Марко Ганчев
Сбогом на таласъмите (11)

Глава единадесета

Никой не дава квартира на таласъми

— Горкият Панчо — въздъхна Мъркот. — Много ми е мъчно за него.

— Мене по ми е мъчно за баща му. Нещастникът. Какви теории се сили да измисли, че нямало било таласъми — изръмжа Дългата опашка.

— Остави това. Те хората са такива — хем нищо не им е ясно, хем искат да покажат, че всичко им е ясно.

— И ти, Мъркоте, си като тях. За много умен се смяташ, ама видя ли докъде ни докара.

— Мъчно ми е за Панчо. Все сме го плашили горкото дете, а то заслужавало само ласка — разнежи се Мъркот и погали Панчо по косицата.

Панчо го хвана за лапата, но не за да я отстрани. Изглежда му беше приятно. Мъркот продължи да го гали. Панчовата ръчичка също се движеше нагоре-надолу заедно с лапата на таласъма.

— Тате, ти ли си? — попита Панчо.

— Не — прошепна таласъмът. — Аз съм. Мъркот. Тук са още Дългата опашка и Караконджо.

— В стаята ли?

— В стаята. Аз съм седнал на леглото ти. Дългата опашка е насреща във фотьойла. А глупавият Караконджо се пъхна под леглото.

— Аз се чудя какво ми повдига отдолу пружината и не мога да се друсна, както трябва, когато се обръщам на другата страна.

— Караконджо, какво правиш? — скара му се Мъркот.

— Люш… люшкам го да спи по-сладко.

— Че как дойдохте тука?

— Остави се. С млекарския камион. Много си изпатихме.

— И аз не обичам млякото — призна си Панчо. — А къде ще живеете, като нямаме таван?

— Не са всички къщи без тавани. Аз нали видях от покрива — възрази Дългата опашка.

— Има и с тавани — съгласи се Мъркот. — Но през бетонните плочи не се чува нашето тропане. При това автобуси и коли постоянно ни заглушават. Има малко тишина от един до четири часа през нощта, но тогава кой ще седне да слуша таласъми. Да, ще се върнем — тъжно заключи Мъркот. — Тая нощ ще се сбогуваме с тебе и ще се върнем.

— През ваканцията пак ще се видим — едва не се разплака Дългата опашка.

— По-право, ще се чуем — пошегува се Мъркот, за да не заплаче.

— Ама останете. Все ще се намери място за три добри таласъма — замоли се Панчо.

— Тала… тала… тала… — изскочи изпод леглото Караконджо, обхванат от общата трогателна атмосфера на раздялата.

— Таласъми — подсказа му Панчо, протягайки ръка да го погали.

— Не! Талавизор! — важно вдигна муцуна Караконджо.

Панчо се засмя звучно, а Мъркот под мустак. По-право, под двата си мустака.

— Телевизор се казва, Караконджо. Е, какво?

— Там ще живеем. Аз гледах одеве как Таласъмчо пожела „лека нощ“ на децата.

— Не е Таласъмчо, а Сънчо.

— Тъй де. Таласънчо. Нали тъй казах.

— Много си глупав ей, Караконджо. Как ще живеят три таласъма в толкова малко сандъче? — подигра му се Дългата опашка.

— Знаеш ли колко много хора се събират вътре? — упорстваше Караконджо.

— Това не са истински хора, а снимки, сенки — помъчи се да му поясни Панчо.

— Ами баща ти нали каза, че и ние сме сенки?

— Това са други сенки — разпери безпомощно ръце Панчо.

— Както и да е. Важното е, че няма място за нас тука, а се поведохме по ума на Мъркот и дойдохме — преметна се ядосано през облегалката на фотьойла Дългата опашка.

— Не, не си отивайте — замоли Панчо. — Останете в хола под канапето.

— Ами прах… прах… прах…

— И таз добра. Таласъми от прах да се плашат.

— От прахосмукачката се плаши Караконджо — поясни Мъркот. — Това лакомо чудовище изсмуква всички духове от всички ъгли на къщата.

— Вярно — натъжи се Панчо. — Ами тогава ще живеете в моя шкаф с играчките. Малко ще ви бъде тясно през деня, но пък нощем ще се разполагате из моята стая.

— Виж какво, Панчо. Не е работата само в мястото. В края на краищата, колкото и да е труден жилищният въпрос в града, все ще се намери подслон за още три таласъма.

— Браво. Така ви искам — зарадва се Панчо. — Оставате, значи.

— Аз исках да кажа точно обратното: че си отиваме — поклати своята сянка Мъркот. — Не е работата само до мястото. Работата е до времето.

— Нощем ще намирам време за вас. Ето, както сега. Не си отивайте.

Обаче в другата стая блесна ярка светлина и таласъмите потънаха вдън земя.