Марко Ганчев
Сбогом на таласъмите (1)

Глава първа

Една забравена цигулка започва да свири

Ваканцията свърши. Обаче таласъми какво ти разбират от ваканция. Щом се стъмни, започнаха да хлопат по тавана на бабината Пенина къща. Мислеха, че Панчо пак е долу в стаята. Пак ще се хване уплашен за ръката на баба си Пена. Пак ще попита:

— Бабо, чуваш ли таласъмите?

— Чувам, чедо — ще отвърне през прозявка баба Пена.

— И тримата ли са?

Баба Пена ще се ослуша да различи стъпките им.

— Чакай да видим. Тоя, дето тропа най-силно, но и най-пъргаво, е таласъмът Караконджо.

Пенчо ще свие един пръст — значи Караконджо е налице.

— И Мъркот е горе. Той стъпва леко-меко на котешките си лапки. Но от време на време започва да си точи ноктите о гредата. Чуй го, пак захвана да дращи.

Таласъмът сякаш драска не по таванската греда, а по изплашеното Панчево сърчице. Но момчето намира сили да сгъне и второто си пръстче в знак, че и Мъркот е преброен за тая вечер.

С другата си ръка Панчо дръпва баба си Пена:

— Ами Дългата опашка там ли е?

— Него най-мъчно го разпознавам — звучно се прозява вече баба Пена. — Хайде, заспивай. Малко ли ти са два таласъма.

— Бабо, недей заспива, страх ме е — моли я Панчо.

Баба Пена прави последни усилия да се ослуша към тавана.

— Пристигна и Дългата опашка. Чух го как прошумоля. Най-напред помислих, че е вятърът в мушмулата, но то било таласъм. Чуй го сега откъм тавана.

Панчо забравя да свие третия пръст, а хваща баба си с две ръце. Това е знак, че вечерната проверка на таласъмите е завършила и всички са се оказали по местата си.

Хем го е страх Панчо, хем нещо сладостно го кара да разпитва за таласъмите. Слуша тропота им на тавана. Представя си как светят очите им в тъмното. И се радва, че самият той е на толкова сигурно място. Замайват го топлината на леглото и равномерното вече дишане на близък човек. Тропотът на призраците постепенно се превръща в някаква вълшебна музика. Не като от неговата цигулка.

Споменът за цигулката прекъсва вълшебството, но само за миг. Приказната музика зазвучава отново. Нотите не могат да правят такава музика. Тропотът на таласъмите е нейният ритъм. Свирнята на щурците отвън — нейна мелодия. Вятърът в мушмулата, славеите в липата, лунният блясък, далечната свирка на локомотив, близкото излайване на куче, шумоленето на завивката, с която баба Пена го загръща вече насън — всичко това се слива в едно гальовно звънче, което вече се отдалечава, но му кима да не тъгува, защото пак ще се върне. А то ще рече, че Панчо вече е заспал.

За цигулката през деня не се сещаше, макар че майка му заръча да се упражнява поне по два часа на ден. Страх го бе обаче да не я забрави, когато си тръгне обратно за града. Вечер наред с таласъмите и това му бе страхът. И тоя страх накрая се оправда. Днеска сутринта си замина, а цигулката остана. Хем нарочно я бяха нагласили отгоре на масата, та да ги подсеща. Но баба Пена от мъка, че се разделя с Панчо, забрави да я вземе, когато тръгна да го изпраща на рейса.

— Чумата да ме тръшне, макар — тюхкаше се после баба Пена, бършейки праха от големия черен калъф. — Стара съм, забравям. Ами на Панчо къде му ходи умът.

Повдигна баба Пена капака да почисти отвътре. Но инструментът беше лъскав, без нито една прашинка, стоял добре затворен през цялата ваканция.

— Боже, боже, дано Савата се съгласи да я откара утре с гюмовете — говореше си баба Пена. Макар и останала сама вече в глухата къща, още си мислеше, че говори на Панчо. Като затвори капака, закачи със сухите си пръсти няколко струни. В къщата отекнаха нестройни звуци. Тропотът на тавана тутакси се усили.

— Пусти мишки. Пак се развилняха. Млък бре! — вдигна глава към тавана баба Пена. — Сега ще пратя котарака да ви натика в миша дупка.