Марко Ганчев
Сбогом на таласъмите (5)

Глава пета

Главното таласъмско разузнаване по следите на баба Пена

Пръв се окопити Мъркот.

— Трябва да се прати разузнавач. Сега всички книги, пиеси и филми са пълни с разузнавачи. Да отиде един и да погледне от клоните на мушмулата. Тогава ще разберем какво става в стаята.

— Караконджо, беж на мушмулата! — заповяда Дългата опашка.

— Муш… муш… муш…

— Мушни се зад мене, щом толкова те е страх — помогна му Мъркот, който добре разбираше, че от Караконджо няма да излезе никакъв супермен. — Слушай, Дълга опашко. Мисля, че ти трябва да се заемеш с това.

— И таз добра. Казали на таласъма, а той на опашката си. Ами вие през това време нали ще останете без командване и няма да знаете какво да правите.

Мъркот разбра, пък и отначало си знаеше, че трябва да върви сам, и се отправи към водосточната тръба. Пазейки се да не драска с нокти по ламарината, леко и безшумно се преметна в клоните на мушмулата срещу прозореца. Погледна първо към леглото и замря от ужас. То беше застлано. Никой не беше лягал в него. Както предполагаше, Панчо не беше в къщата. Погледна към средата на стаята и замръзна на мястото си. Свирна и на другите таласъми да видят тава чудо невиждано. Щом разбраха, че няма никаква опасност, те довтасаха в клоните на мушмулата.

И какво да видят. Баба Пена с цигулка в ръка, като момиченце от детската музикална школа, беше тръгнала да излиза от стаята. Едва се сдържаха таласъмите да не захихикат, когато премина под мушмулата. Караконджо даже изгрухтя леко, но баба Пена помисли, че това е нейното прасе и му се скара:

— Ти пък нямаш наяждане. Спи вече де, гъци, гъци, гъци.

— Ами сега аз мисля, че трябва да помислим заедно, такова… — захвана Дългата опашка, поглеждайки умолително към Мъркот.

— Точно така. След нея и ще разберем цялата загадка — отвърна Мъркот, давайки вид, че уж продължава мисълта на своя началник.

— След мен! — изкомандва Дългата опашка.

— Не след теб, а след нея — поправи го Мъркот. — И то незабелязано. От дърво на дърво и в сенките на оградите.

— Лу… лу… лу… — заекна Караконджо.

— Не през лука, а по пътя след нея! — скара му се Дългата опашка.

— Той иска да каже, че луната ще ни освети — поясни Мъркот. — Затова, Караконджо, ще се движим само по сенките. Разрешава ти се да изгрухтяваш от време на време за заблуда на противника. А аз ще измяуквам като котарак. Ето: мяу-у-у.

Баба Пена тутакси се врътна обратно.

— Пст! Минчо, ще ти дам аз на тебе едно „мяу“. Бърже на тавана, че мишките изпоразпиляха орехите!

Баба Пена пое между овошките към пътната врата. Таласъмите след нея.

— Мъркоте, а аз какви звуци да издавам за заблуда на противника? — озадачи се Дългата опашка. — Свикнал съм да издавам само заповедни звуци.

— Кукуригай като петел — подигра му се Мъркот.

— Ей затова ти нямам доверие аз. Не знаеш граници в иронията си. Ами нали щом изкукурига петел, всички призраци изчезват. Как можеш да ме караш да постъпвам като нашия най-голям враг петела? Кому служи това?

— Ами намеквам ти, че си малко изкукуригал като него — засмя се Мъркот под мустак. По-право, под двата си мустака. — Виж там, имитирай някоя нощна птица.

— Ама разбира се. Аз съм важна птица — зарадва се Дългата опашка. — Ще бухам като бухал.

— Още по-добре е като чухал — посъветва го Мъркот.

— Чух… чух… чух…

— Млък бе. Ти ще викаш „грух, грух“.

Над овошките изплува пълната септемврийска луна. Баба Пена вървеше по селската улица, съпровождана от звуците на таласъмите:

— Грух… грух… грух…

— Чух… чух… чух…

— Мяу… мяу.

— Цвър… цвър… цвър. — Мъркот се досети да имитира и щурец.

— Бау… бау… бау. — Това не беше таласъм, а редовно куче, но няма значение. Картината продължаваше да бъде тайнствена, защото по селската улица се движеше баба с цигулка в ръка. Ако някой я беше срещнал, щеше да помисли, че именно тя е таласъмът.

— Отива към читалището — забеляза Дългата опашка. — Сигурно ще има концерт на самодейния колектив и баба Пена ще свири първа цигулка.

— Кам… кам… кам… — развълнува се Караконджо.

— Камбана ли? — запита Дългата опашка.

— Камила?

— Кам… кам… кам… — съвсем нетърпеливо затропа Караконджо.

— Камион, камион — сети се Мъркот. — Вярно, че това е камионът с млякото пред къщата на бай Сава.

Баба Пена спря и похлопа на портата.

— Сава. Сава бре, тука ли си?

— Какво има, бабо Пено? — подаде се през пролуката бай Сава, продължавайки да се ослушва откъде издиша една надута вътрешна гума.

— Остави се, Савко. Нашият палангозин Панчо тая сутрин го изпроводих на рейса. Ама да вземе да си забрави цигулката.

— Аха, ето къде издиша — зарадва се бай Сава.

— И аз им викам, че е излишна, ама кой ме чува — оплака се баба Пена.

— За гумата казах, че издиша — заговори по-високо бай Сава. — А пък цигулката защо да е излишна? Ако момчето е музикално.

— Ако е, ама не е. Само го мъчат. Виж, пеперуди му дай да лови. Цветя и билки да бере. Туй лято си направи цял хамбарий.

— Хербарий му викат.

— Тъй де. Ами аз да проводя по тебе цигулката. Като закараш утре гюмовете, отбий се в техния блок, и без туй ти е на път.

— Бива — съгласи се бай Сава. — Пъхни я под брезента при гюмовете.

— Да не се строши в каросерията, бре Савко. Че как ще се разправям после със снахата?

— Няма, няма — успокои я бай Сава. — Там седи Дончо магазинера и ще я наглежда.

Баба Пена въздъхна дълбоко, че е оправила тая трудна работа и си тръгна обратно.

— След мен! — извика Дългата опашка.

Мъркот не помръдна от мястото си.

— Така де, след нея — поправи се главният таласъм.

— И защо след нея? — запита Мъркот.

— Как защо? — учуди се Дългата опашка. — Защото досега вървяхме след нея и сега трябва да направим същото.

— Това си знаеш ти: да правиш все същото.

— Същ… същ… същ…

— Ти пък, Караконджо, само повтаряш, каквото каже някой — изкара си на него яда Дългата опашка.

— Сащисах се бе — оправда се Караконджо. — Нищо не разбирам.

— Какво има толкава за разбиране? Панчо е заминал за града. И ние отиваме там. Защо да стоим тук, където никой не вярва, че има таласъми?

— Към камиона ходом марш! — нареди Дългата опашка. — Между два гюма по един таласъм!