Марко Ганчев
Сбогом на таласъмите (9)

Глава девета

Таласъмите удрят на камък

Таласъмите си отдъхнаха, мислейки, че са прекарали най-трудното премеждие от преселението си в града. Но нямаха време дълго да се радват, защото скоро разбраха целия ужас на новото си положение. Къщата нямаше таван!

— Как… как… какво ще рече това? — Дългата опашка се втренчи заплашително в Мъркот. Когато се уплашеше, той заекваше повече и от Караконджо. Защото добрият Караконджо заекваше не от страх, а от това, че мислите му изпреварваха думите.

Вероятно този поглед имаше за цел да смрази Мъркота. Но, първо, на краставичар краставици не се продават, та и на таласъм таласъмски номера. И второ — когато един таласъм е по-уплашен от тебе, как ще те уплаши?

— По-спокойно де — укроти го Мъркот. — Чакай да се ориентирам в положението.

— Няма таван. Зле сме с тавана — трепереше Дългата опашка.

— Винаги си бил зле с тавана — не загубваше чувството си за хумор Мъркот, потупвайки го по най-горната част на челото, където казват, че се пазел мозъкът.

Съкрушен, Дългата опашка нямаше сили дори да го наругае, че ги е домъкнал дотука. Макар и да не беше умен колкото Мъркот, той разбираше много добре, че един таласъм без таван не е никакъв таласъм.

Караконджо като че ли беше по-безгрижен. Той още бе радостен от похвалата на Мъркот, че е намерил Панчовия балкон. А и плоският покрив на тая голяма къща му харесваше.

— Глад… глад… глад…

— Пак ли си гладен? Аман от твоята лакомия.

— Глад… гладко е. Хубаво за тропане — наивно се радваше Караконджо и припкаше между комините и телевизионните антени.

— За тропането, ще тропаш. Но кой ще те чуе през тая дебела бетонна плоча? — разочарова го Мъркот.

— Като тропаш, кънти ли? — озъби се Дългата опашка.

Караконджо изтропа и се ослуша.

— Дов… дов… дов…

— Довиждане, а? И аз искам да кажа довиждане, ама няма как.

— Дов… довечера може и да закънти. Като стане тъмно. И на село нощно време по̀ кънти.

— Кънти ти на тебе главата. До Панчовия апартамент има още четири етажа. Ама на Мъркота умната глава и тя кънти, дето ни вкара в тоя капан. А бе зная ги аз тия с умните глави, ама що ми трябваше да се правя на напредничав таласъм. Не биваше да ви пущам вън от бабиния Пенин таван и туй то.

— Все пак дайте да направим една репетиция за довечера — предложи Мъркот. — Дълга опашко, дръж тази откована антена. Караконджо, дай тон. Тук е важен силният глас, а не мелодията.

— Квик, квик, квик — с пълно гърло заквича Караконджо.

Дългата опашка подхвана тона и продължи:

Аз съм Дългата опашка.

Щом се чуе моят вик… вик… вик…

Горкият певец! Не можеше дори самият той да чуе своя вик. Очите му се насълзиха. А как се пее през сълзи? Децата донякъде знаят как се свири през сълзи на пиано или на цигулка. А пеенето е още по-трудно. Но репетицията си е репетиция и Дългата опашка продължи:

Щом се чуе моят вик… вик… вик…

— Квик, квик, квик — изквича Караконджо, който с доброто си сърце искаше да му помогне.

Но и викът и квикът се губеха сред грамадната врява, която долиташе от градските улици.

И Дългата опашка запя нова песен или по-право старата малко поновому:

Аз съм Дългата опашка.

Тук не чуват моя вик.

Свърши позата юнашка —

старата опашка-шашка

тук отпусната се лашка

като скъсан край от прашка

под гълчавата просташка

на врабците, чик-чирик.

Ох, не ща опашка-сабя,

а сега да имах баба,

за ръката да я сграбя

и без страх да слушам как

там оттатък свири влакът,

тук отсам трамваи тракат,

път колите шумно чакат,

хората се бутат с лакът,

всичко тропа, трака: — Трак!

Певците млъкнаха и седнаха съкрушени в сянката на комина. Само Дългата опашка продължаваше по инерция да маха с диригентската си опашка. Резултатът беше плачевен. Гласовете им се губеха в безкрайното пространство от плоски покриви като в пустиня.

— За тро… тро… тро…

— За тролея?

— За тропането пък да не говорим. Само си подбих копитата.

— Изобщо ударихме на камък — въздъхна диригентът и си подви дългата опашка.

— Не на камък, а на бетон — поправи по Мъркот.