди Коледа погребали Дон в безименен гроб, три метра под земята, на място, наречено Потърс Фийлд.

На петия ден се върнах в болницата. Прекарах Бъдни вечер до стъклената врата и се молех. Татко дойде да ме прибере късно вечерта.

— Бурята се усилва — обясни той. — Майка ти не иска да оставаш тук, да не би да затрупа пътищата.

Шестият ден беше Коледа. Никой не беше в празнично настроение, освен малкия Джеймс, който си играеше весело с опаковъчна хартия и панделки. Нашите ми подариха мобилен телефон. Татко подари на Джуд златен пръстен с гравиран на него едър черен камък.

— Пристигна снощи — обясни татко. — Съжалявам. Опитах се да го получа, преди… — Той сви на топка хартията. — Мислех, че трябва да изчакам, докато… Съжалявам.

— Какво е това? — попита Чарити.

— Пръстен по случай завършването.

Очите на Джуд бяха като от стъкло, сякаш беше упоен. Той не говореше. Не продума почти цяла седмица.

Късно същата вечер телефонът звънна. Заслушах се за минута, докато сестрата обясняваше.

— Тръгна си. Не можахме да го спрем…

Изпуснах слушалката и хукнах към стаята си.

Рано на сутринта на седмия ден се събудих на бюрото си, а четката за рисуване се беше забила в ръката ми. Имаше втора бележка в кутията, която Даниъл беше оставил в стаята ми. Беше написал как точно да използвам безира и лака за маслените картини. Бях заспала на бюрото, докато завършвах картината за портфолиото си, на която Джуд ловеше риба в езерото на Креймър.

Събуди ме светлината, която влизаше от прозореца. Надникнах през щорите. Незалязлата още луна се отразяваше в натрупалия през нощта сняг. Навън изглеждаше толкова различно в сравнение с преди няколко дни. Сега кафявата ливада пред къщата, пълните с гнили листа канавки, къщите на съседите и призрачният орех бяха покрити с чисто бял, девствен сняг. По улицата не бяха минавали нито автомобили, нито снегорини и по тротоарите нямаше кални пръски, а по пътя не се виждаха следи. Сякаш някой бе стиснал четката и беше боядисал света в бяло върху необятно празно платно.

И тогава го видях. Огромен вълк, който изглеждаше почти черен в сянката на ореха. Беше вдигнал очи към прозореца на стаята.

— Даниъл? — ахнах аз, макар да знаех, че е невъзможно. Вдигнах щорите, но вълкът го нямаше.

Сигурно съм заспала отново, защото се събудих няколко часа по-късно от писъците на мама. Двамата с татко най-сетне я успокоихме и тя ни каза, че Джуд е заминал през нощта, но е оставил успокоителното и бележка.

„Не мога да остана. Вече не знам кой съм. Трябва да замина.“

Аз обаче знаех, че Джуд не беше с нас много преди да избяга.

 

 

Мама не беше на себе си — с безизразно лице полюшваше малкия Джеймс в хола — когато се измъкнах от къщи. Знаех къде трябва да отида и ми олекна, че тя не ме спря. Шофирах километри по наскоро почистените улици и паркирах малко настрани от целта си. Отидох до отворената порта. Мъж с прошарена рижава коса ми кимна, когато минах покрай него.

— Хубаво е, че имаме посетител в ден като този.

Насилих се да се усмихна и отвърнах на пожеланието му за щастлива нова година.

Беше прокарана тясна пътека, но аз предпочетох да газя през снега. Краката ми потъваха в леденостудения сняг и оставяха следи в съвършената белота. Бях пъхнала дървената кутия под палтото, за да я защитя от снега и щипещия вятър. Седнах на каменната пейка в мемориала и извадих книгата с писмата от кутията. Отворих я на последната маркирана страница и зачетох писмото отново.

До Саймън Сейнт Мун,

Открих тези писма запечатани и адресирани до съпругата ви, сред вещите на брат й, след като той изчезна. Нося ги със себе си през последните две години с надеждата да ги предам лично на Катрин.

Много се натъжих, когато разбрах, че се е споминала. Да остави това момченце без майка е истинска трагедия. Струва ми се странно вълк да навлезе толкова навътре в село, но имаше и други нападения в градове като Амиен, Бургон и най-странното, Венеция. За съжаление всички градове, които изпратиха хора на тази злочеста експедиция, са сполетени от подобни убийства. Може пък господ да ни наказва за греховете, след като папата не изпълни заканата си за отлъчване.

Не знам какво има в тези писма. Оставих ги запечатани от уважение. Държа да ви предупредя, че братът на съпругата ви полудя, преди да се изгуби в гората. Писанията му вероятно отразяват състоянието на ума му.

Камата беше открита в едно от писмата. Много ценна реликва. Вероятно младият Дони ще я наследи, когато поотрасне. Трябва да запомни чичо си с нещо. Брат Гейбриъл беше добър човек. Беше един от малцината, които надигнаха глас срещу кръвопролитията — поне докато лудостта не го отнесе.

С уважение:

Брат Джонатан де Пен

Рицар тамплиер

Затворих книгата и я притиснах към гърдите си. Катрин не е имала никаква представа какво я е убило. Не е и предполагала, че е бил любимият й брат.

Приближих се до статуята в градината. Високият ангел беше застанал с вълка, притиснал се в робата му. Почистих снега от главата на вълка, а после и от крилата на ангела.

— Ти си бил — заговорих на ангела. Той бе човекът помогнал на Даниъл — който му беше дал лунния камък и бе изпратил пръстена на Джуд. — Ти си писал тези писма. Ти си брат Гейбриъл. — Вгледах се в очите му, сякаш очаквах отговор.

Брат Гейбриъл бе все още жив след толкова векове.

Дали и Даниъл щеше да живее толкова дълго, ако не се беше случило нищо?

Имах чувството, че съм изгубила всичко. Даниъл и Джуд ги нямаше. Мама беше отчаяна. Татко винеше себе си. Дори Ейприл ме отбягваше, сякаш беше стресната от случилото се в църквата.

Свалих ръкавиците и коленичих в снега. Разкопчах палтото и извадих малкия дървен ангел, който Дон беше издялал за мен. Погалих неумело направеното лице и думите, които изписах на дъното на фигурката: Доналд Сейнт Мун.

Представих си как Саймън Сейнт Мун е получил писмата и сребърната кама няколко седмици след смъртта на съпругата си — с няколко седмици закъснение. Представих си мъката, която е изпитал, когато е разбрал, че собственият й брат я е убил, колко се е разгневил, когато е разбрал, че е можел да предотврати смъртта й, ако е получил пакета по-рано. Представих си сина на Катрин, Дони, как расте обременен от смъртта на майка си.

Саймън или Дони са предприели кампанията да унищожат вълците?

Имах чувството, че е бил Дони. Сигурно е получил камата в наследство и на свой ред я е предал на сина си, който пък я е предал на своя син и така нататък през годините, докато не е попаднала у Дон Муни — последният от рода Сейнт Мун. Дон обаче бе различен от останалите. Той беше умствено изостанал, съвсем сам на света, въоръжен единствено с ножа и разказите на дядо си. Загина, докато се опитваше да бъде герой като прадедите си. Издъхна, преди да му благодаря, че се опита да ме спаси — преди да му кажа, че му прощавам, задето нарани татко преди години.

— И твоето място е тук — прошепнах и поставих малкия дървен ангел до Гейбриъл. Това бе много по-подходящо място за приятеля ми, отколкото безименния гроб с цветя на него. — Ти си герой.

— Хората ще решат, че си превъртяла, ако продължаваш да говориш с неодушевени предмети.

Едва не паднах, когато чух гласа зад себе си.

Той седеше на дървената пейка, където за пръв път стисках ръката му. Беше се подпрял на патерица.

— Даниъл! — Затичах към него и го прегърнах през врата.

— Леле! — Той се намръщи.

Забелязах превръзката на шията му и отпуснах ръце.

— Казаха, че си заминал. Казаха, че си излязъл просто така, и реших, че повече няма да те видя.

— Но ти дойде тук.

— Надявах се… надявах се и ти да дойдеш.

Даниъл ме целуна по челото.

— Нали ти казах, че ще бъда до теб, докато ме искаш. — Той се усмихна хитро. — Може би трябваше да се сетя, че след като ме прободе в сърцето, искаш да скъсаме?

— Млъквай! — пернах го по рамото аз.

— Ох.

— Извинявай. — Поех ръцете му в своите. — Не го направих, за да те нараня — отвърнах аз. Говорех за нощта в енорията. — Направих го, защото ти бях обещала да те спася.

— Знам. — Той стисна ръката ми. — И успя.

Погледнах превръзката на врата му, синините по челюстта — раните му вече не се излекуваха бързо както преди. Целунах издрано място на ръката му. Мирисът на засъхнала кръв не ме накара да се сгърча, както предполагах.

— Има нещо, което не разбирам. — Отпуснах глава на рамото му. — Защо вълкът не ме облада, когато те прободох?

Даниъл се обърна към мен. Вгледа се в очите ми. Неговите бяха толкова дълбоки, пълни със светлина, не просто отражения от луната.

— Това ли си помисли? Че ще се превърнеш във върколак, ако ме спасиш? — Очите му заблестяха от сълзи.

— Да. Бях ухапана. Вълкът е в мен. Мислех, че ако те убия — така ще му дам контрол над себе си. Нали каза, че хищническо деяние…

— Грейс, онова, което стори, не беше хищническа проява. Беше сторено от любов. Затова съм все още жив. — Той се усмихна. — Ходих да видя Гейбриъл. Затова си тръгнах от болницата. Той беше дошъл, за да донесе лунен камък за брат ти, и аз се видях с него, преди да замине. Трябваше да разбера защо съм оживял. Грейси, Гейбриъл ми каза, че съм първият — единственият — урбат, който е бил излекуван и оживял. Каза, че единствено най-искрената и чиста любов може да освободи душата ми… и да ми върне живота.

— Целуна ме по бузата. — Сега вече разбирам. Ти си ми дала най-ценния дар. Мислила си, че ще се превърнеш във върколак, като ме спасиш, въпреки това си сторила необходимото. Готова си била да размениш своя живот за моя. Няма по-ценен дар… — Той се приведе, за да ме целуне по устните.

Отдръпнах се.

— Какво има? Какво става?

— Вълкът е в мен. Раните ми се лекуват за нула време… чувствам се по-силна, иска ми се да тичам. — Прехапах устни. — Някой ден ще ме завладее. Нали завладява всички рано или късно?

— Не, Грейс. Не всички.

— Но Гейбриъл е написал, че ухапаните се превръщат по-бързо. Той е бил свещеник, а се е превърнал във вълк за броени дни. Аз нямам никакъв шанс.

— Той е бил заобиколен от война, клане. Ти не си. Около теб са хората, които те обичат, които ще те пазят.

— Джуд разчиташе на същите тези неща. Той беше един от най-свестните хора, които познавах, а се преобрази толкова бързо. Аз не съм добра като него.

— Джуд беше добър. Само че той се остави на страха и ревността да го погълнат. — Даниъл сви рамене. — Страхът води до гняв. Гневът води до омраза. Омразата води към тъмната страна.

Вдигнах вежди и потиснах желанието да го ударя в ранената ръка.

— Какво? — Даниъл вдигна ръце. — И ти беше с нас, когато гледахме „Междузвездни войни“ петдесет и три пъти за едно лято.

— Петдесет и четири. Двамата с Джуд останахме до два след полунощ, за да догледаме „Завръщането на джедаите“, след като ти заспа. Опитах се да направя карамелизирани пуканки и едва не подпалих къщата. Джуд пое вината…

Гласът ми затрепери. Бе толкова болезнено да си мисля за брат ми.

— Дано Джуд знае, че ако… когато се върне… ще му подам ръка.

— Това трябва да бъде котвата ти — отвърна Даниъл. — Бъди силна, за да му помогнеш, когато се нуждае от теб. — Прокара пръсти по бузата ми и избърса сълзата. — Не е нужно да преживяваш всичко това сама. Имаш мен. — Той бръкна в джоба и извади нещо. — Отвори ръка и ми подаде назъбен черен камък. Беше неговият медальон, счупен на две.

Поех го от ръката му. Беше по-топъл от последния път, когато го докоснах, и пулсираше със сила, която не бях забелязала досега. Това бе пулсът на надеждата.

— Мислех, че няма да го намеря в снега — призна той. — Много отдавна не бях търсил нещо без уменията си.

— Сигурен ли си, че искаш да остане в мен? Твой е.

— Вече не ми е необходим — рече той. Целуна ме нежно по устните с топлота и обич. Когато устните му се отвориха и ме целуна истински, той ми даде всичко, което досега бе сдържал. Почувствах се свободна и лека, също както когато тичахме през гората.

— И сега какво ще правим? — попитах аз, докато Даниъл ме притискаше до гърдите си.

Той прочисти гърло.

— Навън има лоши неща. Все неща, които хрътките са били създадени да унищожават. — Прокара пръст по бузата ми. — Не мога да бъда герой както ти искаш, не и по този начин, но ти можеш, Грейс. Не е нужно да се поддаваш на тъмната страна. Можеш да я пребориш. Можеш да превърнеш проклятието в благословия. Можеш да се превърнеш в герой. Можеш да станеш истинско божествено създание.