Марко Ганчев
Сбогом на таласъмите (7)

Глава седма

Таласъмите са налице, но Дончо изчезва

Бай Сава хлопна вратата и слезе от кабината. Таласъмите повдигнаха крайчеца на брезента и загледаха какво ще стане. Спрели бяха пред някаква грамадна къща с много врати и прозорци. Бай Сава застана пред една врата и натисна някакво копче. И веднага погледна нагоре към небето.

— Проверява дали ще вали дъжд — поясни Дългата опашка.

В това време се отвори един прозорец някъде на височина колкото две орехови дървета, ако се сложат едно върху друго. Подаде се женска глава.

— Кой звъни?

— Познах я. Майката на Панчо — каза Мъркот.

Бай Сава се поизтегли по-назад.

— А, ти ли си бил, бай Сава?

— Аз съм, аз. Нося ви свирнята — и бай Сава протегна лявата си ръка уж е цигулка, а с дясната започна да имитира движенията на лък по нея. — Цигу-мигу, цигу-мигу — засмя се той.

— Ама докара ли я? Бай Сава, не зная как да ти се отплатя. Панчо сега е на английски. Като се върне, трябва да отиде на урок по цигулка и се чудех какво да правя. Толкова навреме идваш. Качвай се да те почерпя едно кафе.

— Не съм сам. И магазинерът Дончо е в камиона при гюмовете. Той вардеше цигулката през целия път.

— Ами и него покани, разбира се. Слагам еспресото за двама.

— Хайде, Дончо, сваляй дрънкалото — провикна се бай Сава, учуден от тишината в каросерията.

— Ами сега? — уплаши се Дългата опашка.

— Ами се… се… се…

— Седете си на местата. Не забравяйте, че сме невидими — успокои ги Мъркот тъкмо навреме, защото бай Сава вече повдигаше платнището.

— Дончо. Къде си, бе Дончо? Я, празно. Тоя човек изчезна като таласъм. Тупа по кабината да тръгвам, а сега никакъв го няма. Добре, че поне цигулката е тука.

Бай Сава взе цигулката и се запъти към Панчовия вход, озъртайки се за Дончо.

— Дончо. Не се крий, бе момче. Коскоджамити магазинер си вече, а още те държат магариите. Аз отивам у Панчови. Качвай се и ти горе, стига си се халосвал.

— Сега му е времето — каза Мъркот. — По водосточната тръба и — на тавана! Като се мръкне, такъв концерт ще му изнесем на Панчо, та да го запомни, дето ни накара да бъхтим толкова път и да мамим невинния шофьор.

— Караконджо е виновен с неговото прибързано тропане.

— Дон… Дон… Дон…

— Какво пак задумка.

— Дон… Дончо щеше да ни пречи, ако беше при нас.

— А знаеш ли, колко ще си пати сега бай Сава? Няма да му приемат млякото.

— Че какво му е на мляк… млякото? Аз бих излокал един гюм, ами дип, че не мога да го отворя. Как няма да приемат такова вкусно мляко?

— Ти си призрак на едно частнособственическо прасе и това си е — тросна му се Мъркот. — Млякото е на стопанството. Магазинерът Дончо трябва да го предаде на млекоцентралата. Но хайде да оставим хората да се оправят с техните работи, а ние с нашите.

— Към водосточната тръба, марш!