Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (6)

Пета глава

Не можем да вършим нищо против истината, но за истината можем.^[1]

 

Събота

 

Цяла сутрин обикалях къщата като призрак, макар да имах чувството, че аз съм преследваната от призраци.

Цяла нощ сънувах как някой се опитва да отвори вратата на автомобил и странния пронизителен писък. След това се появяваха очите на Даниъл, бляскави, жадни, докато се взираха към мен през стъклото. Събудих се неведнъж, беше ми студено, цялата лепнех от пот.

Следобед седнах в стаята си и се опитах да напиша доклад за войната от 1812, но погледът ми и мислите ми непрекъснато се насочваха към ореха в двора отпред. След като започнах първото изречение поне за десети път, се възмутих от себе си и слязох в кухнята, за да си направя чай от лайка.

Прерових шкафа и открих бурканче мед във формата на мечка. Толкова обичах този мед като малка, че буквално живеех на филийки с изрязани корички, намазани с фъстъчено масло и мед. Сега обаче ми се стори зърнист и лепкав, докато чаках да се стече на малки капки, които потънаха на дъното на горещата чаша.

— Има ли още чай? — попита татко.

Трепнах, когато чух гласа му.

Той свали кожените ръкавици и разкопча вълненото палто. Носът и бузите му бяха зачервени.

— Имам нужда нещо да ме сгрее.

— А, да. — Попих локвичката, която бях разляла на плота. — От лайка е, да знаеш.

Татко сбърчи нос, ален като на елена Рудолф.

— Май имаме и ментов. Ще го извадя.

— Благодаря, Грейси. — Той притегли стол до плота.

Свалих чайника от котлона и налях вода в чашата му.

— Тежък ден ли? — През последния месец той беше претрупан с работа покрай благотворителната акция и безкрайните проучвания, които правеше в кабинета си, затова не бяхме говорили от седмици.

Татко обхвана чашата с длани.

— Мериан Дюк пак има пневмония. Поне мисля, че е хванала пневмония.

— Не може да бъде. Добре ли е? — попитах аз. Мериан беше най-възрастната от енорията на татко. Познавах я открай време и двамата с Джуд й помагахме у тях, откакто и последната от дъщерите й се премести в Уисконсин, когато бях на дванайсет. Може да се каже, че се беше превърнала в наша сурогатна баба.

— Отказва да отиде на лекар. Иска само да се моля за нея. — Татко въздъхна. Стори ми се уморен, прегърбен — сякаш носеше цялата енория на плещите си. — Някои хора очакват чудеса.

Подадох му пакетче ментов чай.

— Нали затова господ е създал лекарите?

Татко се разсмя.

— Би ли го обяснила на Мериан? Дори брат ти не успява да й набие разум в главата, а ти знаеш колко много го обича. Казал й е, че ако миналия път беше отишла на лекар, сигурно щеше да е достатъчно добре, за да пее утре. — Татко наведе глава и носът му почти допря ръба на чашата. — Нямам представа откъде да й намеря заместник в последния момент. А утре е благотворително представление за набиране на средства за следващия семестър.

Татко бе убеден, че всеки заслужава качествено християнско образование, затова спонсорираше благотворителното събитие за двегодишните стипендии на енорията за академия „Холи Тринити“. Осемдесет и няколко годишната Мериан Дюк обикновено изпълняваше прословутата „Твоето състрадание, пресвети отче“, а татко, директорът и останалите членове от управителния борд изнасяха речи за благотворителността и „жестовете към другите“. Според мама татко даваше толкова много на общността, че ние с Джуд трябваше да бъдем предложени за стипендии.

— Дали не трябваше тази година да поканя детски хор? — поколеба се татко, преди да отпие. — Помниш ли колко се забавлявахте двамата с Джуд, когато пеехте с приятелите си? Бяхте в най-добрия детски хор в щата.

— Да, супер беше — отвърна тихо. Взех лъжичка и разбърках чая. Беше изстинал неочаквано бързо или може би аз не бях обърнала внимание. Учудих се, че татко повдига въпроса за детския хор. С Джуд и Даниъл създадохме група, докато Даниъл живееше у нас. Само че тя просъществува няколко месеца, преди да изгубим тенора си. Даниъл пееше като ангел — с изненадващо дълбок глас за калпазанин като него — преди да стане дрезгав, изпълнен с горчивина, точно както звучеше снощи. Когато майка му си го взе, не само хорът и семейството ми усети удара. Най-болезнено го преживя Даниъл.

— Ти ще се справиш — подхвърли татко.

Отново разлях чая.

— Какво?

— Ти можеш да изпееш песента на Мериан — усмихна се широко татко и очите му заблестяха. — Гласът ти е чуден.

— Не съм се упражнявала. Ще квакам като жаба.

— Ще спасиш положението. — Той покри ръката ми със своята. — Освен това ми се струва, че имаш нужда да се поразвеселиш.

Сведох поглед над чашата. Никак не ми беше приятно, когато татко четеше в душата ми. Сякаш като пастор притежаваше някакви специални сили.

— Аз ще помогна — обади се застаналата зад нас Чарити. Тъкмо влизаше, нарамила купчина книги от библиотеката. — Ще пея с теб, Грейс. Можем да направим дует. — Тя ми се усмихна нетърпеливо. Много обичаше да пее, когато беше сама, но аз знаех, че гласът й не е за солово изпълнение в препълнена църква.

— Благодаря, с удоволствие — отвърнах аз.

Татко плесна с ръце.

— Не можем да вършим нищо против истината, но за истината можем.

 

 

Неделя сутринта

 

Наложи се да седна до Дон Муни на пейките зад олтара, предвидени за хора. Чарити беше от другата ми страна и навиваше някаква брошура. Дон ревеше „Нашият бог е непристъпна крепост“ поне две октави по-ниско от хора. Пееше със страст, макар и фалшиво и аз за пръв път изпитах топло чувство към него.

— Жалко за тез прозорци — прошепна той, докато директор Конуей изнасяше обичайната си реч. Дон вдигна поглед към прозорците над балкона, където навремето беше витражът с Христос, който чука на вратата.

Пожарът отпреди малко повече от три години съсипа почти целия балкон, но витражът се запази и всички решиха, че това е истинско чудо. Натъжихме се, когато татко заяви, че лошо поставена стълба по време на ремонта го счупила. Тъй като беше изработен преди повече от сто и петдесет години, бюджетът ни беше ограничен и нямаше как да се поръча нов.

— Представях си, че имам машина на времето, връщам се в миналото и потушавам пожара — прошепна Дон. — Така щяха още да са тук.

Директор Конуей ни погледна. Шепотът на Дон звучеше като тихи викове. Притиснах пръст към устните си. Той се изчерви и се отпусна на пейката.

— Исках да кажа — продължи директорът, — че „Холи Тринити“ предлага надежда и напътствия на всички подрастващи, от всички слоеве на обществото. От нас зависи да подадем ръка на по-необлагодетелстваните учащи се, за да успеят. Затова моля всички да се замислите над следния въпрос: какво можете да сторите, колко можете да дадете, за да дарите милосърдие и спасение на поне една душа. — Директор Конуей избърса устни с кърпичката си и се върна на мястото си до татко.

Органът засвири и аз се запитах дали нечие спасение наистина е свързано с образованието в академията. „Холи Тринити“.

Чарити подръпна ръкава ми.

— Наш ред е — изграчи тя.

Изправихме се на подиума и макар вчера да бяхме репетирали много пъти, усетих как дланите ми започват да се потят. Погледнах към публиката. Мама, Джуд и Джеймс ни се усмихваха от първия ред. Пийт Брадшо закъсня, но беше седнал при майка си, няколко реда по-назад. Вдигна окуражително палци. Загледах се в прозорците над балкона, докато двете с Чарити пеехме.

Представих си, че витражът е още на мястото му, а Христос е застанал пред старата дървена врата. „Искайте и ще ви се даде, хлопайте и ще ви се отвори“, бе казал навремето татко на Дон Муни и бе разплакал гиганта. Спомням си, че заварих Даниъл сам в параклиса скоро след като Дон пристигна в енорията. Беше вдигнал поглед към витража и зададе същия въпрос, който аз бях задала преди няколко дни — защо татко беше простил на Дон, макар новодошлият да го беше наранил.

— Не трябваше ли да каже на някого или да повика ченгетата? — попита Даниъл.

Опитах се да повторя онова, което татко ми беше казал, но все още бях толкова объркана, че не се получи добре.

— Татко каза, че трябва да прощаваме на всички, без значение колко е лош човекът или колко те е наранил. Той каза, че хората вършели лоши неща от отчаяние.

Даниъл изви очи и избърса нос в ръкава. Имах чувството, че ще заплаче, но тогава той каза:

— На вас от семейство Дивайн нищо не ви се разбира. — Напъха ръце в джобовете си и закуцука по пътеката. Добре поне, че нараненият му крак се оправяше. Преди няколко часа, когато го взех, за да отидем в църквата, имах чувството, че не може да ходи. Даниъл каза, че предишната сутрин бил паднал от ореха. Аз обаче знаех, че лъже. Цял ден бях отпред, защото с мама садихме петунии, и не го видях да излиза от къщата.

Искаше ми се да помоли за помощ.

Гласът ми потръпна колебливо, докато пеехме „Благослови ги, поведи ги, спаси ги“.

Мисълта ме порази като гръм. Ами ако Даниъл по своя заобиколен начин се бе опитвал да поиска помощ онази вечер? Ами ако това е било зов за помощ?

Когато песента свърши, се върнах на мястото си, обзета от решителност. Вече бе прекалено късно, за да прогоня идеята.

Знаех какво трябва да направя.

 

 

Понеделник, преди училище

 

— Съжалявам, Грейс, но не мога да направя абсолютно нищо. — Господин Барлоу погали мустаците си.

Не можех да повярвам колко е твърдоглав. Целият ми план зависеше от него. Ако исках да помогна на Даниъл да си върне живота, първо трябваше да го накарам да се върне в училище. След това щях да търся начини да оправя отношенията им с мама.

— Вие решавате, господин Барлоу. Даниъл има нужда от вашия курс.

— Това момче има нужда да се научи на уважение. — Учителят размести купчината документи на бюрото си. — Хлапетии като него си въобразяват, че могат да се появят просто така и да правят каквото пожелаят. Това е курс по изкуство, не е какво да е.

— Знам, господине. Никой не приема часовете ви с пренебрежение. Дори бих казала, че е истинска чест да…

— Именно. Тъкмо затова приятелят ти няма място в тези часове. Тук е за хора, които се интересуват сериозно от изкуство. Та в тази връзка… — Той отвори едно от чекмеджетата и извади лист. — Трябва да поговорим за работата ти. — Остави листа на бюрото. Беше рисунката на мечето.

Отпуснах се на стола. Дотук с приказките за връщането на Даниъл в курса, сега моето място висеше на косъм.

— Признавам, че бях силно разочарован, когато го видях. — Барлоу посочи рисунката. — След това разбрах какво си намислила. Великолепна идея.

Аз изпънах гръб.

— Какво?

— Поправи ме, ако греша, защото не бих искал да интерпретирам погрешно. Накарах целия курс да нарисува нещо, което им напомня за детството, и много ми харесва подходът ти към задачата. Познавам таланта и уменията ти още от дете и съм впечатлен от творческата ти визия.

Кимнах, след това се запитах дали не си прося билет за ада по този начин.

— Трябваше да предадеш и двете задачи днес. За малко да ти напиша двойка, но после видях това. — Той извади втори лист от чекмеджето и го остави на масата. На него бе рисунката с въглен на ореховото дърво.

Едва не се задавих. Отдолу бе написано моето име с характерния заоблен почерк на Ейприл.

— Не съм… — Не можах да призная истината, след като вече бях видяла възхищението по лицето на Барлоу, докато оглеждаше линиите.

— Това е великолепен пример за израстването ти и за опита и уменията, натрупани през годините — обясни учителят. — Честно казано, не очаквах да видя такова ниво на развитие от теб преди завършването. — Той извади червена химикалка и написа с един замах шестица в горния край. — За мен е чест, че си в моя курс — заяви и ми подаде и двата листа. — Сега изчезвай, за да свърша малко работа.

Станах и понечих да си тръгна. След това спрях и се обърнах. Вчерашната ми решителност се върна.

— Господин Барлоу.

Той вдигна поглед.

— Да?

— Вие обичате да преподавате на обещаващи ученици, които създават рисунки като тази. Дори казахте, че за вас е чест.

— Точно така. — Господин Барлоу приглади мустаци и присви очи. — Накъде биеш?

Върнах се при него. Поех си дълбоко дъх и избъбрих:

— Рисунката не е моя. — Подадох му листа. — Даниъл я направи.

Той се задави.

— Предала си негова работа?

— Не. Тази рисунка е моя. — Вдигнах листа с мечето. — Нея предадох. Някой друг сигурно случайно е сложил тази… — посочих рисунката в ръката му — в купчината. Много съжалявам. Трябваше да ви кажа веднага.

Барлоу посегна към цветните моливи, побутна ги настрани, след това ги прибра в глинена чаша. Постави чашата върху купчината документи и се приведе напред.

— Казваш, че Даниъл е направил рисунката.

— Да, опитва се да влезе в „Трентън“.

Барлоу кимна.

— Наистина има нужда от този курс.

— Виж сега. Ако двамата с приятеля си дойдете утре сутринта в седем и двайсет и пет, ще поговоря с него и ще помисля какво да правя.

Подскочих от радост.

— Много ви благодаря, господин Барлоу.

— Ако Даниъл пропусне още един ден от училище, ще изгуби стипендията си. — Той поклати глава и измърмори: — Просто не разбирам как е изкарал стипендия.

Наклоних глава на една страна и се усмихнах.

— Вие сте върхът, господин Барлоу.

Две ученички влязоха в стаята, когато се чу първият звънец.

Господин Барлоу ги погледна.

— Не разправяй много-много — помоли той. — До понеделник да ми предадеш нова рисунка.