Марко Ганчев
Сбогом на таласъмите (8)

Глава осма

Как няколко глави лук подпомагат алпинизма

Понеже камионът беше спрял досам стената на блока, не стана нужда таласъмите да слизат долу. Направо изпод платнището се прехвърлиха на водосточната тръба и се закатериха към тавана.

Най-трудно напредваше бедният Караконджо, защото беше таласъм с копита. Добре че нямаше тяло, а и главата му не тежеше от много ум. Понякога това се оказва полезно.

За да не го изоставят в тоя труден момент, другите таласъми го пуснаха да се катери пръв. И Караконджо не беше съвсем несръчен в тия работи, защото все пак не беше прасе, а призрак. Колко пъти на село се бе спускал по улука и оттам на мушмулата.

Задъхан, Караконджо мислеше, че таванът вече е близко. Но това се оказа само един пореден балкон.

— Мъркоте, какво става? — обезпокои се Дългата опашка. — Това не е къща като къща, а сума ти къщи, натрупани една върху друга. Сигурно са се възседнали при някое земетресение.

— Земетресение, вятър. Просто е с повече етажи. Караконджо, къде отиваш?

— Поч… поч… поч…

— Почваш да пречиш.

— Поч… почивка.

— Прав е. Нека да си починем на тоя балкон, че има още четири етажа — предложи и Дългата опашка.

— Добре, но само в ъгъла и без никакво мърдане.

Караконджо обаче не чу последните думи на Мъркот, зарадван, че му се разрешава почивка. Докато другите се преметнат през парапета, той успя да зарови муцуна в една щайга с кромид лук.

— Стой. Какво правиш, свинска лакомийо? — нахвърли се върху него Дългата опашка.

Караконджо се стресна, дръпна се рязко назад и десетина глави лук полетяха надолу към другите балкони.

— Божичко, каква е тая буря от ясно небе? — завика отвътре Панчовата майка и затича да събира разпиления лук.

На долните балкони наизлизаха жени и се развикаха една през друга:

— Панчева, какво е това безобразие!

— Пак ли го пуснаха това лудо дете на балкона?

— Мирясали бяхме през ваканцията, а сега от първия ден…

— Ще се оплачем!

— Не е Панчо — виновно се заоправдава майката. — Панчо е на урока по балет.

— Все го защищава тя. Вместо да му опъне ушите…

— Ама разберете, няма го Панчо. Лукът сам се разпиля.

— Сам, сам. Самоходен лук досега не бяхме виждали. С бензин ли се движи или с електричество? — подиграваха се съседите.

— Излезе внезапен вятър.

— Ами, вятър. Не виждам да е ветровито. Нали съм проснала дрехи.

— Да, но той внезапно задуха и внезапно спря.

— Млада жена, пък лъже.

Панчовата майка се разплака и хукна навътре в апартамента, без да досъбере лука.

— А бе знаете ли, че по горните етажи май наистина духа — завика една жена от партера.

Всички надигнаха глави.

— Вярно. На шестия етаж проснатите дрехи се мятат.

— Да, но тия до тях са неподвижни.

— Божа работа.

А то не беше божа работа, а най-обикновена таласъмска работа. Като се уплашиха от хорската паника, таласъмите почти на един дъх стигнаха до покрива. Само Караконджо за кратко време се оплете в едни въжета за пране. Тогава именно се развяха дрехите на един балкон, а другите до тях останаха неподвижни, понеже не бяха на същото въже.

Жените още спореха по балконите и плюнчеха пръсти, за да проверят дали наистина духа.

— Панчо е хвърлил лука, какво ще ми разправяте.

— Не е Панчо, бе хора. То, горкото, наистина по цял ден ходи от урок на урок.

— Ама пък като си дойде в къщи, лудува за трима.

— Море и майка му е една туткава. Все мисли как да направи синчето си гениално, а не вземе да си подреди балкона като хората.

Една по една жените се заприбираха. Таласъмите поемаха дъх горе на покрива. Доколкото духове могат да поемат дъх, понеже дух фактически значи дъх.

— Една е ползата само: че узнахме кой е Панчовият балкон — рече Мъркот.