Серия
Чарли Дейвидсън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Grave On the Right, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 67 гласа)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даринда Джоунс. Първият гроб отдясно

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Ива Михайлова

ISBN: 978-954-932-160-9


Глава 8

„Мъжете също имат чувства. Обаче… на кого му пука?“

Вдъхновяващ постер

Слънцето се отпусна за няколко мига върху хълма Девет мили, преди да изгуби интерес и да се плъзне надолу отвъд него. Седях в Мизъри — за джипа си говоря, не за някакво настроение — и чаках хоризонтът да го погълне напълно, за да пристъпя към нахлуването с взлом, което си бях наумила. Но колкото повече чаках, толкова повече си мислех за Рейес. И колкото повече си мислех за Рейес, толкова по-объркана се чувствах.

Ракетата знаеше името на Рейес, но означаваше ли това непременно, че е умрял? Възможно ли бе да означава друго? Никога преди не бях виждала Ракетата уплашен и това уплаши и мен. Той изглежда криеше нещо, но да разграничиш моментите на Ракетата с бистър ум, от тези с не чак тъй бистър, беше почти невъзможно.

В мой плюс научих, че марсианците никога не бива да се опитват да стават човеци, само за да пият водата ни. Тъй като марсианци не съществуваха, реших, че те са плод на някаква чудата аналогия на Ракетата. Кое на земята би могло да бъде сравнено с извънземните? Освен цирковите акробати да речем. Трябва да беше някой, който живее в противоречие с нормата. Сещах се за няколко такива групи, но изпитвах странно успокоение от своята убеденост, че Рейес не беше нито от данъчните, нито от фамилията Мансън[1]. Слава богу, защото не е тъй лесно свастиката да ти стане аксесоар, както човек може да си помисли.

Може би по-важният елемент в загадката беше водата. Какво символизираше тя? От какво може да се нуждае човек, живеещ извън рамките на обществото, толкова че да е склонен да се примири с него? Пари? Признание? Власт? Пълнени мексикански палачинки с лют сос? Нямах никаква представа. И до това доживях. В моя защита Ракетата беше използвал неуместна аналогия. Живеехме твърде близо до Розуел[2], за да мислим логично за нашествие от извънземни.

Но можех да мисля логично за случая. Племенникът на Марк Уиър беше жив и аз силно подозирах, че е познавал Джеймс Барийа, умрялото хлапе от задния двор на Уиър. Трябваше да има връзка. Най-вече защото аз исках да има. Но каквато и да беше връзката, Теди беше в беда заради нея.

Къде беше Ейнджъл, по дяволите, точно когато ми трябваше? Рядко отсъстваше толкова за дълго. Как можех да извърша свръхестествено разузнаване без свръхестествен разузнавателен екип? Ставаше дума за Екип Ейнджъл, което си беше едноличен екип. Но като го наричах екип, можех да казвам неща от сорта „Екип не означава само спортни дрешки“. Обичах да ръся подобни простотии. А сега се оказваше, че сама трябва да си направя обикалянето, което не ми влизаше в сметките при избора на тези обувки.

На връщане от лудницата се бях обадила на водещия детектив по случая на Уиър. Беше приятел на чичо Боб, но не и голям мой фен. Струваше ми се, че го дразня. Много дразнеща мога да бъда, като вложа сърце и душа в това. Реших, че или завижда на успехите на чичо Боб — и на моя принос към тях — или не харесва секси и нахакани мацки. А най-вероятно беше комбинация от двете.

Разговорът ни не продължи дълго. Отговорите на детектив Аная бяха кратки и отсечени. Според него полицията също се опитала да открие Теди във връзка със случая, но бяха търсили още един труп, друга смърт, която да лепнат на Марк Уиър. Такова разследване неизменно би ги повело в грешна посока. Тъй като аз знаех, че Теди е жив, имах мъничко предимство пред полицията, като ударението падаше на думата „мъничко“. Предимството можеше и да е надценявано.

При разпита майката на Теди беше казала на полицията, че синът й така и не се е върнал вкъщи от дома на брат й. Но все пак беше изчакала да арестуват Марк за убийство, преди да съобщи, че е изчезнал. По този начин местонахождението на Теди оставаше неизвестно за цели две седмици. Може да не бях най-големият гений на планетата, но дори и за мен беше ясно, че фактите не се връзват.

Докато чаках чезнещата светлина да изчезне съвсем и районът да потъне в мрак, отворих телефона си, за да разгледам снимката на Рейес за стотен път този ден. И точно като всички други пъти преди това, дъхът ми спря, щом го зърнах. Още не можех да повярвам. След повече от десет години най-после го бях открила. Вярно, открила го бях в затвора, но за момента — тъй като бях свикнала да живея в отрицание — пренебрегвах този елемент. Единственият лъч надежда, в който се вкопчвах, беше, че Рейес беше ядосан по времето, когато го бяха снимали. И не просто разстроен или сърдит, а направо бесен. Виновните не са ядосани. Те или са облекчени, че са ги хванали, или са разтревожени. Рейес не беше нито едното от двете.

Затворих телефона си, като устоях на порива да правя любов с екрана и поех към главния вход на адвокатска кантора „Зюсман, Елъри и Барбър“. Масивната дъбова врата беше удобно скрита от зеленина и палми, което улесняваше плановете ми за нахълтване с взлом. Макар да не можеше да се нарече точно взлом, след като имах ключ.

Кабинетът на Барбър приличаше на постапокалиптична бойна зона, само че не толкова подреден. Разрових купищата книжа и открих папките по случая Уиър в кашон с надпис „Уиър, Марк Л.“. Беше си логично да ги открия точно там. Но със загадъчната флашка въпросът не стоеше така. Барбър беше казал, че е върху бюрото му. Само че не беше. А в стойката му за моливи се мъдреха седем флашки без никакви етикети. Не можех да се мотая там цяла вечер. Трябваше да присъствам на среднощно сборище, което, уви, не включваше колове и вампири.

Претеглих плюсовете и минусите да взема със себе си флашките и да ги проверя по-късно. Плюсовете спечелиха. Насрочих си друго нахлуване с взлом за следващата вечер, за да ги върна и взех да ги тикам по джобовете си. Това ме доведе до прозрението, че многото чаши мока лате и чийзбургерите не са ми разкрасили фигурата. То пък на свой ред извика гневни вопли от празния ми стомах. Умирах от глад.

Докато прибирах последните две флашки, си преговорих наум всички заведения за бързо хранене, където можех да се отбия на път за склада, обект на устроената засада.

— Незабележима си като грамаден камион на екзотично автошоу.

Обърнах се стресната и видях Гарет, застанал на прага.

— Да му се не види, Суопс! — възкликнах аз с ръка, притисната до сърцето си. — Какво правиш тук?

Той влезе, като огледа осветената от лунна светлина обстановка, преди да насочи вниманието си отново към вашата благоверна.

— Чичо ти ме прати — съобщи той с равен глас. — Всички доказателства, които си получила без съдебна заповед, ще са безполезни в съда.

Аха, ето че отново бяхме смъртни врагове. От него се излъчваше хлад. Трябваше да внимавам с оглед на предателската му същност. Налагаше се да ям, спя и дрискам с едно око отворено.

— Думите „хронологична документация“ значат ли нещо за теб? — попита той.

— Биха значили, ако изобщо ми пукаше. — Взех кашона и се отправих към вратата. — Просто искам да знам срещу какво съм изправена, Суопс.

— Освен умствено заболяване ли?

Ето че пак се върнахме към обидите. Хубаво беше да се усетиш пак на позната територия.

— Не съм тръгнала да се доказвам като гениален детектив, Суопс, нито да се правя на велика. Помагам на клиентите си. В това се състои работата ми — казах му и се промъкнах покрай него. — Върша го вече от години, дълго преди ти да се появиш.

Гарет ме последва навън.

— Какъв е кодът? — попита той, за да включи отново алармата.

Извиках му цифрите през рамо, при което сигурно целият квартал ме чу, а после сложих кашона на задната седалка на джипа си. Той вървеше зад мен.

— Трябва да спра да се подкрепя по път — уведомих го аз. — Ще се видим при склада.

След като услужливо ми затвори задната врата и се увери, че е заключена, той предложи:

— Близо сме до жилището ти. Защо не оставиш колата си и не продължим с моята?

Пъхнах ключа, за да отключа вратата.

— Гладна съм.

— Можеш да хапнеш по път.

Въздъхнах раздразнено с ръка на дръжката на вратата.

— Чичо Боб да не би да ти плаща да си ми бавачка?

— Вече има четири трупа, Дейвидсън. Той е… загрижен. Ще карам след теб до вас.

— Давай, щом това те кефи, Суопс — отвърнах аз, качих се в Мизъри и тръшнах вратата. Но примирената Чарли не го зарадва повече от опърничавата. И на нея някак си й стана криво. Добре де, не.

 

 

— Ммм. Тези тако си ги бива. — Погледнах към Суопс, докато спираше до необозначената полицейска кола на чичо Боб — безлично тъмносиньо купе. — Само дано не покапя още доматен сос по прекрасната ти тапицерия от изкуствена кожа.

Гарет стисна зъби и челюстта му се очерта. Беше забавно.

— Естествена кожа е — каза той, като с усилие контролираше тона си.

— О, пардон. Много е приятна.

Той паркира рязко колата и аз изскочих навън, преди напрежението да е ескалирало до необуздано насилие, после се пресегнах обратно да си взема гигантската чаша с диетична кока-кола и изприпках до колата на чичо Боб, тоест в защитената зона.

Бяхме на доста разстояние от склада. Голямо поле, покрито с бурени и храсти, ни делеше от ръждясалата ламаринена сграда. Приличаше на нещо средно между самолетен хангар и работилница, и се издигаше там, кацнала насред нищото. На километри нямаше никакви съседи. Нещо, което ми се стори доста интересно.

Чичо Боб седеше зад волана и се взираше навън през елегантен бинокъл. Наведох се към предното стъкло на колата, втренчих се в лещите и се усмихнах. Той свали бинокъла и ми се намръщи.

— Какво? — попитах само с устни и се настаних в топлата кола на мястото до него. Гладната смърт беше отложена за друг ден, благодарение на „Мачо Тако“. Животът беше хубав.

— Кой е това? — посочих към друга необозначена полицейска кола, стратегически паркирана на известно разстояние. Беше напълно прикрита под камуфлажа на нощта, с изключение на един малък, нищо и никакъв пропуск. Аварийните светлини бяха включени. Предположих, че който и да е в нея, не се е дипломирал с отличие в курса си.

— Полицай Тафт — каза чичо ми Боб.

— Не — въздъхнах.

— Сам предложи.

— Не.

— Бива си го момъка.

Направих гримаса и се снижих на седалката, докато Гарет отваряше задната врата, за да се качи. Беше насочил светлината на фенерчето си право към мен.

— Затвори вратата — прошепнах с прикрито нетърпение.

Чичо Боб се намръщи. Отново. Не знаех защо. Определено нямаше нужда да се упражнява.

— Тафт си има почитателка — обясних. — Преследва го сладко малко момиченце. Мисля, че се казва Адско Творение на Сатаната.

Чичо Боб се засмя.

— Какво адско творение на сатаната си облякла ти?

Това, за което Чибо заговори така нетактично, бяха дрехите, в които се бях преоблякла по-рано. Бях подбрала внимателно най-удобната си черна премяна и старателно бях намазала лицето си с черен грим, за да подхожда на имиджа ми „Нощем в пустинята“. Естествено, бях сменила няколко варианта, докато Гарет чакаше в кожения си салон. Надявах се, разбира се, че тази отнемаща време дейност не го беше вбесила.

— Сливам се — казах.

— С кого? С дявола ли?

— Много смешно, чичо Боб — прекъснах за кратко, за да отпия шумно. — Почакай, докато се наложи някой да се приближи и да огледа. Тогава ще оцениш напредничавото ми мислене.

Гарет избра този момент, за да се включи в разговора.

— Аз оценявам твоята напредничавост — каза разсеяно, сякаш мисълта му беше другаде. — Не толкова, колкото предната ти фасада, но все пак…

Завъртях се на седалката си с лице към него.

— Предната ми фасада, както некрасноречиво се изрази ти, си има имена. Това е Опасност — посочих към дясната си гърда и после към лявата, — а това е Уил Робинсън. Ще съм ти задължена, ако се обръщаш на име към тях.

След дълга пауза, през която примигна няколко пъти, той попита:

— Кръстила си гърдите си?

Обърнах се с гръб към него и се изкикотих.

— И яйчниците ми си имат имена, но за тях не става дума толкова често. Хрумвало ли ти е, че цялата тази операция се обезсмисля с убийството на Карлос Ривера? — попитах чичо Боб. — Ако имат, макар и малко мозък в главите си, вероятно са се отървали от всякакви уличаващи доказателства, когато са разбрали за стореното от него.

— Така е — отвърна той. — Но има само един начин да сме сигурни.

— Защо не вземеш заповед, не повикаш подкрепление и не нахлуем вътре?

— На базата на какво? Анонимните сигнали не са достатъчно основание за обиск, сладурче. Тази флашка ни е нужна.

Беше прав. Не съвсем, но все пак… А и ме нарече „сладурче“.

Сръбнах толкова шумно, колкото бе възможно. Щеше да е от полза, ако знаехме какво търсим. Отново отпих, за да подчертая досадата си. Полицейските наблюдения са голяма скука. Чувствах, че е мой граждански дълг като изтъкнат специалист по сарказма да оживя малко обстановката, така че отново засърбах.

— Защо не идеш да правиш компания на Тафт? — предложи чичо Боб иззад бинокъла си.

— Не мога.

Дръпна го очите си.

— Защо?

— Не го харесвам.

— Чудесно. Мисля, че и той не те харесва.

— Също така — добавих, като за момента пренебрегнах неуважителното отношение на чичо към мен, — Адското Творение на Сатаната следи всяко негово движение. Забрави ли? — Едва тогава осъзнах казаното от чичо ми. — Не ме харесва ли?

Чибо свъси вежди утвърдително.

— Какво съм му направила? — възмутих се и пратих гневен поглед към тъпата кола на Тафт. — Нещастник дребен. Няма да мръдна пръст да му помогна, когато детето демон направи присъствието си явно.

От задната седалка се разнесе електрическо жужене. Гарет беше свалил стъклото.

— Движение.

Всички погледнахме към склада, където се появи вертикален сноп светлина. Масивните врати се плъзнаха и изляха светлина над един чакащ пикап. Той подкара напред и вратите се затвориха зад него.

— Никога няма да разрешим случая с тази скорост и Марк Уиър ще си изгние в затвора. Това наблюдение е тъпо — заявих аз, завряла нос в диетичната си напитка. — Не виждаме нищо. Трябва да се приближим.

— Прати някой от твоите хора — предложи чичо Боб.

— Нямам никого с мен.

— Какво? — възкликна той, изведнъж разтревожен. — Ами Ейнджъл?

Вдигнах рамене.

— Не съм виждала малкото леке от няколко дни. Защо мислиш, че съм издокарана така? Черната боя ми съсипва кожата.

— Няма да те пусна вътре, Шарлот Джийн Дейвидсън.

Опа… Чибо изглеждаше по чичобобски сериозен. Давах му две минути. Шейсет и седем секунди и три големи глътки по-късно вече беше променил решението си.

— Добре — каза с тежка въздишка.

Най-сетне.

— Иди да си свършиш работата.

Знаех, че ще се огъне.

— Но бъди внимателна, за бога. Баща ти ще ме убие, ако нещо ти се случи.

Подаде ми радиостанция, а аз му подадох напитката си.

— И без да я опитваш — предупредих го.

— И без да те хващат. — После се обърна към Гарет. — Следи я отблизо.

— Какво? — изписках в радиото изненадано, докато проверявах звука. — Суопс не го ща с мен. В лошо настроение е.

— Или Суопс идва с теб, или няма да ходиш.

Грабнах си обратно диетичната кока-кола и се тръшнах на седалката.

— Ами тогава няма да ходя.

 

 

— Внимавай.

Изплезих се на Гарет през металната ограда в мига, когато се озовах от другата страна. Не в Отвъдното. От другата страна на оградата.

— Добре ме подреди чичо Боб — измърморих кисело. Бях изгубила в спора. Въпреки голямата ми практика в губенето, то не ми беше силна страна.

Гарет ме последва, като се изкатери по двуметровата телена ограда и се приземи до мен далеч по-сръчно. Но пък можеше ли той да върже на възел дръжка от черешка само с езика си?

Поехме през откритото поле към склада. По-голямата част от концентрацията ми отиваше в старание да не падна, а друга, още по-голяма — в опит да не се вкопча в якето на Гарет за равновесие.

— Четох, че жътварите събирали души — каза той, докато подтичваше до мен.

Препънах се в кактус и едва се задържах на крака. Нощта беше толкова тъмна. Може би заради часа. Лунната светлина помагаше, но придвижването по неравния терен си оставаше предизвикателство.

— Суопс — подех аз, като дишах бавно, за да не разбере, че съм нервирана. — Наоколо бродят безброй духове и превръщат живота ми в хаос. Защо да събирам проклетниците? И дори да го правех, къде бих държала всичките тези буркани?

Той не отговори. Изтичахме през паркинга към задната част на сградата, където нямаше прозорци. За щастие липсваха охранителни камери. Но меко осветената линия на покрива говореше, че има горно остъкляване. Ако се доберях някак там, можеше да видя какво кроят вътре. Със сигурност не нещо добро, но трябваше да го подкрепя с доказателства.

Когато Гарет ме дръпна зад няколко контейнера за смет, се блъснах в метална тръба, която стигаше чак над покрива. Скобите, с които беше прикрепена, я превръщаха в идеална стълба.

— Дай ми отскок — прошепнах.

— Какво? — изрепчи се Гарет и погледна с недоверие тръбата. Избута ме настрана. — Аз ще се кача.

— Аз съм по-лека — изрепчих му се в отговор. — Теб няма да те издържи. — Въпреки че спорех главно заради удоволствието от самия спор, тръбата наистина изглеждаше нестабилна. А и беше по-ръждива от залеза над Ню Мексико. — Ще се кача горе и ще потърся прозорец в покрива. Вероятно е да не мога да надникна вътре, но може да попадна на дупка или пък да направя такава — продължих, като разсъждавах на глас.

— И после онези вътре ще направят дупка в твърдата ти глава. Или пък две, ако се съди по историческите факти.

Аз заоглеждах тръбата, докато Гарет нареждаше нещо неразбираемо за дупки и исторически факти. Предпочетох да не разбера и дума от казаното. Когато свърши, се обърнах към него.

— Ти разбираш ли изобщо английски? Повдигни ме — добавих, а той смръщи объркано вежди.

Хванах се за тръбата с две ръце. От устните му се откъсна гневна въздишка, той пристъпи и ме хвана за задника.

Вълнуващо? Да. Прилично? За нищо на света.

Плеснах го по ръцете.

— Какво правиш, по дяволите?

— Каза да ти дам отскок.

— Да. Отскок. Не евтини емоции.

Той замълча и се вгледа в мен за един дълъг и неловък момент.

Какво толкоз бях казала?

— Подложи ръце — наредих, преди съвсем да се е разлигавил. — Ако ме повдигнеш до първата скоба, нататък ще се справя сама.

С нежелание той събра дланите си една върху друга. Носех си ръкавици, които да подхождат на ансамбъла ми от черно и черно, сложих ги и стъпих върху дланите на Гарет, после се оттласнах до първата напречна скоба. Дотук беше лесно, благодарение на яките рамене и ръце на Гарет, но втората беше малко по-трудна. Острият метал се опита да прореже ръкавиците ми и това предизвика мигновена болка в пръстите ми. С мъка се крепях на тръбата, с мъка намирах къде да стъпя и с мъка успявах да повдигна собствената си тежест. Изненадващо най-много ме боляха коленете и лактите, тъй като ги използвах за опора, като се подхлъзвах много по-често, отколкото беше редно.

Цяла вечност по-късно се добрах до върха. Металната греда болезнено се впиваше в гръдния ми кош, сякаш ми се подиграваше и казваше: „Виж се колко си тъпа“. Строполих се на покрива и лежах, без да помръдна цяла минута, смаяна колко по-трудно се оказа, отколкото очаквах. На сутринта щях да си платя. Ако Гарет беше поне малко кавалер, щеше да предложи той да се изкатери вместо мен.

— Добре ли си? — прошепна ми в радиото.

Опитах се да отговоря, но пръстите ми се бяха вдървили от опитите ми да се задържа за скобите, за да запазя милия си животец и не можех да натисна малкия бутон отстрани на апарата.

— Дейвидсън — изсъска той.

О, за бога. Раздвижих пръстите си и измъкнах радиото от джоба на якето.

— Добре съм, Суопс. Би ли ми дал една минута да се потопя в самосъжаление?

— Нямаме една минута — сряза ме той. — Вратите пак се отварят.

Не губих време за отговор. Коленичих и се запромъквах към покривните прозорци, които всъщност бяха стари и напукани панели за оранжерия, така че имах повече от един отвор, през който да погледна. За да го сторя обаче, трябваше да се просна напряко върху някой от тях. Тънък лъч светлина се процеждаше през една от пукнатините и аз взех позиция като за лицеви опори върху изтръпналите си ръце. Стига металната рамка да ме удържеше, едва ли щях да пропадна през покрива, което беше за предпочитане.

Когато надникнах, пикапът се движеше към изхода. Двама мъже събираха в кашони документи и папки от старо бюро. С изключение на въпросното бюро огромният склад беше абсолютно празен. Не се виждаше нито обвивка от бонбон, нито цигарен фас. Притесненията ми се оказаха основателни. Който и да беше собственикът на сградата, беше я разчистил в мига, когато Ривера се беше срещнал с Барбър.

Ръцете ми все още трепереха от изкачването, а и дълбоко съжалявах за погълнатите тако и литър и половина кока-кола. Литър и половина си беше литър и половина. Тежеше еднакво, с или без калории в него. Докато се примъквах обратно към металната рамка, репетирах речта си „Нали ти казах“ за пред чичо Боб. Складът беше празен. Да. Точно както очаквах да бъде. Знам, че бях права, но стига, чичо Боб, караш ме да се чувствам неудобно. Наистина престани. Не се шегувам.

Точно когато си се представях неохотно да произнасям реч на церемонията по раздаване на наградите „Винаги напълно права“, усетих някакво движение. Нещо просветна в периферното ми зрение, вероятно юмрук, и бързо беше последвано от болка в челюстта ми. Единственото, което можах да си помисля, докато падах през покривното остъкляване, беше „Дяволите да го вземат!“.

Бележки

[1] Комуна, основана от Чарлс Мансън, чиито членове са извършили много убийства, подтикнати от него. — Бел.прев.

[2] Името на град Розуел в щата Ню Мексико се свързва с твърденията за разбиване на НЛО през 1947 г. — Бел.прев.