Серия
Чарли Дейвидсън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Grave On the Right, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 67 гласа)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даринда Джоунс. Първият гроб отдясно

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Ива Михайлова

ISBN: 978-954-932-160-9


Глава 3

„Никога не чукай на вратата на смъртта. Звънни и бягай. Тя много мрази това.“

Надпис на тениска

Гарет отвори пакет с леден компрес и ми го подхвърли, докато завиваше по „Сентръл“.

— Лицето ти на нищо не прилича.

— Надявах се никой да не забележи. — Намигнах на Елизабет, която седеше между нас. Бях пропуснала да го спомена на Гарет. Някои неща е по-добре да останат неизказани.

Гарет ме изгледа гневно.

— Мислела си, че никой не би забелязал? Живееш си в някакъв твой откачен свят, нали?

— Хич не разбира от майтап — каза Елизабет.

— Дразниш ме и затова ме целуни отзад — отвърнах аз. На Гарет, не на Елизабет.

Име като Чарли Дейвидсън върви със съответните отговорности. То не понася противопоставяне. Не търпи безобразия от никого. А и създава атмосфера на фамилиарност с клиентите. Чувстват се, сякаш вече ме познават. Все едно, че се казвам Марта Вашингтон[1] или Тед Бънди[2].

Погледнах в страничното огледало към движещата се след нас полицейска кола, към адреса, където поради подаден анонимен сигнал детектив Робърт Дейвидсън вярваше, че може да има още една жертва. Чичо Боб получаваше много анонимни сигнали. Гарет започваше да събира две и две.

— Значи ти си всемогъщият анонимен източник?

— С тази уста ли целуваш майка си? — въздъхнах аз, въпреки че ми хареса да ме наричат всемогъща. Гарет се смръщи и аз отговорих: — Да, аз съм анонимният му източник. Така е, откакто навърших пет години.

По лицето му се изписа съмнение.

— Чичо ти те е водил на местопрестъпления, когато си била на пет?

— Не ставай смешен. Чичо Боб не би постъпил така. Не беше нужно. Баща ми ме водеше. — Ченето на Гарет увисна и аз се разхилих. — Шегувам се. Не се налагаше да ходя на местопрестъпленията. Жертвите винаги ме намират. Явно излъчвам светлина.

Той се обърна и се загледа в оцветения в розово и оранжево залез, характерен за Ню Мексико.

— Ще прощаваш, но нещо не ми се вярва.

— Не ти прощавам.

— Добре — въздъхна той, явно изнервен, — ако има някаква истина в това, кажи ми с какво беше облечена майка ми на погребението си.

Страхотно. Един от любимите ми въпроси.

— Най-вероятно майка ти не се е отбила при мен, а е тръгнала към светлината — отвърнах и му показах с пръсти как е закрачила натам. — Повечето така правят. А в това ниво на съществуване нямам достъп. Валидността на пропуска ми изтече преди години.

— Колко удобно — изръмжа той.

Най-накрая събрах кураж да притисна ледения компрес към лицето си. Болка прониза челюстта ми, отпуснах глава на облегалката и притворих очи.

— Всичко е наред. Не е твоя вината, че си гадняр. Отдавна се научих да не казвам истината на хората. Чичо Боб не биваше да споменава нищо. — Спрях в очакване на отговор, но не получих такъв и продължих: — Всички имаме определени представи за това как работи вселената. Когато някой оспори познанията ни, не знаем как да го приемем. Не сме устроени така. Трудно е да поставиш под въпрос всичко, в което някога си вярвал. Така че, както казах, вината не е твоя. Можеш да ми вярваш или пък не, но каквото и да избереш, ти си този, който ще трябва да приеме последствията от това. Затова бъди мъдър, когато взимаш решение, скакалецо. — Неподутата част от устата ми се изви в усмивка.

Тъй като не получих отговор в характерния му стил, отворих очи, за да открия, че се беше втренчил в мен. Елизабет седеше между нас, но все пак… Бяхме спрели на червен светофар и той използваше времето да ме анализира със супер чувствителността си на опитен издирвач на хора. Сивите му очи се открояваха на тъмната му кожа и блестяха от любопитство.

— Светна зелено — казах, за да сложа край на това.

Той примигна и натисна педала на газта.

— Мисля, че те харесва — каза Елизабет.

Тъй като не бях информирала Гарет за присъствието й, се задоволих със съкратена версия на убийствения си поглед. Тя се засмя.

Пропътувахме още няколко пресечки, преди Гарет да зададе въпроса за един милион.

— Кой те удари?

— Казах ти — отбеляза Елизабет.

Стиснах зъби и примигнах, докато местех компреса по-надолу.

— Работех за клиентка.

— Нима клиентката те удари?

Долових в гласа му следа от стария Гарет, който не беше гадняр.

— Съпругът на клиентката ме цапардоса. Трябваше да ангажирам вниманието му, докато тя се качваше на самолета за Мексико.

— Не ми казвай, че си поела случай с домашно насилие.

— Добре.

— Не си, нали?

— Напротив.

— По дяволите, Дейвидсън, на нищо ли не се научи от мен?

Беше мой ред да го изгледам невярващо.

— Приятел, точно ти си този, който ми разясни как Франк Ахеърн те е обучил да помагаш на хора да изчезват. Защо мислиш, че ми беше нужна тази информация?

— Не и за да се намесваш в случаи на домашно насилие.

— Всичките ми случаи са от този тип. С какво според теб се занимават частните детективи?

Той имаше и лиценз за частен детектив, разбира се, но беше предпочел да се концентрира върху издирване на изчезнали лица. Там възнагражденията са щедри, ако си добър като него. А и истината е, че в този случай трябваше да се съглася с Гарет. Малко се бях надценила, но всичко завърши добре.

Клиентката, позната под името Роузи Хършил, беше взела номера ми от приятел на приятел и ми бе позвънила една вечер с молбата да се срещнем пред супермаркет в Уестсайд. За да се измъкне от къщи, беше казала на мъжа си, че отива за мляко, така че се видяхме в един отдалечен край на паркинга на въпросния магазин. Самият факт, че трябва да се оправдава, за да излезе от дома си, беше изострил нервите ми. Трябваше да си плюя на петите още тогава, но тя беше така отчаяна, уплашена и изтощена, задето мъжът й си изкарваше на нея яда, че е кръгъл неудачник, та не можах да й обърна гръб. Състоянието на челюстта ми не беше нищо, в сравнение със синините по лицето й, когато я видях за пръв път. Знаеше със сигурност, а и аз го вярвах, че ако се опиташе да напусне съпруга си, нямаше да доживее до следващия си рожден ден.

Тъй като беше родом от Мексико и имаше роднини там, съставихме план, според който тя трябваше се срещне с леля си в Мексико Сити и оттам двете да отпътуват на юг с достатъчно пари в брой, за да отворят малък хотел на плажа, в близост до селото на баба й и дядо й.

Според казаното ми от Роузи, мъжът й никога не се беше срещал с мексиканските й роднини. Шансовете му да открие нужното семейство Гутиерес в Мексико Сити клоняха към нула, но за всеки случай им бях осигурила нови документи за самоличност. Това само по себе си беше приключение.

Междувременно изпратих анонимно съобщение на господин Хършил, в което се преструвах на обожателка и го канех на питие в бар в Уестсайд. Въпреки че сигурността в бара на баща ми бе примамлива, не можех да рискувам някой да изтърси истинското ми име. Така че оставих Роузи на летището и прекосих Рио Гранде в обратна посока. Щеше да й се наложи да почака няколко часа до излитането на самолета, но аз имах план как да държа Хършил зает цялата вечер. Провокирах го да ме удари и после подадох оплакване. Не че беше лесно. Флиртувах като разгонена кучка и накрая го полях със студен душ. Естествено беше мъж като Хършил да се почувства оскърбен, задето е бил подведен. Изтърсих няколко обиди на тема малки пениси, изкикотих се пренебрежително и юмруците заваляха.

Щеше да е по-лесно да го напия и да го зарежа някъде по пътя, но не можех да рискувам той да открие, че Роузи е заминала преди настъпването на сутринта. А една нощ в ареста беше предостатъчна. И ето че тя вече беше на път към мечтаната кариера на хотелиерка.

— Ето тук е — каза Елизабет.

— Тук — предадох аз информацията на Гарет. — Къщата на ъгъла ли?

Тя кимна.

Намерихме я точно там, където ни каза, че ще бъде. Първо зърнах обувките й — червени, скъпи и с остри токове. После огледах покойната Елизабет. Пълно съвпадение. Това ми стигаше. Върнах се обратно на верандата и поседнах, докато Гарет и другият полицай съобщаваха в участъка.

Докато се упреквах, че не участвам в огледа на трупа и не издирвам улики, както правят уважаващите се частни детективи, вниманието ми бе привлечено от петно в периферното ми зрение. Не от тези петна, които всички виждат. Това беше по-тъмно и по-масивно.

Хвърлих поглед встрани възможно най-бързо, но го пропуснах. И отново. Напоследък се случваше често. Тъмни петна в периферното ми зрение. Реших, че или Супермен беше умрял и се стрелкаше наоколо със скоростта на светлината — защото мъртвите не се движат много бързо, появяват се от нищото и също така изчезват — или получавах поредица от микроинсулти, които някой ден щяха да прераснат в масивен мозъчен кръвоизлив.

Определено трябваше да си проверя холестерола.

Разбира се, имаше и още една вероятна причина. Такава, която не исках да обмислям, но която би обяснила много.

Никога не съм се страхувала от непознатото както другите хора. Не са ме плашели неща като тъмнина, чудовища или Торбалан. Вероятно ако се боях, нямаше да стана добър жътвар на души. Но нещо или някой ме преследваше. В продължение на седмици се опитвах да убедя сама себе си, че си внушавам, но през целия си живот съм виждала само едно нещо да се движи така бързо и то беше единственото на света, което ме ужасяваше.

Така и не можех да си обясня причината за този неестествен страх, тъй като въпросното същество никога не ме беше наранявало. Истината е, че беше спасявало живота ми в няколко случая. Когато като дете едва не бях отвлечена от предсрочно освободен изнасилвач, то ме спаси. Оуен Вон се опита да ме прегази със субаруто на баща си, докато бях в гимназията и то ме спаси. В колежа бях преследвана и в крайна сметка нападната, но то ме спаси. Не приемах преследването сериозно, докато не се случи най-лошото. Едва тогава осъзнах, че животът ми е бил в опасност.

Човек би помислил, че трябва да съм по-скоро благодарна. Въпросът не беше само в спасяването на живота ми, а и в начина, по който беше станало това. Способността му да прекъсне гръбначния мозък на човек, без да остави видима следа за случилото се, беше леко притеснителна.

По време на гимназията, докато другите тийнейджъри отчаяно се мъчеха да намерят пътя си в живота, то ми разясни каква съм аз. Прошепна ми за отредената ми роля, докато си слагах гланц за устни в дамската тоалетна. Думи, които така и не достигнаха до ушите ми, а останаха да висят във въздуха в очакване да ги вдъхна и да приема коя бях и каква щях да стана. Докато другите момичета пърхаха около мен в опит да зърнат образите си в огледалото, аз виждах само него, надвиснала над мен огромна, загърната в плащ фигура, с натрапващо се присъствие като отнемащ дъха вакуум.

Останах там цели петнайсет минути след другите момичета и след неговото изчезване, неспособна да дишам или да помръдна. Госпожа Уърди ме прати в кабинета на директора за наказание, че пропускам час.

В общи линии той беше мрачен и зловещ. Появяваше се от време на време, за да сподели някоя пикантна мъдрост от задгробния живот, а също и да ме стресне до смърт, оставяйки ме разтреперана в часовете след посещението си. Поне аз бях ярък и искрящ жътвар на души. Той беше мрачен и опасен и от него идеше полъх на смърт като дим, стелещ се по сух лед. Като дете реших да го кръстя с просто име, нещо, което не всяваше ужас, но Пухчо някак не му прилягаше. В крайна сметка той беше наречен Големият Злодей.

— Госпожице Дейвидсън — повика ме Елизабет, която седеше зад мен.

Примигнах и се озърнах.

— Видя ли някого?

Тя също се огледа.

— Май че не.

— Нещо тъмно и доста размазано?

— Не.

— Добре, извинявай. Какво има?

— Не искам племенниците ми да се събудят до трупа ми. Точно под прозореца им съм.

Аз си бях помислила същото.

— Права си — отвърнах. — Може би трябва да съобщим на сестра ти.

Тя кимна тъжно. Повиках Гарет и взехме решение аз и другият полицай да позвъним на вратата и да кажем за случилото се на сестрата на Елизабет. Може би Елизабет щеше да ме насочи как да го направя. Присъствието й можеше да улесни нещата. Или поне така си мислех.

 

 

Един час по-късно седях в колата на чичо ми и дишах в хартиен плик.

— Трябваше да ме изчакаш — каза той с истинско желание да е от полза.

Никога повече. Очевидно имаше сестри, които настина държат една на друга. Кой да го знае? Жената изпадна в емоционален срив в ръцете ми. Това, което я беше разстроило най-много, беше фактът, че Елизабет беше останала пред къщата й през цялата нощ, без тя да разбере. Това май трябваше да го премълча. Сграбчи ме за раменете и ноктите й се забиха в кожата ми. Косата й, още разбъркана от съня, я правеше да прилича на кръстоска между диско фен и наркоман, тресящ се в унес. После се срина на пода и започна да ридае. Чиста проба нервна криза.

Лошото беше, че аз също се свлякох на пода и заплаках заедно с нея. Мъртвите мога да ги преглътна. Обикновено те са отвъд границите на истерията. Трудното беше да се справиш със скърбящите близки. Останахме прегърнати за дълго, докато не дойде чичо Боб и не ме отведе настрана. Зетят на Елизабет беше приготвил децата и всички се натовариха в колата на път за дома на баба. Личеше си, че са сплотено семейство.

— По-кротко — посъветва ме чичо Боб, докато пухтях в хартиения плик. — Ако хипервентилираш и припаднеш, няма да мога да те задържа. Онзи ден си изкълчих рамото, докато играех голф.

Близките ми са толкова грижовни. Опитах се да успокоя дишането си, но не можех да спра да мисля за горката жена, която беше загубила сестра си. Най-добрата си приятелка, дружката си. Какво щеше да прави сега? Как щеше да продължи напред? Откъде би намерила сили да се справи? Отново се разплаках. Чичо Боб се отчая от мен и ме остави в колата си.

— Тя ще се оправи.

Погледнах в огледалото за обратно виждане към Елизабет и заподсмърчах.

— Корава е — добави тя.

Очевидно беше потресена и реакцията ми не й помагаше.

— Съжалявам. Не биваше да ходя.

— Благодарна съм, че ти отиде при сестра ми, а не някой мъж полицай. Мъжете не ги разбират тези неща.

Погледнах към Гарет, който говореше с чичо Боб, поклати глава и после се втренчи безизразно в мен.

— Не, не ги разбират.

Изпитвах остра нужда да си обера крушите, но Елизабет искаше да отиде до къщата на майка си, за да провери нещо.

Уговорихме се да се срещнем в офиса ми по-късно и аз помолих един от полицаите да ме откара до джипа ми.

Пътуването ми подейства успокояващо. Хората вече тръгваха на работа. Слънцето, все още ниско над хоризонта, придаваше мек блясък на хладната утрин и изпълваше Албукърки с надеждата за ново начало. Къщите в испански стил със спретнатите си дворове се нижеха покрай нас, докато накрая не прераснаха в бизнес район, където нови и стари сгради покриваха всеки възможен сантиметър.

— По-добре ли сте, госпожице Дейвидсън?

Вгледах се в полицай Тафт. Той беше от онези млади ченгета, които искаха да се докарат пред чичо ми и затова се беше съгласил да ме закара. Мислеше, че така ще напредне в кариерата си. Чудех се дали беше наясно за мъртвото дете на задната му седалка. Вероятно не.

— Много по-добре, благодаря.

Той се усмихна. Беше проявил нужната загриженост и сега можеше да забрави за мен.

Въпреки че обикновено нямах нищо против да ме пренебрегват, исках да го попитам за дребното русокосо хлапе, може би около деветгодишно, чийто поглед блестеше така, сякаш току-що беше спасило света от пълно разрушение. Такъв въпрос изискваше тактичност, сръчност и завоалираност.

— Ти ли си полицаят, в чиято кола наскоро умряло малко момиче?

— Аз ли? — попита той слисан. — Не. Или поне се надявам, че не — добави, подсмихвайки се.

— Е, това е добре.

Той се размърда смутено на седалката си, като явно мислеше върху казаното от мен.

— Не съм чувал нещо такова. Някой…

— Слухове, нали знаеш как е. — Тафт очевидно знаеше всичко за мен от другите деца на площадката. Беше ясно, че се стараеше да сведе разговора с мен до минимум, но любопитството не ми даваше мира. — Умирало ли е момиченце около теб наскоро? Русоляво?

Втренчи се в мен, сякаш от устата ми се стичаше слюнка и бях кривогледа. За всеки случай обърсах подутата част от лицето си.

— Не. — После се замисли. — Малко русо момиче умря при едно от повикванията ми преди около месец. Оказах й първа помощ, но бяхме пристигнали твърде късно. Много потискаща история.

— Сигурна съм, че е така. Съжалявам.

— Не е ли върхът? — въздъхна момичето.

Аз изсумтях.

— Какво? — попита той.

— Нищо. Мислех си колко ли е трудно да се понесе.

— Слушай, кучко…

Съсредоточих всяка фибра от тялото си в усилие да не се опуля стъписано. На живите им се струва странно, щом реагираш на нещо, което те не чуват или не виждат. Погледнах към момичето, като се преструвах, че се интересувам от пейзажа навън и повдигнах въпросително вежди.

— Няма да го получиш, ясно ли е? — каза тя иззад преградната мрежа.

— Ъхъ — отроних аз.

Полицай Тафт ме изгледа.

— Хубав квартал.

— Да.

— Ще ти измъкна зъркелите от грозната мутра.

Грозна ли? Беше време за номера с мобилния телефон. Взех да ровя из чантата си и поясних:

— Мисля, че усетих телефонът ми да вибрира. Ало?

— На твое място бих се отказала от брокатения грим. Не помага.

— Не нося брокат…

— Стига си го зяпала. Той заслужава някоя по-хубава.

— Виж, сладурче — казах, като продължих да се преструвам, че се наслаждавам на квартала с надеждата да не изглеждам, сякаш говоря на мъртвец на задната седалка. — Имам си свои собствени проблеми във връзка с човек, който не може да ми принадлежи. Ясно ли е?

Тя скри юмруци под обутите си в пижама бедра и се втренчи в мен.

— Само те предупреждавам, кучко.

— Спри да ме наричаш така, малка…

Забелязах, че Тафт смръщи загрижено вежди.

— Връзки — казах аз и се засмях. Разбира се, номерът с телефона минава, ако звукът ви е изключен. Докато обяснявах на събеседничката си, че трябва да потърси светлината, от телефона ми зазвуча Петата симфония на Бетовен, което значеше, че се обажда чичо ми Боб. Едва не изпуснах апарата. — Предишното повикване явно е прекъснало. — Дори не коментирах факта, че по собствените ми думи телефонът ми беше на вибрации само преди секунди.

Полтъргайстът се изхили от задната седалка. Откъде се беше появило това дете, дявол го взел? После ми просветна. Може би именно там беше проблемът. Може би тя наистина беше от ада.

— Ало? — казах аз.

— Искаш да тръгна към светлината, за да му се пуснеш — изсъска детето демон.

— Изобщо не искам това.

— Добре — отговори чичо Боб с озадачен тон. — Вече няма да ти казвам „Здравей“.

— Извинявай, чичо Боб, помислих те за друг.

— Често ме бъркат с Том Селек.

Тафт се оживи.

— Дали чичо ти иска нещо? Кафе? Капучино?

Да се подмазваш е толкова немъжествено.

— Някой трябва да роди незаконното му дете. Проявяваш ли интерес? — отвърнах му.

Той стисна устни в права линия и насочи вниманието си обратно към пътя.

Добре. Признавам. Това беше грубо. И детето демон от задната седалка също мислеше така. Замахна към мен.

Засмях се и избегнах юмрука, като уж случайно, ама нарочно, изпуснах балсама си за устни на пода.

— Ще приема това за съгласие — каза чичо Боб.

— Добре, ще бъда в офиса си в девет часа. Ще мина през къщи да хапна нещо и отивам право там.

— Благодаря, хлапе. Ти добре ли си?

— Аз ли? То се знае — отговорих, докато златокосият демон се опитваше да докопа очите ми. Някак си изпадна от колата между „Карлайл“ и „Сан Матео“. — Но трябва да отбележа, чичо Боб, че наскоро открих защо някои животински видове изяждат малките си.

Бележки

[1] Съпругата на президента Джордж Вашингтон. — Бел.прев.

[2] Прочут сериен убиец. — Бел.прев.