Марко Ганчев
Сбогом на таласъмите (4)

Глава четвърта

Песен на таласъмите, която бива прекъсната от неочакван гръм

Дългата опашка най-сетне напипа дръжката на един захвърлен тиган. Тупна го с лапата си и се опита да вземе тон:

— Ла-а-а. Хм, май не е ниско.

— Какво ти „ла“. Това дори не е „сол“, а долно „до“.

Докато Мъркот си довърши мисълта, Дългата опашка го тупна с тигана по главата.

— А-а-а — изохка Мъркот и се хвана за цицината.

— Ей това се казва тон — зарадва се Дългата опашка. — Ла-а-а. Три, четири. — Поокашля се и изпълни своята песен:

Аз съм Дългата опашка.

Щом се чуе моят вик,

свършва позата юнашка

на момчето, дето с прашка

вечно камъчета лашка

по врабците, чик-чирик.

Даже страшни таласъми

страх изпитват от гласа ми.

Таласъм съм, но не съм

като всички таласъми,

а съм главен таласъм.

Със опашка като сабя

в мрака тракам и сека,

Бърже лягай си до баба,

инак мога да те сграбя.

Грабвай баба за ръка.

Вънка в клоните листати

нещо шумоли, нали?

Лягай си до мама с тати,

ако те са си дошли.

Може също и до кака,

а добре е и до брат,

сгушен брат да слуша в мрака

таласъмът опашат

как по покривите трака

и с опашка шатка: — Шат!

— И сега, ако Панчо не е примрял от страх, да не се казвам Дългата опашка! — въздъхна уморено главният таласъм.

— И аз да не се казвам Кара… кара… кара…

— Карай да върви — помогна му Мъркот.

— Оставиха орехите, сега пък се разцвъркаха, поганците му недни — измърмори отдолу баба Пена и се затътрузи из стаята.

След миг под нозете на таласъмите се разнесе страхотен гръм. Разтреперани, те се свиха в самия край на тавана.

Нямате представа колко са страхливи ония, чиято професия е да предизвикват страх у другите. Забелязал съм дори как трепери от страх плашилото в клоните на черешата пред къщи. Работата е косовете да имат малко повече смелост и да го разпарцалисат. И сигурно биха го сторили, но ги възпира това, че стопанинът има пушка. Не вярвам косовете да се боят от самото плашило. Но нека не се отклоняваме като нашия дълбокоумен Мъркот. Впрочем, сега и той трепереше, без да може да проумее откъде се стовари тоя гръм под краката им, та целият таван се разтресе.

А работата беше много проста. Баба Пена поиска да усмири мишките. Обикновено чукаше с точилката, но Панчо си беше брулил орехи с нея и тя се закачи на най-високия клон. Като не намери друго под ръка, баба Пена грабна цигулката от масата и задумка с нея по тавана.

Не очаквали, че и на тях някой може да им тропне, таласъмите дълго време стояха объркани. Съвзеха се чак в следващата глава.