Марко Ганчев
Сбогом на таласъмите (6)

Глава шеста

Камион кара таласъми

Таласъмите прекараха нощта в камиона. Измъчиха се от бездействие, но това беше начинът да стигнат у Панчови. А там вече работа колкото щеш.

Особено се свиваше душата на Караконджо. А не забравяйте, че един таласъм се състои само от душа и нищо друго. Горкият, хич не можеше да издържа без тропане и от време на време раздрънкваше гюмовете.

— Трай бе, Караконджо, ще провалиш експедицията.

— Мир… мир… мир…

— Мирно стой. Точно това искаме да ти кажем.

— Мир… мирише ми на мляко.

— Ами, разбира се, гюмовете са пълни с мляко.

— Как… как… как…

— Какавида? — предположи Дългата опашка.

— Не. Как се от…

— Как се отварят ли?

— Аха. Да си лок… локна млекце.

Затърсиха закопчалките на гюмовете, но тутакси и тримата се строполиха като попарени.

— Кукуригу-у-у! — остро и високо изкукурига на две крачки от тях петелът на бай Сава.

— Край. Свършено е с нас. Мъркоте, ти ни уби — изохка Дългата опашка.

— Не се бойте — съвзе се Мъркот. — Навън се развиделява, но под платнището ще бъде тъмно цял ден. Важното е веднъж да се доберем до Панчовия таван в града.

Таласъмите малко се поуспокоиха, но скоро откъм дворовете се зачуха и човешки стъпки. Захлопаха врати. Разнесоха се гласове. Тримата се свиха уплашени в най-тъмния ъгъл на камиона.

Но това беше нищо в сравнение с ужаса, който последва. Бай Сава се покачи в кабината и хлопна вратата. Най-напред нещо леко изхърка, както прави Мъркот с нокти по тенекето. После се разнесе адски шум. Не биха могли да го постигнат и триста таласъма.

— Как… какво става? — запита Дългата опашка, защото Караконджо вече не можеше дори да заеква.

— Бай Сава запали мотора — отвърна Мъркот. — Най-напред обикновено фучи доста силно, но после се позатопля и започва да мърка като котарак.

— Ех, да имахме едно такова нещо на тавана! Тогава да видиш как се плашат деца.

В това време Караконджо разбута гюмовете и затърси откъде да скочи. Но нали беше много уплашен и малко глупав, вместо към задницата, хукна към кабината на камиона. Успя да си пропъхне муцуната под брезента и да изтропа с предните си копита върху покрива. Двата таласъма го хванаха и задърпаха обратно. Понесе се голям тропот по покрива на кабината.

— Дончо, ти ли си? — завика от кабината шофьорът бай Сава.

Таласъмите замряха на местата си. Половината туловище на Караконджо си остана навън.

— Тоя път си ме изпреварил, а? — продължи бай Сава. — Аз рекох да позагрея двигателя, докато дойдеш, а ти си бил вече вътре. Внимавай за цигулката на Панчо.

Мъркот и Дългата опашка успяха с труд да издърпат Караконджо отново под платнището.

— Добре де, тръгвам. Стига си тропал — извика бай Сава и потегли. Трите таласъма се свлякоха върху гюмовете, които вече сами хлопаха по пътя, така че шофьорът нямаше в какво да се усъмни.

Пътят до града бе доста дълъг, та таласъмите имаха време да се съвземат и поуспокоят.

— Хубаво нещо е да си таласъм — рече по едно време Дългата опашка. — Можеш да пътуваш и в каросерия на камион. Който не се състои само от душа, ще му се разтърсят кокалаците.

— Мес… мес… месата ще му посинеят.

— Не е толкова страшно — възрази Мъркот. — Колко пъти съм виждал как жените от стопанството ходят на екскурзия с камиони. Даже вътре и спят.

— Да, но не върху гюмове. Пак ни насади ти нас — въздъхна Дългата опашка и се лашна напред. — Леле, ами ако имах глава — вдигна той заканително лапите си към Мъркот.

— Там е работата, че нямаш глава. Иначе щеше да разбереш, че сме пристигнали — сряза го Мъркот.