Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Дейвидсън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Grave On the Right, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 71 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даринда Джоунс. Първият гроб отдясно

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Ива Михайлова

ISBN: 978-954-932-160-9

История

  1. — Добавяне

Глава 19

„Външността ми може да не впечатлява, но много ме бива да се правя на нинджа.“

Стикер върху броня на кола

— Къде си?

Тъкмо бях излязла от съда, когато се обади чичо Боб. Зюсман беше предложил да подам възражение срещу решението на щата на базата на мнима вероятност Рейес да е единственият жив човек, притежаващ информация за сериен убиец в Канзас. Мразех да използвам номера с Ханибал, но само това успяхме да измислим в такъв кратък срок. Ако успеехме, това би спряло изключването на животоподдържащите апарати на Рейес само временно, но щеше да ни даде малко време. Трябваше да поговоря с него, но по възможност, без да се приближава прекалено. Без да ме докосва. И без да ме гледа. Може би тогава щеше да ми дойде малко здрав разум. Чудех се дали някак мога да го спра. Да го вържа за кухненската мивка или нещо подобно. Щеше да ми е нужно свръхестествено въже. Или пък белезници, поръсени с магически прашец.

— Ти къде си? — отвърнах аз с въпрос. Чичо Боб беше толкова любопитен.

— Трябва да те подготвим.

— Да ме подготвите? За какво? — Бях ли се съгласявала на такова нещо? Дори не съм посещавала подготвителен клас.

Чибо въздъхна шумно.

— За ужилването — повиши тон той.

— А, да. — Бях го забравила. — Току-що попълних възражение срещу щата. Ще го придвижиш ли възможно най-бързо? Нямаме много време.

— Разбира се. Ще се обадя на една съдийка, с която някога се срещахме.

— Чичо Боб, нужен ни е човек, който те харесва.

— Тя ме харесваше. Всеки сантиметър от мен.

Потръпнах при мисълта и продължих към Мизъри.

— Благодаря ти, чичо Боб. Дължа ти услуга.

— Една? Сериозно ли говориш?

— Ще ги броим ли? Защото ако ще ги броим…

— Добре, няма значение. Дотътри си задника тук.

След като обсъдихме в крачка плана с двата екипа — един по техниката и един за подкрепление отвън — изтичах обратно до апартамента си, за да се облека подходящо за ролята. Потрудих се главно над прикриването на синините, които все още носех от скорошните си приключения. Когато отново се появих на сцената, изглеждах като потисната библиотекарка с очи на секс котенце и нацупени устнички, които можеха да разплачат голям мъж.

Гарет спря по средата на това, което правеше, и ме огледа прехласнат. Приех го за добър знак, докато не проговори.

— Идеята е да го съблазниш, не да му правиш данъчна ревизия.

По пример на Елизабет Елъри носех червен костюм с пола и обувки с осемсантиметрови остри токове. За разлика от нея обаче бях прибрала косата си в стегнат кок и бях сложила очила с пластмасови рамки, които крещяха „сухарка“.

— Суопс, ти от мъжки пол ли си изобщо?

Той се намръщи озадачено и аз попитах:

— Никога ли не си чувал за мокри сънища, включващи секретарка или библиотекарка, или пък германска надзирателка в училищно общежитие?

Той се огледа гузно, за да се убеди, че никой не ни слуша.

— Бинго — извиках триумфално и се запътих към вана за наблюдение. Гарет ме последва и аз продължих да му трия сол. — Сякаш Бени Прайс не би заподозрял нищо, ако някоя накипрена уличница му се появи с надеждата да го съблазни и да го придума да признае за убийството на четирима души. Страхотна идея. Можеше да я приема, ако имах желание за самоубийство днес. Огледай се наоколо. — Изчаках Гарет да забележи двете жени, очевидно стриптийзьорки, които вървяха към клуба. — Такива ги има повече, отколкото чешмяна вода. От друга страна, такива като мен не ти падат под път и над път. — Посочих към бизнес костюма си.

Стигнахме до вана, който беше паркиран на една пресечка разстояние и потропахме.

Обърнах се към Гарет и го чукнах по главата точно когато чичо Боб отвори задните врати.

— Нали помниш, че имам диплома по социология?

Той повдигна рамене, не докрай убеден, когато чичо Боб ме хвана за ръката и ме вдигна вътре. Пола и високи токчета. Едва ли това беше най-подходящото облекло при полицейска акция. Малко се тревожех, че Гарет можеше да реши отново да ми даде отскок, като ме сграбчи за задника. После бях малко разочарована, че не го направи. Всяко момиче си имаше нужда от вълнения.

Ванът се разклати, когато Гарет влезе.

— Още нямаме новини за отец Федерико — обърнах се към чичо Боб. — Ако не го открият, не знам какво ще правим.

— Ще се тревожим, когато му дойде времето — отвърна Чибо. — Сега нека ти поставим това. — Извади миниатюрен микрофон. — Това е най-малкият, който можахме да открием.

— Ти сериозно ли? — попитах ужасено. — Микрофон? Планът беше Ейнджъл да включи супер скъпата камера, която Прайс държи нагласена зад бюрото си. Ще го запишем, без дори да разбере. И по-важното — аз ще оцелея.

— Така е, но ни е нужен някакъв контакт — запротестира той. — Как ще разберем, ако загазиш?

— Ако загазя, ще ви пратя съобщение. — Погледнах към Ейнджъл, който тъкмо влизаше. Личеше, че много се вълнува заради плана. Знаеше точно какво трябва да прави. — Наистина ли смяташ, че хората на Прайс няма да ме претърсят, когато той чуе защо съм там? — наведох се към чичо Боб. — Само защото виждам мъртъвци, не значи, че искам да съм една от тях.

 

 

Двайсет минути по-късно напуснах стая, пълна с полуголи момичета и горе-долу прилична музика, за да се озова в изненадващо тихия офис на Бени Прайс. Бизнесмен. Баща на две деца. Убиец.

— Няма микрофон, шефе — каза един от гардовете му, висок и мускулест блондин, след когото момичетата пърхаха с мигли, докато той ги отминаваше. Беше ме отвел в сумрачен коридор, за да ме претърси, като в същото време ме беше накарал да се изчервя от възмущение и доста неуместни трепети. — Но пък има камера.

Бени Прайс, който беше седнал зад бюрото си, се оказа много по-впечатляващ на вид, отколкото изглеждаше на снимките, заснети от хората ни. Но в негова защита — не е бил подготвен за снимките и не е имал шанса да позира. Беше с къса черна коса, спретнато подстригани мустаци и козя брадичка. Напълно загуби уважението ми, като видях вратовръзката и кърпичката му. Вратовръзката беше в цвят маджента на фона на лъскава черна риза и жилетка на тънки райета, а кърпичката се подаваше от джоба на жилетката и беше виолетова. А, не, край. На този трябваше да му се види сметката.

— Искали сте да ме видите госпожице…

— Госпожа… Маджента. Вайълет Маджента — отговорих, като се стараех да остана сериозна.

Бодигардът се доближи и сложи видеокамерата, която беше открил в дамската ми чанта, на бюрото на Прайс.

— Каза ми, че името й е Лоис Лейн.

За съжаление мисля, че той ми повярва.

Прайс се изправи и взе камерата. Предполагаше се, че със стойката си ще ме накара да се чувствам комплексирана и уплашена. Познавам много жени, на които би подействало. Не и на мен.

Седнах срещу него, а той отвори дисплея и включи записа.

„Казвам се Дона Уилсън — чух се да говоря от другата страна. Не от отвъдното… — Изпратих този запис на десет души в това число адвоката ми, един колега и педикюристката ми. — Едва се сдържах да не прихна. Каква ти педикюристка? — Ако не се обадя на всеки един от тях до девет тази вечер, ще отнесат касетата направо в полицията. Имам неопровержимо доказателство, заключено в сейф, че Бени Прайс, собственик на стриптийз-клуб «Кюфтенца», е трафикант на деца, които продава като роби в чужди страни. Един от споменатите десет души има ключа от сейфа и ще го предостави на полицията в случай, че не се върна невредима до уреченото време.“

Бени замръзна за момент, преди да затвори дисплея и да ми подаде обратно камерата. Тъй като имах пълното му внимание, реших, че е време да започна да действам. Дишайки тежко, зарових пръсти в чантичката си — копринено бижу тип „плик“, което Куки великодушно ми зае — и му отправих настоятелен, но леко наивен поглед.

Очевидно нямаше да спечеля наградата Любимка на годината в клуб „Кюфтенца“. Въпреки че го прикриваше умело, Прайс беше ядосан. Насили се да запази спокойствие и седна обратно зад бюрото.

— С какво точно доказателство разполагате? — попита с леден тон.

Забих поглед в чантичката си и после го насочих обратно към него, като се надявах да не прекалявам с играта на нерви. Целта беше да купи това, което продавах, не да му го натикам в гърлото.

— Имам флашка, която получих от работодателя си. Адвокат, застрелян преди два дни. Според него, в нея се съдържа всичко, което е нужно, за да бъде пратен Бени Прайс, тоест вие, зад решетките.

Прайс се отпусна. Ъгълчетата на устата му потрепнаха. Знаех, че флашката е у него. Може би щеше да бъде достатъчно глупав да…

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади въпросната флашка.

— За тази тук ли говорите?

Да. Беше точно толкова глупав. Докато в себе си танцувах, външно започнах да показвам признаци на паника. Ейнджъл и Зюсман повдигнаха палци за поздрав зад гърба на Прайс. Камерата записваше.

— Сега мога ли да ида да гледам стриптийзьорките? — попита Ейнджъл.

Изскърцах със зъби и го стрелнах бързо с поглед, като междувременно продължавах да дишам дълбоко. Прайс ми отправи една от онези усмивки на превъзходство, типични за бос на мафията или директор на старчески дом. Зюсман отстъпи назад с гневен поглед, вперен в него.

— О, за малко да забравя — рече Ейнджъл, втурна се към мен и откопча най-горното копче на прекалено впитата ми блуза, давайки на Прайс и, да се надяваме, на камерата добър изглед към моето деколте. Погледът на Прайс мигом се насочи натам. Опасност и Уил Робинсън. Първокласно разсейване. Когато погледна обратно нагоре, като по чудо няколко кичура се бяха изплъзнали и бяха обрамчили лицето ми.

Побутнах нервно очилата си.

— Мога да ви уверя, че това не е същата флашка. — Прекарах език по устните си и добавих: — Той ми даде флашка… Убедена съм в това… Каза, че на нея има доказателства…

— Може би не ви е дал правилната — предположи любезно Прайс.

— Това не е възможно. По бюрото му непрекъснато има безброй такива, но…

— Честна дума, малка красавице, моят човек взе тази директно от адвокатчето. Секунди след смъртта му.

Малка красавица ли? Какво бях аз? Състезателен кон ли? Човек би помислил, че някой, който е заобиколен от красиви жени по цял ден, би измислил нещо не толкова банално.

Докато давах всичко от себе си, за да се хипервентилирам, без всъщност да го правя наистина, Прайс се изправи, заобиколи бюрото си и се наведе към мен. Донякъде си мислех, че го прави, за да се наслади на новата си жертва, така както би наблюдавал как увеличително стъкло изгаря мравка, но по-голяма част от мен беше убедена, че всъщност искаше да хвърли поглед на момичетата.

Ейнджъл реши да се възползва от ситуацията и откопча още едно копче с дяволита усмивка на лицето. Престорих се, че затварям блузата си и го плеснах по ръката. Малък перверзник. Той се намръщи разочаровано.

— За пари ли беше дошла? — попита Прайс така надменно, че и пъкълът не би разтопил студеното му самодоволство. Махна с ръка на блондина да напусне.

Преглътнах, неспособна да го погледна в очите — на теория де — и кимнах.

Той се протегна и свали очилата ми.

— Да, имам неприятности. След смъртта на адвокатите, във фирмата ще има ревизия.

— О! — Той сгъна очилата и ги остави на бюрото си. — А ти си била непослушна.

— Ти… си ги убил. Ти си бил. — Без да повдигна глава, го изгледах през миглите си. На него явно му хареса.

— Разбира се, че не бях аз. Имам си хора за това.

По дяволите. Можеше ли да е още по-уклончив? Имах нужда от признание, не от мижави подхвърляници, от които би го измъкнал всеки адвокат с минимални познания.

Опитах да се изправя, но той беше прекалено близо до мен. Погрижих се да се отъркам с рамо в ерекцията му.

— Изпратили сте хора да убият шефовете ми? Защо бихте направили подобно нещо?

Както при повечето престъпници арогантността му беше слабото му място. Хвана ме за ръка и ми помогна да стана.

— Защото мога.

Поех ужасено дъх и се опитах да се откъсна от хватката му. Престорих се, че се преструвам на самоуверена, като казах:

— Тръгвам си. — Беше признал участие в заговор. Нямаше начин да изляза жива от този офис.

— Закъде си се разбързала?

— Ако не се появя до девет тази вечер, отиваш в затвора.

Прайс хвърли око на часовника си и ме притегли към себе си, обгръщайки талията ми с ръце.

— Това ни дава цели три часа, изпълнени с наслада, да установим кои са приятелите ти.

Ставаше ми все по-лесно и по-лесно да играя ролята на уплашена. С отмятане на главата дадох сигнал на Ейнджъл. Той кимна и излезе, но Зюсман остана, сякаш циментиран на мястото си. В очите му се четеше гняв.

— В отговор на въпроса ти, да, аз убих тримата адвокати. — Той прокара пръсти по ключицата ми и ги плъзна надолу към деколтето. — Но не е нужно ти да си следващата.

Да бе, сигурно. Избутах го в гърдите някак твърде безпомощно.

Ама не, колко време им беше нужно, за да нахлуят? Ейнджъл само трябваше да подръпне вратовръзката на чичо Боб. Това щеше да е сигналът за Чибо да прати хората си. Не беше мозъчна операция да речеш.

— Мислиш, че можем да измислим нещо ли? — попитах с глас, изтънял от страха.

По някога привлекателното му лице грейна мръснишка усмивка. Лице на убиец, който продаваше деца за роби. Или по-лошо. Той уверено обхвана шията ми и наведе глава, за да се добере до устните ми. Започвах да се чудя дали не го бях подценила.

Изведнъж на бюрото на Прайс замига червена лампа. Той се изправи изненадано и бодигардът му нахлу в стаята.

— Ченгета — извика гардът и Прайс обърна смаян поглед към мен.

Можех да се направя на интересна и да изтърся нещо от сорта „Не си изпускай сапунчето“, но изражението на лицето му ме накара да си прехапя езика. Веднъж и на мен да се случи. Изглеждаше вбесен. Лицето му почервеня на мига.

Преди да успея да го предупредя за внезапен скок в кръвното му налягане, той ме сграбчи за ръката достатъчно силно, че да я счупи и ме притисна с гръб към стената. Само дето се оказа, че не е стена. Озовахме се в тъмен коридор, оборудван с двустранно огледало. Можехме да виждаме директно в офиса му.

Докато аз се боричках с Прайс, спасителният екип връхлетя в стаята, тръшнаха бодигарда на земята и се заоглеждаха за мен. Аз поех дълбоко дъх, готвейки се да изкрещя, но Прайс ме помъкна по коридора и притисна силната си ръка към лицето ми не особено нежно. Пресече писъка ми, а също и достъпа на въздух. Което беше кофти отвсякъде. Синьото никак не ми седи добре.

Тогава почувствах Рейес. Усетих го дори преди да го видя. Обля ме гореща вълна и го видях как се материализира пред нас. Движеща се маса от дим, гъст и осезаем. Въздухът беше наситен с гнева му, от който молекулите вода стигнаха до точката на кипене и взеха да ме бодат като иглички. Обзе ме паника. Как щях да обясня още един прекъснат гръбначен мозък?

Тъй като едва ли можех да извикам това, което си мислех — а то в общи линии беше „Назад, момче“ — съставих командата в главата си. И преди беше чел мислите ми. Може би щеше да го направи отново.

„Да не си посмял“, помислих. Много напрегнато. Опитвах се да проектирам чувствата си отвъд бариерата на гнева му, право в съзнанието му.

Сабята, която измъкна със звънтене, замръзна във въздуха. Въпреки че не можех да видя лицето му, усещах как се взира в мен изпод качулката си.

„Дори не си го помисляй, Рейес Фароу.“

Той се наведе към мен и изръмжа, но аз държах на своето. С омекнали крака и горящи дробове помислих: „Направи го и ще ти сритам задника“.

Той се отдръпна назад, явно изненадан от заканата ми, но нямах време да се тревожа за това. Нито да обмислям как изобщо бих изпълнила такава закана.

Гърченето ми в ръцете на Прайс нямаше да ми помогне. Беше време да събудя нинджата в мен. Първото, от надявах се много други движения, щеше да е да сритам нападателя си в пищялите. Добре насочен ритник може да свали дори най-якия противник. С високи токчета? По-добре беше да забравя.

Докато умът ми препускаше в обмисляне на следващия ми ход, усетих адска болка във врата си, която се плъзна надолу по гръбначния стълб, пред погледа ми избухнаха искри и около мен проехтя силно пропукване. За части от секундата се превърнах в желе. В мига, преди да изгубя съзнание окончателно, до ума ми стигна, че Прайс беше счупил врата ми. Мръсник.

 

 

Донякъде очаквах да чуя звука на тромпети, или пък ангелски хор, или дори гласа на майка ми да ме посреща от другата страна. В крайна сметка бях относително добър човек, като се теглеше чертата. Естествено, щях да поема нагоре.

Вместо това обаче чух капенето на вода, бавно и ритмично, като ударите на сърце, което едва имаше сили да продължи. Усетих миризмата на мръсотия, цимент и препарати. В устата си вкусвах кръв.

Отне ми секунда да разбера, че Рейес беше наблизо. Усещах го. Силата му. Гнева му.

Отворих очи и бавно се огледах, без да помръдвам, в случай, че Бени Прайс беше наоколо. Не исках да види, че съм се събудила и да реши да завърши това, което беше започнал. Намирахме се в малък склад. Рафтове с оборудване и почистващи препарати опасваха стените. Рейес беше стъпил на един от тях, като се поклащаше на пети, досущ като хищна птица, и не че толкова напрегнато наблюдаваше вратата, колкото отказваше да погледне към мен.

Да, беше ядосан. Още обгърнат в тъмния си плащ, той беше свалил качулката и лицето му и косата му се виждаха. Плащът се беше надиплил около него спокойно и в очакване. Точно както и оръжието му. Смъртоносното му острие беше открито. Той го държеше здраво за дръжката, а върхът беше опрян в циментовия под. Виждах го за първи път. Приличаше на сабя, само че беше много по-дълго и ръбовете бяха зловещо назъбени. Напомняше ми на две неща — на средновековен уред за мъчение и на татуировката му.

— Жива съм — изграчих, когато установих, че Прайс не беше в помещението.

— Едва — отговори той, като все така не ме поглеждаше.

Но как? Вдигнах ръка и я прокарах по гърлото си.

— Той ми счупи врата.

— Опита се да ти счупи врата.

— На мен ми се стори, че се справи доста успешно.

Най-накрая Рейес се обърна към мен. Силата на погледа му ме остави без дъх.

— Ти не си като другите хора, Дъч. Не е така просто.

А ти не си като нищо, което някога съм срещала.

Останахме втренчени един в друг за дълго, докато се опитвах безуспешно да изпълня дробовете си с въздух. Бяхме прекъснати от мъжки глас.

— Кой е там?

Изправих се с мъка до полуседнало положение, за да видя, че в ъгъла седеше вързан човек с превръзка на очите. Имаше прошарена брада и гъста черна коса. Носеше расо на католически свещеник.

— Отец Федерико? — попитах.

Той застина, после кимна.

Супер!

Той беше жив. Аз бях жива. Този ден ставаше все по-хубав. Докато не усетих дулото на пистолет в слепоочието си.

Преди дори да успея да се обърна към Прайс, чух просвистяването на острие във въздуха. Оръжието падна на пода, Прайс подскочи и изви от болка.

Гадост. Татко щеше да ме убие.

Изпълзях от обсега на Прайс, после се върнах за оръжието и пак се отдръпнах. Той се гърчеше от болка. Беше се свлякъл на колене и притискаше китката си. Повечето хора с прекъснат гръбначен мозък не могат да стоят на колене. Погледнах към Рейес, но той се превърна в тъмен дим и изчезна, преди да успея да кажа и дума. Мога да се закълна, че на лицето му имаше усмивка.

— Какво… Какво ми направи?

Добър въпрос. Какво беше направил Рейес? Както обикновено нямаше и капка кръв.

Зюсман се появи, провери състоянието на Прайс, кимна към мен в знак на одобрение и пак изчезна.

— Не мога да си движа пръстите — изхленчи Прайс. Беше доста жалка гледка. Изглежда Рейес бе скъсал сухожилията му.

С пистолета, насочен към главата му, запристъпвах назад към отец Федерико. Точно бях започнала да го развързвам, когато Ейнджъл се втурна в помещението, следван от разрошения чичо Боб. Почудих се как точно Ейнджъл го беше довел до тук.

Други двама униформени влетяха и тръшнаха Прайс по лице, а чичо Боб коленичи до мен.

— Чарли — произнесе тревожно и избърса устата ми с палец. Вероятно ми течеше кръв. — Добре ли си?

— Шегуваш ли се? — попитах, като се борех с превръзката върху очите на отец Федерико. — Напълно владеех ситуацията.

После настъпи един странен момент. Нещо като връщане към реалността. Чичо Боб взе пистолета от ръцете ми и ми помогна с превръзката на отец Федерико. Благодарността и облекчението, изписани по лицето му, ме трогнаха дълбоко. Изражението на чичо Боб, когато ме погледна, бе изпълнено с толкова мекота и загриженост, че се хвърлих в прегръдките му и останах там толкова дълго, колкото посмях. Чувствах се като в рая само дето ги нямаше светлините и музиката.

Сигурно беше от радост. Задето бях жива. Защото бяхме намерили отец Федерико и бяхме заловили Прайс. Но докато се гушех в топлите обятия на чичо, едва успявах да преборя сълзите. Не беше момент за сълзи. Понякога бях такова момиче.

Някой сложи ръка на рамото ми. Беше Гарет.

— Сега мога ли да отида да гледам стриптийзьорките?

Хвърлих поглед над рамото на чичо към ухиления Ейнджъл. И него бих прегърнала, но на хората им изглеждаше странно, когато прегръщах въздуха.

 

 

— Дръпна ми вратовръзката — отговори чичо Боб на въпроса ми как ме бяха открили.

— Ейнджъл ти е дръпнал вратовръзката?

— Доведе ме право при теб.

Седяхме в конферентната зала на управлението и гледахме записа с признанието на Прайс. Беше неописуемо късно и вече го бяхме превъртели около седем хиляди пъти. Мисля, че Гарет го правеше заради кадрите с моите момичета. Явно се харесваха.

— Трябва да призная, Дейвидсън, впечатлен съм — заяви той с очи, залепени за екрана. — Това изисква яки топки.

— Моля те — изсумтях аз. — Изисква яйчници. От които аз притежавам два броя.

Той се обърна към мен с развеселено лице.

— Някога споменавал ли съм, че съм дипломиран гинеколог? Ако яйчниците ти имат нужда от каквото и да било…

Направих гримаса, изправих се и изкуцуках с боси крака до вратата. Прикривах умело, че Прайс всъщност беше счупил врата ми, но не можех да скрия факта, че си бях навехнала глезена на път за вана. Проклети токчета. Сега умирах от болки и във врата, и в глезена.

Междувременно Барбър и Елизабет се отбиха да кажат, че са открили отец Федерико в болницата. Останаха мъничко разочаровани, когато им казах, че е там, защото ние го бяхме отвели. Състоянието му не беше добро, но щеше да оживее.

В крайна сметка денят се оказа успешен. Имахме флашката, видеозаписа и показанията на отец Федерико. Много вероятно беше Бени Прайс да прекара остатъка от живота си в затвора. Или поне сериозна част от него. Разбира се, щеше да му се наложи да се научи да ползва лявата си ръка, помислих и се подсмихвах.

Всички заслуги щяха да се припишат на чичо Боб, но така си беше редно. Това, че аз бях частен детектив, помагаше. Не му се налагаше да обяснява какво правя на местопрестъплението или какъв точно вид консултант бях. Като чуеха, че съм частен детектив, хората спираха да задават въпроси.

— Така и не ми каза имената им — обади се Гарет.

Обърнах се към него и повдигнах въпросително вежди.

На лицето му цъфна дяволита усмивка.

— Запозна ме с Опасност и Уил Робинсън, но пропусна да представиш другите две сладурчета — каза с поглед, вперен в долната част на тяло…

— Хубаво — въздъхнах нетърпеливо. — Но няма да се подиграваш на имената им. Много са чувствителни.

Той вдигна длани във въздуха.

— За нищо на света.

Смръщих се предупредително и посочих към областта на левия си яйчник.

— Това е „Озари ме“. — И после към десния. — Това е Скоти.

Гарет зарови лице в шепите си. Да не беше питал.

— Почакай ме — извика чичо Боб. Беше предложил да ме закара до вкъщи, тъй като към крака ми беше привързана торбичка с лед.

— Добре се справи, Дейвидсън — каза един от полицаите, докато излизах. Останалите присъстващи се заусмихваха и закимаха в знак на одобрение. Това беше начинът им да кажат поздравления. След като бях прекарала години под враждебните им погледи и хапливи забележки, това беше малко смущаващо.

— Утре ще си получиш джипа — заяви Гарет, който ни последва до вратата. Помогна ми да се кача в колата на Чибо и се увери, че съм затегнала колана си, преди да затвори. — Добра работа — произнесе с устни, когато потегляхме. Започваха да ме побиват тръпки.

Почувствах се хиляда пъти по-добре, когато се озовах обратно в апартамента си. Не бях осъзнала колко уморена съм всъщност. Чичо Боб ми помогна да вляза и изчака да се преоблека в пижамата си, за да провери състоянието на глезена ми още веднъж.

Адвокатите ме последваха в спалнята, след като се преоблякох.

— Справихме се — каза Елизабет и вълнение озари лицето й.

— Да, справихме се. — Пристъпих към нея за безплътна прегръдка.

— Сега какво? — попита Барбър.

Погледнах го почти с тъга.

— Време е да преминете.

Елизабет се приближи към него.

— Ако някога имаш път, моят гроб е първият вдясно в новата част.

Той се подсмихна.

— Аз съм от другата страна. Погребението ми беше… хубаво.

— Моето също.

— Може и да греша — казах, като се опитвах да не се разсмея, — затова не идвайте после да ме преследвате, но съм почти сигурна, че ще се виждате там, където отивате. Имам сериозни причини да смятам, че приятелите и обичаните хора остават близо един до други.

— Странно е — заяви Елизабет. — Чувствам се, сякаш вече искам да тръгна. Все едно нямам друг избор.

— И аз изпитвам същото — каза Барбър и хвана ръката й сякаш за опора.

— Привличането е силно — обясних. — Защо мислите няма повече като вас тук? Топло и запленяващо е. И там ви е мястото.

Те се спогледаха, усмихнаха се и без да кажат нито дума повече, отпътуваха.

От моя гледна точка, преминаването е като да виждам как хората изчезват. Почувствах как се просмукаха през мен. Усетих емоциите им. Страховете им. Надеждите и мечтите им. Но също така и омразата, неприязънта, завистта. Но най-силно от всичко почувствах безграничната обич. С всяко преминаване надеждата ми за човешката раса растеше.

Елизабет беше оставила всичко, което бе притежавала, на племенниците си, а преди няколко години Барбър си беше направил застраховка живот. Майка му щеше да е богата жена.

Бях сигурна, че би предпочела сина си жив, но това беше поне малка утеха. Той й беше написал писмо, както бяха направили Елизабет и Зюсман, само че не чак толкова… емоционално. Бях убедена, че майка му се е зарадвала.

Обърнах се към Зюсман и попитах:

— Ами ти?

Той се взираше през прозореца. Наведе глава.

— Не мога да си тръгна.

— Патрик, те ще се справят.

— Знам, ще го направя, просто не сега.

Изчезна, преди да успея да кажа каквото и да било.

— Здравей, сладурче.

Обърнах се към леля Лилиан и едва не изкрещях, като видях кой я придружава. Вместо това се насилих да се усмихна.

— Здравейте, лельо Лил, господин Хабършам.

Господин Хабършам беше мъртвецът от 2Б, заради когото бях изобретила трансценденталния спрей срещу вредители.

Бяха опиянени и весели и леко ми се повдигна.

Но леля Лилиан имаше такова сладко изражение на сбръчканото си лице.

— Отиваме до ресторант „Маргарита“ да помиришем омарите, после ще се наслаждаваме на залеза, а междувременно ще правим пламенен животински секс.

К-какво? Дори и в мислите си взех да заеквам. Не можех да повярвам на ушите си. В „Маргарита“ сервираха ли изобщо омари?

— Добре, лельо Лил, забавлявайте се.

Добре, признавам, че мисълта тези двамата да правят пламенен животински секс, ме шокира. Особено като се имаше предвид, че леля ми няма зъби, а и температурата им бе под точката на замръзване. Колко пламенен можеше да бъде?

Изкуцуках обратно до дневната, като се чудех дали трябваше да уведомя Чибо за намеренията на пралеля му, но реших да не го правя.

— Още не мога да го повярвам — поклати той глава и свали превръзката от глезена ми. — Оцеля след побоя на онзи пиян изверг, след падане от три метра и след не един, а два опита за убийство и накрая пострада от чифт обувки с високи токове. Винаги съм знаел, че са опасни.

— И генетичната склонност към душевно заболяване е опасна, ама си трая, не се оплаквам.

Той се засмя и метна бинта на дивана ми, купен от вехтошарски магазин.

— Подуването е спаднало значително. Това е невероятно.

Подуването наистина беше спаднало. Може би Рейес беше прав. Травмите ми се лекуваха далеч по-бързо, отколкото на хората около мен. А и не се давах никак лесно.

— Няма нужда от нова превръзка. Много по-добре съм.

— Добре, ще тръгвам. Но имаше нещо, което исках да ти кажа — каза той и се запъти към вратата. — А, да, свързах се с познатата си съдийка. Заела се е с твоето възражение.

Облекчение изпълни всяка моя клетка. Сега трябваше да измисля как да спра щата за постоянно, в случай, че Рейес не излезеше от комата.

— Новините от отец Федерико са, че ще се възстанови и ти изпраща огромни благодарности. Теди е при него. Би искал да те види, когато имаш възможност да се отбиеш. — Той отново пое към вратата, после спря и се почеса по главата. — Утре сутрин ще започнат процедурата по освобождаването на Марк Уиър. — Пак тръгна да излиза и отново спря. Опитах да не се разсмея. Така никога нямаше да си стигне до вкъщи.

— О — рече. Извади бележника си и го разлисти. — Изглежда нападателят, който се опита да те вкара в гроба вчера, онзи Зики Хършил, е бил на път да стане масов убиец. Не си първата, която е нападнал. Слава богу, че ти сложи край на това.

Дъхът спря в гърдите ми, дробовете ми сякаш се парализираха и усетих бодежи по гръбнака си.

— Ти… за какво говориш?

— Следобед са повикали полиция в дома му. Открихме съпругата му в спалнята, потънала в локва кръв.

В стаята сякаш изведнъж се стъмни и светът пропадна под краката ми.

— Един от най-лошите случаи на домашно насилие, които съм виждал.

Борех се с гравитацията и шока, изпаднала в жалко, паническо отрицание. Но реалността напираше и ме фрасна като с чук.

— Това е невъзможно.

— Кое? — Чичо Боб ме погледна и направи крачка към мен.

— За жената на Хършил. Няма начин да е била тя.

— Ти познаваше ли я?

— Аз… донякъде.

Нямаше начин да е мъртва. Лично я бях оставила на летището. Веднага след това се срещнах с Хършил в бара. Просто нямаше начин да е тя.

— Чарли. — Строгостта в тона на чичо Боб ме накара да му обърна внимание. — Ти познаваше ли я? Има ли нещо, което трябва да знам по този случай?

— Грешиш, не може да е била съпругата му. Сигурно е била друга.

Чичо Боб въздъхна. Да разпознава отрицанието и да се бори с него беше част от всекидневната му работа.

— Госпожа Хършил е, миличка. Леля й се разтревожила, че не я е чувала и долетяла от Мексико. Тя идентифицира трупа днес следобед.

Отпуснах се на канапето, свих се в черупката си и оставих забравата да ме завладее. Нямах представа кога си е тръгнал чичо Боб. Не знаех дали съм будна или заспала. Нямах спомен кога съм се свлякла на пода и съм се сгушила в одеялото, което държах сгънато в ъгъла. Нито пък имах спомен в кой точно момент се бях превърнала в пълната некадърница, в който образ бях печално известна днес.