Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (25)

Двайсет и четвърта глава
Завинаги

Четвъртък

 

Макар истината да беше ужасна, тя ми донесе спокойствие. Отговорите най-сетне ме успокоиха и аз заспах спокойно за пръв път от седмици наред. Събуди ме някакво шумолене. Предположих, че е вятърът, затова се обърнах и видях книгата до мен. Запитах се защо, след като часовникът показваше два, навън е толкова светло. Станах от леглото и вдигнах щорите. Слънчевите лъчи блестяха по ореха и аз разбрах, че е следобед.

Нещо беше поставено на перваза на прозореца — бяла картонена кутия, в която изглежда имаше подарък. На капака беше написано името ми. Взех я и се учудих, че е толкова тежка. Отдръпнах се от прозореца и вдигнах капака. Вътре имаше бележка, поставена върху обемист пакет, увит в хартия. Почеркът ми беше познат още от детството.

Грейси,

Права си. След като те обичам, значи трябва да си тръгна. И без това причиних предостатъчно тревоги на семейството ти. Ако остана, ще бъдеш в твърде голяма опасност. Наистина те обичам, затова си тръгвам.

Исках само да те уверя, че се опитвам да оправя нещата. Не се върнах, за да ти съсипя живота. Моля те да предадеш това на баща си. Ако се опитам да му го дам лично, той ще откаже да го приеме. Искам сумата да е пълна. Трябваше да изпълня задължението си. Нямаше да е редно да остана, докато събера цялата сума. Запазих малка част, за да си купя провизии. Ще изпратя и останалите, щом ги изкарам.

Моля те, кажи на Джуд, че заминавам. Кажи му, че никога повече няма да се върна — за негово добро и за твое.

Винаги ще те обичам.

Даниъл

Оставих бележката и отворих пакета. Вътре имаше банкноти — хиляди долари. Той възстановяваше парите, които беше откраднал от енорията. Това беше тайнственото „задължение“ на Даниъл.

Колко ли време му беше отнело да ги събере, за да ги върне?

Най-важното беше откога кутията е в стаята ми. Дали Даниъл бе заминал?

Затичах по стълбите към кабинета на татко с надеждата да разбера къде може да е отишъл Даниъл. Стаята се оказа празна. Разбрах, че макар аз да не бях на училище, днес бе работен ден. Втурнах се в кухнята, където мама се занимаваше със сметките.

— Къде е татко? — почти извиках аз. — В енорията ли е?

Тя ме изгледа учудено:

— Двамата с Дон отидоха в приюта.

— Какво? Не беше ли за довечера?

— Помолиха Дон да отиде довечера в магазина за извънредна смяна. Държеше да занесе шунката, затова баща ти го откара по-рано.

— Кога тръгнаха?

— Преди десет минути!

Гадооост! Нямаше да успея да го настигна през следващите двайсет минути.

— Няма да се разорим, ако си купим два мобилни телефона! — креснах аз и вдигнах ръце.

— Грейс! — Мама изпусна чековата книжка.

— Сериозно говоря. Животът ще бъде значително по-лесен. — Грабнах ключовете от минивана и тръгнах към гаража.

— Трябва да взема Чарити от училище — провикна се тя.

Това не ме спря.

Подкарах към Оук Парк. Жалко, че не притежавах свръхчовешко обоняние. Тогава можех да проследя Даниъл по миризмата. Бях по средата на пътя до къщата на Мериан Дюк, когато нещо ми подсказа, че той няма да е там. Направих забранен обратен завой и се отправих към главната улица. Нали каза, че щял да има нужда от провизии. Може би щях да го открия в магазина.

Паркирах минивана зад един мотор. Това не беше ли същият мотор, на който се возихме? Ако беше той, значи Даниъл щеше да се отправи за някое далечно място — толкова далечно, че нямаше да издържи пеша. Толкова далечно, че да не успея да го открия.

Втурнах се в магазина, подминах няколко хлапета от училище, които избираха цветя за танците довечера, и се отправих към господин Дей, седнал на касата.

— Виждали ли сте Даниъл? — попитах аз, като прекъснах Лин Бишоп, която купуваше червена роза за бутониера и лак за коса.

Господин Дей вдигна поглед от касовия апарат.

— Току-що напусна. Май заминава.

Изругах, и то не съвсем тихо.

Господин Дей прочисти гърло.

— Сигурно все още е отзад. Помолих го да…

Хукнах към вратата с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ“. Задното помещение беше празно, но забелязах врата към паркинга. Изскочих навън тъкмо навреме, за да видя как мотоциклетистът, нахлупил каска, потегля на мотора.

— Даниъл! — извиках, но не успях да надвикам рева на мотора. — Не заминавай.

Светът притъмня, завъртя се около мен. Не можех да дишам. Коленете ми се подкосиха. Трябваше да се подпра на нещо, за да не падна. В този момент някой ме повдигна и не ми позволи да се отпусна на асфалта. Прегърнаха ме силни ръце. В косата си усетих топъл дъх.

— Не заминавай — промълвих аз.

— Тук съм, Грейс — успокои ме той. — Тук съм.

 

 

Няколко минути по-късно

 

Даниъл ме задържа в прегръдката си, докато усетих, че отново мога да дишам спокойно. Единственото, което ни скриваше от погледите на всички на главната улица, беше вонящ контейнер за боклук, но на мен ми беше все едно. Прегърнах го през врата и го целунах.

Той отвърна на целувката. Устните му бяха твърди и същевременно меки. Беше ме заслонил с тялото си, предпазваше ме.

Стиснах топлия камък на врата му, допрях го до врата му, докато се вглеждах в тъмнокафявите очи, преди да кажа:

— Обичам те.

Той ме прихвана през кръста и ме притисна силно до себе си. Целувката му беше дълбока, въздействаща. Коленете ми отново се подкосиха.

Той се отдръпна леко и смръщи вежди.

— Разбираш ли какво означава това?

— Да. Означава, че аз съм тази, която може да те излекува.

Той се отдръпна.

— Не, Грейс. Никога няма да те помоля да го направиш. Не мога да искам от теб да убиеш… — Поклати глава. — Освен това е твърде опасно.

— Не ме интересува. Ще го направя.

— Грейс, не говорим за леко убождане с ножа и малко кръв. Ти трябва да ме убиеш.

— Мислила съм.

— Наистина ли, Грейс? Разбираш ли, че трябва да убиеш не само мен? В писмото се казва, че трябва да забиеш ножа в сърцето на вълка. Трябва да съм приел формата на вълк, а тогава ще бъде твърде опасно за теб. Предпочитам да отида в ада, вместо да те моля да го сториш.

Отстъпих назад, отдръпнах се от него. Точно това не бях обмислила. Дори не се бях сещала за физическата опасност, която ме грози — да се изправя пред върколак, който щеше да знае, че се каня да го пронижа с нож.

Отново пристъпих към него.

— Не се налага да ме молиш. — Стиснах ръцете му. — Готова съм на всичко, за да те спася.

— На абсолютно всичко ли?

— Да.

— Няма да ти позволя. Не мога…

— Тогава защо остана? Защо не си тръгна веднага, след като разбра какво е спасението?

— Защото…

— Защото тъкмо това искаш. Надявал си се да разбера, че се нуждаеш от това.

През всичкото това време се бях опитвала да помогна на Даниъл — да го спася — но как да спасиш някого, ако той самият не е убеден, че иска това спасение? Сега вече ми беше ясно. Разбирах много неща.

Стиснах ръката му.

— Ако все още го искаш, тогава ми позволи да го направя.

Даниъл вдигна поглед към небето и се почеса зад ухото.

— Ти наистина си невероятна. Не всеки ден гаджето ми предлага да ме убие.

— Гадже ли?

Усмихна се накриво.

— Ти съмняваш ли се? Господи, трябва да се изнеса от града, преди да прецакам живота ти.

— Никъде няма да ходиш.

— Да, защото трябва да намерим тихо местенце, на което да се превърна във вълк, за да можеш да прободеш сърцето ми с нож.

— Не говори така.

Даниъл сведе поглед към преплетените ни пръсти.

— Не те ли притеснява? Значи нямаш нищо против да сложиш край на живота ми? — в гласа му прозвуча горчивина. — После ще продължиш своя живот както досега ли? Ще излизаш на срещи с типове като Пийт, ще постъпиш в „Трентън“ без мен, ще станеш известна художничка и дори няма да се сещаш за мен. Така ли ще бъде?

— Да — отвърнах.

Той се отдръпна.

— Искам да кажа, че… Не, разбира се, че ме притеснява. Но ще го мисля, когато му дойде времето. Не е нужно да стане точно така. Можеш да правиш каквото искаш с мен — като изключим срещите с Питър. Само че не се налага да те убия веднага. Можем…

— Ти не разбираш. — Той не ме поглеждаше. — Или трябва да умра, или да си тръгна — още днес. Преди тази вечер. Преди да причиня нови нещастия.

Погалих го по бузата.

Той трепна.

— Ти не си наранил онези хора — рекох аз. — Мериан, Джеймс, Джесика Дей. Не си бил ти, нали?

Даниъл стисна висулката.

— Не. Не бях аз.

— Имаш медальон от лунен камък. Можеш да живееш… почти нормален живот. Дори можеш да използваш уменията си, за да помагаш на хората, стига да искаш. Не е нужно да го направим днес. Някой ден, да… но не веднага. — Можех да опазя разума си единствено като отложех неизбежното. — Затова не можеше да ме оставиш. Трябва да сме заедно, за да го направим, когато му дойде времето. Просто ми дай още време и аз ще освободя душата ти, преди да умреш.

— Де да беше толкова просто. Ние не разполагаме с време. Не можем да отлагаме безкрайно дълго. Не са един и двама хората, които искат да умра. Ако ме убие друг, не ти…

— Кой? Кой иска да умреш? — Бях готова да убия този човек и да пратя по дяволите моралните последствия.

— Първо, баща ми. — Даниъл се беше ококорил като уплашено дете.

— Той тук ли е? Върнал ли се е? Да не би той…

— Не — отвърна. — Последно разбрах, че бил някъде в Южна Америка. Щях да усетя, ако е наблизо.

— Защо тогава се притесняваш? Ще се справим и с този проблем, когато му дойде времето. Моля те единствено за малко време. Не може ли да поживеем за мига.

Даниъл въздъхна. Беше разколебан. Привлече ме до себе си и притисна главата ми към гърдите си. Чувах как двете сърца бият. По-бавният ритъм ми се стори по-близо до ухото ми, а бързият ехтеше зад него.

— Човешкото ти сърце пред вълчето ли е? — попитах аз.

Даниъл изсумтя, сякаш беше изненадан, че съм забелязала, че има повече от едно сърце.

— Да, но само когато съм в човешка форма. Когато съм вълк, неговото сърце доминира. Но то е винаги в мен. Част от мен е.

Сигурно затова трябваше да го пронижа, когато е приел вълчи облик, за да сме сигурни, че вълчето сърце е мъртво.

— Какво означава „човек, който ме обича истински“? — попитах аз. Ако щях да го направя — да го убия някой ден — трябваше да съм сигурна, че разбирам как точно. — В писмото се казва, че избавлението може да дойде единствено от ръката на човек, който те обича истински, от човека, който те обича най-много.

— Според мен означава, че намеренията ти трябва да са чисти — прошепна Даниъл в косата ми. — Не бива да е извършено от страх, омраза или по принуда. Трябва да е сторено от чиста, искрена любов.

— Без страх. — Представих си как съм застанала пред чудовищен вълк. Способна ли бях на подобно нещо? Трябваше да го сторя. — Чиста, искрена любов — повторих аз и прогоних другите мисли.

— Да — изсумтя Даниъл. — Първото убийство от чиста, искрена любов.

Притисна ме силно до себе си. Паркингът се беше изпразнил и сега прииждаха нови автомобили. Той прокара пръсти през косата ми и ме целуна по челото.

— Ще се справиш. — Надигнах се на пръсти, за да го целуна.

Той изви глава.

— Ами брат ти?

— Не искам да го убивам — отвърнах аз и докоснах с устни челюстта на Даниъл.

— Той е тук — пое дълбоко въздух Даниъл. — Усещам го.

— Добре, хайде да включим подобни забележки в забранените теми, когато се натискаме. Свръхсетивата ти са нещо чудесно, но изобщо не създават романтична атмосфера. Освен това Джуд сигурно е дошъл, за да вземе цветя за Ейприл за танците… По дяволите!

Даниъл се напрегна.

— Какво?

— Довечера трябва да отида на бала с Пийт. Ще ходим с една кола с Ейприл и Джуд.

— Не — отсече той и ме пусна. — Довечера не можеш да отидеш. Трябва да откажеш.

— Много добре знаеш, че не мога. Пийт сигурно вече е похарчил куп пари. Той е мило момче. Просто не мога да го вържа…

— Пийт изобщо не е толкова мило момче, колкото си въобразяваш — избоботи Даниъл.

Разсмях се.

— Ти да не би да ревнуваш? Пийт ми е просто приятел…

Той ме стисна за кръста.

— Разбира се, че ревнувам, Грейси. Току-що ми призна, че ме обичаш, но въпреки това ще излизаш с друг. Това е по-важно от ревността ми. Ако ще оставам, тогава и ти трябва да си с мен. Трябва да те пазя. Не мога да те пусна. Не и тази нощ.

— Какво й е на тази нощ?

Той сведе поглед.

— Има пълнолуние.

— Пълнолуние ли? — Погледнах полумесеца, гравиран на камъка. — Да не би да се страхуваш от…

— Дори с този лунен камък ми е изключително трудно да контролирам вълка при пълнолуние. Тогава вълкът укрепва най-много, защото черпи от емоциите ми. — Прехапа устни. — Полагам неимоверни усилия да не приемам вълча форма. Сега успявам да контролирам емоциите си, но се плаша, когато е толкова силен. Откакто се върнах, само два пъти съм се превръщал във вълк. Последният път беше, когато търсех Джеймс. При намаляваща луна е по-безопасно да дам малко свобода на вълка. Само че първия път… тогава беше пълнолуние. Тогава се уплаших. Бях се преобразил и бях на много километри от апартамента на „Маркъм“, когато се осъзнах. — Даниъл ме погледна. — Ти помниш ли последното пълнолуние?

— Не. — Кога отлетя последният месец?

— Тогава те видях отново. — Той отпусна ръце, но не отстъпи назад. — Баща ти ме беше помолил да стоя настрани от вас двамата с Джуд, докато проучи нещата, но аз не можех. Според мен е знаел, че няма да устоя, и е постъпил като загрижен баща. — Даниъл огледа ръцете си. — Винаги съм те харесвал, Грейс. Знаеше ли?

Сърцето ми трепна.

— Наистина ли?

— Още от деня, в който си тръгна към вас, гушнала неугледното с три крака куче, знаех, че втора като теб няма. Гейбриъл ми каза да намеря човек, който ме обича, и аз се надявах, че ако има човек на света, който би ме обикнал, то това си ти. Затова, когато видях името ти в курса по изкуство, ме обхвана любопитство… Помнех те като смело, грижовно хлапе, което обожаваше да командва, и не се въздържах да се избъзикам с теб. След това, щом те погледнах и видях колко красива и невероятно силна си станала, сякаш нещо в мен се пробуди.

Той се отдръпна, сякаш имаше нужда да се отдалечи от мен.

— Никога досега не бях изпитвал подобно нещо. Дори не подозирах, че съм способен на подобни чувства… само че вълкът усети същото. Когато изгря пълната луна, той ми нареди да те открия. Убеждаваше ме, че няма да устоя да стоя далече от теб. Дори се опитах да се заключа в стаята си, но така и не се получи. Както вече ти казах, бях почти пред вас, когато се опомних. Имах по-голям контрол, но така и не ми стигаха силите, за да си тръгна, докато не те видя отново.

Ахнах.

— Видях те. Ти беше онова куче, вълкът, който седеше под ореха. Наблюдаваше ме.

Не знам защо това ме учуди — че съм го виждала в облика на вълк. Изглежда, си бях представяла някаква гротескна смесица от човек и звяр. Само че кучето, което видях, беше красиво, едро — едва сега се сетих, че беше по-едро от други кучета, които бях виждала досега — елегантно, внушително. Приличаше на скулптурата на вълка с Гейбриъл в Градината на ангелите.

— Значи се страхуваш, че след като аз знам — и вълкът знае — че аз съм избраната, вълкът ще ме погне, така ли? — Усмихнах се в опит да разведря мрачното му настроение. — Поне ще знам, че ще имам по една свободна нощ на месец.

— Три — отвърна Даниъл. — Има да се притесняваш за три нощи.

— Моля?

— Технически пълнолунието продължава три нощи. Аз дойдох при теб на третата нощ. Тази вечер е първата за този месец.

— Значи три вечери ще се радвам на пълно спокойствие. Още по-добре. Новите връзки обсебват човек. — Свих рамене и се опитах да се разсмея.

Даниъл остана сериозен.

— Как само ми се иска да се притесняваш единствено, че съм те оставил сама. Ако остана тук, ако ще бъдем заедно, тогава трябва да се погрижа и за други неща тази вечер. Затова трябва да останеш у вас. Моля те, Грейси. Не ходи на танците, не ходи на вечеря, не ходи, където и да било с Пийт и компанията си. Тази вечер не бива да се разсейвам. Искам да си на сигурно място.

— Не мога просто да откажа.

— Никога не съм бил по-сериозен, Грейс. Моля те, направи го заради мен. — Той ме прегърна и ме притисна настойчиво. — Обещай ми да се пазиш. — Целуна ме също както онази вечер под ореха — сякаш животът му зависеше от това.

— Добре — съгласих се и се отпуснах в ръцете му.