Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (8)

Седма глава
Задължения

Вторник сутринта

 

Обикновено татко тичаше рано сутрин, но днес, докато се приготвях за училище, не го чух. В кабинета му светеше, когато минах покрай затворената врата към кухнята. Поколебах се дали да не почукам, след това се отказах.

— Рано си станала — отбеляза мама и натрупа купчинка палачинки с шоколад в чинията ми. Вече бе направила двайсет и пет, макар никой от нас — освен татко — да не слизаше за закуска в следващия половин час. — Добре ли спа?

Да, с възглавница на главата.

— Имам среща с господин Барлоу.

— Хм — изсумтя мама. Беше се заела да избърше лъснатия до блясък кухненски плот. Мокасините й отразяваха бляскавия линолеум. Обикновено мама ставаше педантична, когато беше под стрес. Колкото повече трудности имаше семейството, толкова повече тя се опитваше да излъска всичко вкъщи. Искаше домът ни да бъде безупречен.

Побутнах с пръст един полуразтопен шоколадов чипс, който образуваше усмихнато лице върху палачинките. Обикновено мама сама приготвяше палачинки „за специални случаи“. Интересно, дали не се опитваше да смекчи удара от предстоящото обсъждане за Мериан — да ни подготви за проповедта на татко, че смъртта е неизменна част от живота. Щом видях гузното й изражение, когато поставяше чаша портокалов сок пред мен, веднага разбрах, че това е опитът й за помирение след снощния скандал с татко.

— Прясно изцеден. — Мама смачка престилката. — Ако предпочиташ, ще направя от боровинки. Или пък от бяло грозде.

— Този става — измърморих и отпих.

Тя се намръщи.

— Чудесен е — заявих аз. — Много обичам прясно изцеден сок.

В този момент разбрах, че тази сутрин татко няма да излезе от кабинета си. Нямаше да има разговор за случилото се с Мериан. Мама пък нямаше да спомене и дума за скандала им.

Снощи заради Даниъл изпитах чувство на вина, че имам семейство, което се събира на вечеря и обсъжда как е минал денят. Сега обаче си дадох сметка, че в този дом никога не се говореше за проблеми. Тъкмо затова никой не споменаваше името на Даниъл, нито пък се обсъждаше нощта, в която той изчезна — нищо че бях питала безброй пъти. Един разговор би бил равносилен на признание, че нещо не е наред.

Мама се усмихна. Усмивката й ми се стори пресилена, изкуствена, също като подобието на кленов сироп, с който беше поляла палачинките. Тя се дръпна бързо до печката и изхвърли прегорелите в боклука.

Под престилката беше със същата блуза и панталони като вчера. Пръстите й бяха зачервени и напукани от часовете, които бе посветила на чистене. Прекаляваше с тази мания за съвършенство.

Прииска ми се да я попитам защо й е да крие разправията с татко, като прави толкова палачинки, но в този момент Чарити влезе при нас.

— Какво мирише толкова хубаво? — прозя се тя.

— Палачинки! — Мама, стиснала шпатула в ръка, побутна Чарити да седне и й поднесе препълнена чиния. — Има кленов сироп, къпини, сметана и сладко от малини.

— Страхотно. — Чарити бръкна в бурканчето сметана с вилицата си. — Ти си върхът, мамо. — Тя излапа палачинките за секунди. Дори не забеляза, че ако мама продължава да търка тигана, ще пробие дупка.

Сестра ми се пресегна към бурканчето сладко и застина. В очите й се появи стъклен блясък, сякаш се канеше да заплаче. Бурканчето се изплъзна от ръката й и се търкулна по масата. Аз го хванах точно преди да падне.

Погледнах етикета. „От кухнята на Мериан Дюк“.

— Всичко е наред — рекох и отпуснах ръка на рамото на Чарити.

— Забравих… — отвърна тихо тя. — Забравих, че не е сън. — Побутна чинията настрани и стана.

— Тъкмо се канех да пържа яйца — обясни мама, когато Чарити излезе.

Сведох поглед към чинията. Усмихнатата закуска ме гледаше, но май нямаше да мога да хапна. Отпих от портокаловия сок. Стори ми се кисел. Знаех, че ще убедя Джуд да ме откара рано в училище, но пък не исках да съм в кухнята, когато той слезе и мама отново започне да се прави на съвършена домакиня. Увих две палачинки в салфетка и станах.

— Трябва да тръгвам — заявих. — Ще ям по пътя.

Мама вдигна поглед от тигана. Забелязах, че липсата ми на апетит съвсем не й помогна да преодолее чувството на вина.

Кой знае защо не ми пукаше.

Изминах няколкото пресечки до училище в студа и дарих закуската си на бездомно куче, което срещнах по пътя.

 

 

По-късно след училище

 

Часовникът в кабинета по изкуство показваше почти 7:25 и аз се проклех, задето бяха дала на Даниъл едва пет минути, за да не закъснее. Затворих очи и се помолих той да дойде, ако не за друго, то поне за да докажа на Барлоу, че греши за него. Само че с изминаването на всяка секунда започвах да си мисля, че щях да остана силно разочарована.

— Притесняваше се, че няма да дойда ли? — Даниъл се тръшна на стола до мен тъкмо навреме. Беше в светлосинята риза и панталоните в цвят каки, които му бях оставила, но дрехите бяха така смачкани, сякаш ги беше измъкнал от раницата си преди пет минути.

— Пет пари не давам какво правиш. — Усетих как по врата ми избиха червени петна. — Бъдещето си е твое, не е мое.

Той изсумтя.

Господин Барлоу излезе от кабинета си и седна зад бюрото.

— Виждам, че господин Калби е решил да дойде.

— Просто Даниъл. Никакъв Калби. — Той произнесе фамилията си като мръсна дума.

Учителят вдигна вежди.

— И така, господин Калби, когато станете известен музикант или папа, можете да отрежете фамилното си име. В моите часове ще бъдете наричан с името, което са ви дали родителите ви. — Той огледа Даниъл като критик, който преценява нова творба в някоя галерия.

Даниъл се облегна назад и кръстоса ръце.

Господин Барлоу преплете пръсти и отпусна ръце на бюрото.

— Нали знаете, че стипендията ви зависи от поведението ви. Ще се държите и обличате прилично, като за християнско училище. Днес сте се постарали, но няма да е зле да използвате ютия. Съмнявам се, че това е естественият цвят на косата ви. Давам ви време до понеделник да направите нещо по въпроса. Що се отнася до моя курс — продължи Барлоу, — ще идвате всеки ден навреме и когато звънецът удари, ще бъдете на мястото си. Всеки ученик трябва да направи портфолио от двайсет и три работи на определена тема и още десет по свой избор, с които да покаже уменията си. Идвате със закъснение, въпреки това очаквам да направите същото. — Господин Барлоу се приведе напред и погледна Даниъл в очите, сякаш го предизвикваше и очакваше пръв да отмести поглед.

Даниъл не трепна.

— Дадено.

— Даниъл има опит — обадих се аз.

Барлоу приглади мустаците си и аз усетих, че идва ред на уловката.

— Портфолиото ви ще се състои единствено от творби, направени в този курс. Ще наблюдавам всяка една от задачите ви в началото, в средата и в края на изпълнението. Няма да предавате нищо, което сте рисували досега.

— Та това е невъзможно — намесих се аз. — Почти декември е, а аз не съм подготвила дори една трета от портфолиото си.

— Тъкмо затова господин Калби ще бъде с нас през всяка обедна почивка и ще го чакам в кабинета си по за един час след училище. Всеки ден без изключение.

Даниъл едва не изгуби самообладание още преди началото на състезанието, но успя да се овладее в последния момент.

— Добър опит, но след училище трябва да вървя на работа в града.

— Доколкото разбрах, от училището са ви дали стипендия, която покрива разходите по настаняването ви. Очевидно един от настоятелството ви е взел под крилото си, но не очаквайте специално отношение от мен. Ще идвате всеки ден след училище, ако ли не, нямате работа тук.

Даниъл стисна ръба на чина и се приведе напред.

— Не можете да го направите. Имам нужда от парите. — Най-сетне извърна поглед настрани. — Имам други задължения.

Долових отчаянието в гласа му. Когато чух думата задължения, устата ми пресъхна.

— Това са моите условия — заяви Барлоу. — Изборът е ваш. — Взе някакви документи и се върна в кабинета си.

Даниъл блъсна стола си настрани и изскочи от стаята, обезумял като подгонена мечка. Последвах го в коридора.

Той изруга и заби юмрук във вратичката на едно шкафче. Металът се огъна под силата на удара му.

— Не може да ми причини това. — Удари шкафчето отново и дори не трепна от болка. — Имам задължения.

Отново същата дума. Запитах се какво ли значи.

— Иска да ме дресира като куче в цирк. Дори облякох тази тъпа риза. — Даниъл я дръпна и копчетата се разлетяха, а отдолу се появи познатата ми бяла тениска и стегнатите мускули на ръцете, които досега не бях забелязала. Той удари ново шкафче, този път с ризата. — Това е пълна див…

— Спри! — сграбчих ръката му тъкмо когато се канеше да нанесе нов удар. — Шкафчетата и мен ме дразнят понякога — обясних и погледнах към ококорените първокурсници, които забързаха по коридора. — По дяволите, Даниъл! Няма да ругаеш в училище. Ще те изхвърлят.

Той облиза устни и почти се усмихна. Отпусна юмрука си и пусна синята риза. Опитах се да огледам ръката му, защото очаквах, че кокалчетата му са разранени, след като остави такава вдлъбнатина във вратичката. Той се дръпна и напъха ръка в джоба си.

— Гадна работа — заяви и се облегна на разкривената врата. — Този тип Барлоу просто не разбира.

— Можеш да му обясниш. Защо не ми кажеш какви са тези задължения, за да му обясня вместо теб…

Нещо по-очевидно няма ли да направиш?

Даниъл остана загледан в мен. Очите му сякаш отразяваха флуоресцентните светлини в сумрачния коридор.

— Искаш ли да се разкараме? — попита най-сетне. — Двамата. — Протегна ранената си ръка. — Да им теглим една майна на скапаняците и да отидем да се позабавляваме.

Аз бях отличничка, дъщеря на пастор, бях спечелила състезанието гражданин на месеца и член на клуб „Единство в името на Христос“, но ето че за наносекунда забравих всички тези неща. Как само ми се искаше да стисна ръката му. Само че обзелото ме желание ме стресна и ме накара да изпитам омраза към него.

— Не — отсякох, преди да реша нещо друго. — Не мога да отсъствам от час, нито пък ти. Ако изпуснеш още един ден, ще изгубиш стипендията си. Нали все още искаш да влезеш в „Трентън“?

Даниъл сви ръка в юмрук. Пое си дълбоко дъх и лицето му се превърна в студена, безизразна фасада. Измъкна смачкан лист от джоба си.

— Кажи, сладурче, как да стигна до кабинета по геометрия?

Погледнах листа и въздъхнах облекчено, когато забелязах, че ще бъдем заедно единствено в часовете по изкуство.

— Стая 103 е нататък по коридора, после наляво. Минаваш покрай кафенето. Ще го видиш. И не закъснявай. Госпожа Кросуел много обича да отстранява закъснелите от училище.

— Добре дошъл — измърмори Даниъл. — Забравих колко мразя тази шиб… гадост. — Подсмихна се, след това се изсмя.

— Да, добре дошъл вкъщи — поздравих го аз. Този път аз му обърнах гръб.

 

 

По-късно

 

Нямах представа кой ще си спомни Даниъл Калби. Докато растеше, имаше малко приятели и напусна „Холи Тринити“ преди гимназията. Въпреки това очаквах външният вид на момче като Даниъл да предизвика интерес и клюки. Само че по коридорите се обсъждаше друг скандал, който измести напълно новината за завръщането на Даниъл: неочакваната смърт на обезобразената Мериан Дюк, обичана учителка от неделното училище, детегледачка на мнозина и макар да беше възрастна и с ограничени средства — участваше като доброволка в почти всички училищни мероприятия.

Поглеждаха ме тайно и шушукаха, докато се прехвърлях от един кабинет в друг. Бях свикнала хората да говорят за мен, да ме наблюдават. Това бе част от съдбата на представителите на семейство Дивайн. Мама все ме предупреждаваше да внимавам как се обличам, до колко часа вечер оставам, какви филми гледам, защото хората щели да съобразяват поведението и възпитанието на децата си според това, което било позволено на децата на пастора — все едно бях някакъв ходещ барометър за морални ценности. Според мен тя повече се притеснява да не давам поводи на хората да обсъждат дъщерята на пастора.

Както говореха днес например. Само че в разговорите подмятаха имената на Джуд и татко, а щом забележеха, че приближавам, веднага млъкваха. Мнозина защитиха татко, когато Анджела Дюк започна да реди обвиненията си, че е малтретирал майка й, но клюките плъзваха бързо в малките градове. Бе неизбежно предположенията за „участието и връзката“ на семейството ми в смъртта на Мериан да плъзнат наоколо. Простотии като: „Чух Майк да казва, че пасторът отказал да заведе Мериан на лекар, когато имала час, след това я заплашил да я изгони от енорията, ако тя не…“ Пред физкултурния салон чух истински бисер: „Разправят, че Джуд е на някакви лекарства, от които напълно превъртял, задето Мериан се била разболяла…“ Със срам трябва да си призная, че наруших правилото си да не ругая в училище.

Макар да бях тъжна и разстроена — и да имах желание да говоря неприлично и да гледам намръщено — си представях как се чувства Джуд. Ейприл бе единствената, която прояви достатъчно внимание — или просто не й пукаше — и ме разпита за събитията през последните двайсет и четири часа.

— Добре — рече тя в мига, когато седнах до нея в часа по изкуство. — Първо, къде, по дяволите, се дяна снощи? Второ, какво, по дяволите, търси той тук? — посочи Даниъл, който беше вдигнал крака на чина в самия край на стаята. — Трето, какво, по дяволите, става с брат ти. Той добре ли е? И четвърто, дано номер едно, две и три нямат нищо общо помежду си. — Тя стисна устни и скръсти ръце. — Искам отговори, скъпа!

— Леле! — ахнах аз. — Първо, извинявай, че снощи се разминахме. Не можах да се измъкна от задръстването.

— Задръстване ли? Тук? — Посочи с пръст Даниъл. — Ходила си в града — прошепна тя. — Била си при него.

— Не, не бях…

— Знам, че той живее в града, защото днес сутринта го видях на автобусната спирка.

— Може да е бил къде ли не… — Какъв смисъл имаше да я лъжа. — Добре, де, бях при него. Но не е каквото си мислиш.

— Нима? — Приятелката ми поклати ядосано глава и къдравата й коса заподскача като уши на кокер шпаньол.

— Наистина не е. Просто му предавах съобщение от Барлоу. Между другото, ти си виновна — заявих и демонстративно застанах като нея. — Ти си предала неговата рисунка, затова Барлоу поиска да го върне в часовете си.

— Ужас. Да не би да съм ти докарала неприятности? Не исках. Той как е разбрал, че рисунката е на Даниъл?

— Аз му казах.

— Ти луда ли си? — Ейприл се ококори. Приведе се напред и зашепна: — влюбена си в него, нали?

— В Барлоу ли?

— Много добре знаеш за кого говоря. — Тя погледна към Даниъл, който барабанеше по бедрата си. — Все още си влюбена в него.

— Не съм и никога не съм била. Беше само едно тъпо увлечение. — Знаех, че греши, но въпреки това усетих как вратът ми пламва. Хванах се за първото, което щеше да ми помогне да сменя темата: — Да ти разкажа ли за Джуд и Мериан Дюк?

Изражението й се промени на мига. Очите й омекнаха и тя прокара пръсти през косата си.

— Божичко! Снощи, когато дойдох да те търся у вас, ми се стори толкова тъжен. А днес сутринта научих от Лин Бишоп — брат й е парамедик в Оук Парк — тя разказваше за Мериан Дюк в коридора. Чух я да казва, че Джуд и баща ти имали нещо общо с тази работа. Само че не чух добре какви ги разправяше. А пък един от курса по биология се раздрънка за чудовището от Маркъм Стрийт.

Поклатих глава.

— Знаеш, че това с чудовището са само празни приказки, нали? Освен това Мериан не живее — не живееше — на Маркъм Стрийт. — Знаех, че това са пълни дивотии — нали ги знаех още от дете — но потръпвах, когато хората отново започваха да приказват за чудовището. Освен това знаех, че дори да не живееш на Маркъм Стрийт, пак може да ти се случи нещо странно. Не можех да прогоня образа на обезобразеното си куче, откакто научих за Мериан.

— Да, но случилото се с Мериан не са празни приказки — заяви Ейприл. — И защо всички разправят, че Джуд бил замесен?

Вдигнах поглед към прозореца на кабинета на Барлоу. Преподавателят ни говореше по телефона и изглежда щеше да продължи известно време. Ейприл ми се стори твърде заинтригувана, а на мен много ми се искаше да поговоря с някого за случилото се. Сниших глас, за да не може никой (най-вече Лин) да чуе, и разказах на Ейприл как Джуд намерил тялото и как семейство Дюк обвинили татко. Разказах й и за след това, как Джуд беше изперкал и как нашите са скараха.

Ейприл ме прегърна.

— Всичко ще се оправи.

Тя пък откъде знаеше? Нямаше никаква представа колко е странно да вечеряш сам, нито пък да чуваш как родителите ти си крещят. Сигурно Ейприл знаеше какво е. Тя се премести тук, когато беше на четиринайсет, след като родителите й се разделиха, а напоследък майка й работеше все повече и непрекъснато закъсняваше. Затова я поканих на вечеря в Деня на благодарността, за да не остава сама на празника.

Не виждах как нещата ще се оправят.

Барлоу излезе от кабинета си. Остави празни кутии от пепси на бюрото и се зае с работата си, без да даде никакви инструкции на групата.

— Искаш ли днес да отидем да обядваме в кафенето? — попитах Ейприл. — Джуд няма да има абсолютно нищо против, ако цъфнем просто така. Дори може да ни се зарадва.

Тя прехапа устни.

— Добре — съгласи се. — Сигурно има нужда някой да го утеши. — Тя се намръщи, но както обикновено потръпна от вълнение.

 

 

Обедна почивка

 

Обикновено се налагаше да убеждавам Ейприл много, докато се съгласи да дойде с мен в кафене „Роуз Крееш“. В редките случаи, когато беше идвала, стоеше настрани от групата с Мия, Клер, Лейн и няколко от по-малките, които наблюдаваха големите с неприкрито страхопочитание. Ейприл бе същата като старото ми куче Дейзи. Вечно джавкаше и се перчеше, докато бяхме двете, но щом попаднеше сред хора, се притесняваше.

Днес обаче ми се стори коренно различна.

Тъкмо си бяхме поръчали храна, когато забелязах, че тя е станала център на вниманието, докато разказваше оживено за миналото лято, когато баща й я заведе в Холивуд. Брет Джонсън и Грег Дайвърс буквално точеха лиги, но когато Джуд влезе, тя ги заряза и отиде при него. След няколко минути двамата седяха в едно сепаре. Ейприл галеше съчувствено ръката му, докато той й говореше тихо и поверително.

— Леле — ахна Пийт и придърпа стола си до мен, — не мога да повярвам, че Ейприл успя да пробие черупката му. — Той вдигна безалкохолното си към Джуд. — Цял ден не съм разменил и дума с него. Всъщност той се държи доста странно повече от седмица.

— Знам — отвърнах и посегнах към недоядения си сандвич.

— Ти добре ли си? — попита той.

— Да. Просто ми омръзна да ми е тъжно. — Странно, защото времето, когато не се чувствах тъжна или наранена, бяха няколкото минути, прекарани с Даниъл. Може би, защото той ме дразнеше толкова много.

Пийт почука с пръст по кутийката.

— Онази вечер беше забавно — изрече той и гласът му прозвуча така, сякаш задаваше въпрос.

— И аз мисля, че беше забавно — отвърнах, макар „забавно“ съвсем да не беше подходяща дума за случилото се в петък вечерта.

— Да знаеш, че съм намислил да отидем на боулинг — ухили се той. — Така поне ще ти докажа, че притежавам умения, които не включват поправянето на автомобили.

— Добре. — Сведох поглед към подноса. — Само че ми дай малко време.

Усмивката на Пийт угасна.

— Ами, добре. — Понечи да тръгне.

— Виж, в момента всичко е доста шантаво — побързах да обясня аз. — Покрай Мериан и Деня на благодарността и всичко. Просто нямам време за… ами… няма да ходя по срещи известно време. — Опитах се да се усмихна. — Но пък ще чакам с нетърпение да излезем.

— Ще го запомня — отвърна той.

— Ще се видим в часа по химия. — Скочих от мястото си. — Ще се наложи да ми предложиш рамото си да поплача, когато ни върнат тестовете — продължих и отидох да отлепя най-добрата си приятелка от брат си.

 

 

Пети час

 

— Джуд ме покани на кафе днес следобед! — изписка Ейприл, докато пресичахме улицата, за да се върнем в училище.

— Браво. — Продължавах да вървя в такт с пиукането на зеления светофар.

— Само това ли ще кажеш? — ситнеше след мен Ейприл. — Би трябвало направо да изперкаш и да подскачаш от радост заедно с мен. — Тя ме дръпна за ръкава. — Ти сърдита ли си ми?

— Не. — Да. — Радвам се за теб. — Ни най-малко. — Просто… — Нали уж си ми най-добрата приятелка? — Напоследък Джуд се държи странно. Просто мисля, че не си избрала най-подходящия момент, за да му се правиш на гадже.

— Или пък точно сега е моментът, когато най-много му трябва гадже — заяви възторжено тя. — Хайде, Грейс. Зарадвай се за мен. Ти излезе на среща с Пийт, а той е един от най-добрите приятели на Джуд. — Тя се усмихна глуповато и невинно. — Освен това само ще пием кафе.

Усмихнах се.

— Само кафе, а?

— Добре, де, знам, че ще бъде най-хубавата чаша кафе, която някога съм пила! — Ейприл се изправи на пръсти. — Хайде, зарадвай се за мен.

Разсмях се.

— Добре, много се вълнувам.

 

 

Влязохме в кабинета няколко минути преди звънецът да бие. Даниъл се беше облегнал назад и късаше един лист на парченца, които навиваше на тънки фунийки. Трябваше да мина покрай него, за да стигна до кофичката с материалите си. Бях с гръб към него, когато усетих как нещо ме удря по главата. В краката ми тупна хартиено топче.

— Здрасти, Грейс — прошепна театрално Даниъл.

Не му обърнах никакво внимание и бръкнах в кофата. Удари ме ново хартиено топче и остана в косата ми. Извадих го напълно спокойно.

— Грейси — изви той глас, също като хиена, която зове плячката си.

Взех каквото ми беше необходимо и се върнах на мястото си. Той метна още едно топче, което отскочи от бузата ми. Продължих да гледам настрани. Исках да приключа с него. Исках да си кажа, че съм изпълнила дълга си. Бях направила онова, което бях казала. Всъщност знаех, че не е точно така. Да го върна в курса бе просто първият етап от плана ми. Все още не бях открила какво се е случило между Даниъл и Джуд, а трябваше да науча, за да оправя нещата. Тъй като Джуд нямаше да ми разкаже, се налагаше да измъкна информацията от Даниъл. Само че все още не можех да го приема. Все още ми беше неприятно, че заради него ми се прииска да забравя — дори за момент — коя съм.

Как можех да помогна на Даниъл да открие пътя, без аз да се изгубя?

 

 

След училище

 

— Какво ще правиш? — ме попита Ейприл, докато пресичахме паркинга, който отделяше училището от енорията.

Отворих теста по химия и погледнах написаната в червено двойка, последвана от бележка от госпожа Хауъл: „Нека родителите ти да подпишат теста. Покажи ми подписа след празниците.“

— Не знам — отвърнах аз. — Обикновено татко най-добре се справя с подобни неща, но в момента нямам желание да го занимавам. А пък мама е превключила на режим домакиня и готвачка, ала Марта Стюарт, така че, ако й покажа това, сигурно следващия семестър ще ме накара да се отпиша от курса по изкуство.

— Няма начин — възмути се Ейприл. — Защо не го подпишеш сама?

— Да, сигурно. Много добре знаеш, че не мога да го направя. — Навих теста и го пъхнах в джоба на раницата.

— Той е тук! — писна Ейприл.

Джуд спря до тротоара пред енорията. Беше с королата, за да вземе Ейприл за „кафе“. Помахах му, но той не ми отговори.

— Виж ми червилото. — Приятелката ми се усмихна, за да огледам зъбите й.

— Всичко е наред — отвърнах аз, макар да не бях погледнала внимателно. Видях, че Джуд чака на верандата на енорията. Изражението му беше каменно.

— Успех с теста — пожела разтрепераната Ейприл.

— Чакай. — Протегнах ръка и стиснах пръстите й. — Да прекараш хубаво. И… да пазиш Джуд вместо мен. Кажи ми, ако има нужда от нещо.

— Добре. — Ейприл стисна ръката ми, след това затича през паркинга към колата. Учудих се, че Джуд не стана, за да й отвори вратата — изобщо не беше в негов стил. Поне изражението му поомекна, когато тя се качи.

Колкото и да не ми се искаше най-добрата ми приятелка да излиза с брат ми, аз се надявах Пийт да се окаже прав за Ейприл — че тя ще пропука черупката на Джуд, след като никоя друга не бе успяла.

 

 

В енорията

 

След като Джуд и Ейприл тръгнаха, аз извадих навития на руло лист с теста от джоба и тръгнах по алеята между енорията и училището. Спрях пред вратата на татковия кабинет и се ослушах, за да чуя някакъв звук отвътре. Прецених, че е най-добре да накарам татко да се подпише, освен това исках да видя как е, макар да нямах представа дали все още не е в кабинета си у дома. Отговорът на въпроса дойде преди още да почукам на вратата.

— Не мога повече — чух нечий глас. Беше напрегнат и звучеше като на татко. — Не мога да го направя отново.

— Не те и карам — рече събеседникът му. Беше мъж, но звучеше по детски. — Не исках да уплаша никого.

— Да, но си го сторил — натякна първият и този път се убедих, че е татко. — Само че се случва за трети път тази година. Повече не мога да ти помагам.

— Нали ми обеща. Обеща да ми помогнеш. Каза, че ще оправиш нещата. Нали ти оправяш всичко.

— Стига! — изкрещя татко.

Знаех, че не бива, но отворих вратата и видях Дон Муни вдигнал ръце над главата. Виеше като огромно бебе.

— Татко! — провикнах се аз над рева на Дон. — Какво, за бога, става?

Татко ме погледна, стреснат, че ме вижда. Дон също ме забеляза. Млъкна и се отпусна разтреперан на стола. Носът и големите му жълтеникаво зеленикави очи течаха.

Татко въздъхна. Отпусна рамене, сякаш товарът му бе станал десетократно по-тежък.

— Дон е решил да намери работа на ножа си за пореден път. — Той посочи познатата кама, оставена на бюрото. Беше същият нож, който навремето Дон беше опрял в гърлото на татко. — Уплашил група клиенти и господин Дей стрелял по него. За пореден път.

— Не знаех, че и преди е стрелял по него.

Дон се сви.

— Защото аз винаги замазвам нещата. Дон прецаква всичко, аз оправям след него. — Татко ми се стори толкова резервиран, в дълбокия му мелодичен глас не се долавяха обичайните доброта и състрадание. По лицето му личеше, че не си е доспал, а очите му бяха очертани от черни кръгове. — Непрекъснато се опитвам да оправям грешките на кого ли не, а виж докъде стигнах. Просто не издържам. Само влошавам нещата. Сега и двамата трябва да се оправят сами.

— И двамата ли? — попитах аз.

Дон отново ревна и ме прекъсна.

— Татко, говорим за Дон — напомних му аз, шокирана от неочаквания прилив на чувства, които изпитах към хленчещия мъжага — нищо че ножът му беше толкова близо. — Нали не си ги уплашил нарочно?

— Не съм, госпожице Грейс. — Огромната долна устна на Дон трепереше. — Тея хора все се страхуват. Говореха за чудовище — онова, дето се опитало да изяде Мериан. Затова им показах ножа си. От чисто сребро е. Прадядо го е използвал, за да коли чудовища. Дядо ми каза. Всичките ми прадеди са се клели да убиват чудовища. Аз само показвах на хората, че мога да спра чудовището, преди да…

— Достатъчно — прекъсна го татко. — Няма никакви чудовища.

Дон се сви.

— Ама дядо…

— Дон — погледнах го аз с надеждата да ме разбере и да престане. Обърнах се към татко: — Дон има нужда от теб. Ти каза, че ще му помогнеш. Не можеш да се откажеш само защото е трудно. Какво стана с приказките, че трябва упорство, че не можеш да изоставиш ближния?

Обзе ме чувство за вина. Как можах да кажа подобно нещо? Нали аз бях тази, която искаше да обърне гръб на Даниъл единствено защото разбрах колко ще бъде трудно, когато му подадох ръка, при това трудностите бяха съвсем неочаквани. Не можех да повярвам, че използвам светото писание срещу баща си.

Татко потри лицето си с ръка.

— Извинявай, Грейс. Права си. Това е моят товар. — Той отпусна ръка на рамото на Дон. — Ще поговоря още веднъж с господин Дей.

Дон се протегна и прегърна татко през кръста.

— Благодаря ви, пастор Дивайн!

— Още е рано да ми благодариш. — Татко беше останал без дъх след тази прегръдка. — Ще трябва да ти взема ножа за известно време.

— Не — заяви Дон. — Беше на дядо. Това е единственото, което ми остана от него. Трябва ми… за чудовищата…

— Виж сега — започна татко и ме погледна. — Грейс, прибери ножа на сигурно място. — Поведе Дон навън, а той се обръщаше с копнеж към ножа. — След няколко седмици ще поговорим кога да ти го върна.

Прибрах теста в раницата — очевидно днес не беше подходящо да го давам за подпис, и взех камата. Протегнах я напред. Оказа се по-тежка, отколкото очаквах. Острието беше изцапано, покрито с патина и странни тъмни петна. Стори ми се много стара, дори ценна. Знам, че татко искаше да я скрия някъде. Дръпнах поанзецията в саксия от мястото й и извадих скрития ключ. С него се отключваше най-горното чекмедже от бюрото на татко, където той държеше важни неща като парите от неделните дарения и аптечката за първа помощ. Пъхнах ножа под фенерчето и заключих чекмеджето.

Върнах ключа на мястото му, обзета от угризения. Много добре знаех на какво е способен Дон с острие от студено сребро, въпреки това ми беше жал, че ножът му е отнет. Не можех да си представя, че някой ден ще имам една-единствена вещ, с която да помня човек, когото съм обичала.

— Здрасти. — Чарити се вмъкна в кабинета. — Много мило, че се застъпи за Дон.

— Направих го заради татко — отвърнах аз. — Не искам утре да се събуди и да съжалява какво е направил днес.

— Едва ли Дон ще бъде в нормалното си състояние утре.

Вдигнах поглед към нея. Тя мигаше често-често.

— Защо? — попитах, макар да нямах никакво желание да научавам отговора. Все си представях как утре ще се събудя и всичко ще бъде както обикновено — овесена каша за закуска, безпроблемен ден в училище и пиле с ориз за вечеря на цялото семейство.

— Дъщерите на Мериан настояват погребението й да бъде утре, преди Деня на благодарността, защото не искали да отлагат някакво пътуване.

Въздъхнах.

— Трябваше да се сетя. След смъртта идва погребението. — Да помагам на мама да приготви огромни количества оризов пилаф и най-различни манджи за опечалените семейства бе поредното задължение на децата на пастора, но никога досега не бяха приготвяли храна за близък човек, освен когато дядо почина, но тогава бях на осем.

— Това не е най-лошото — продължи Чарити. — Близките на Мериан са повикали за погребението пастор от Ню Хоуп. Не искат татко. Продължават да го обвиняват.

— Какво? Не е честно. Татко е познавал Мериан през целия си живот, бил е неин пастор, откакто се помним.

— Знам, но те не искат да чуят и дума.

Отпуснах се на стола зад бюрото.

— Нищо чудно, че разправя, че искал да се откаже.

— Не знаеш най-лошото. Пастор Кларк е чул за дуета ни в неделя и иска да пеем отново на погребението, защото това била любимата песен на Мериан.

Отворих уста, готова да възроптая.

— Мама каза, че трябвало да го направим — въздъхна Чарити. — Каза, че сме били длъжни.

Задължения. Започвах да мразя тази дума.