Серия
Чарли Дейвидсън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Grave On the Right, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 67 гласа)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даринда Джоунс. Първият гроб отдясно

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Ива Михайлова

ISBN: 978-954-932-160-9


Глава 7

„Геният има своите ограничения. Лудостта… не чак толкова.“

Стикер върху броня на автомобил

Затворническа униформа? Какво означаваше това? В затвора ли беше попаднал? И после беше умрял там ли? Сърцето ми се сви при тази мисъл. Бе имал толкова тежък живот; това поне ми бе станало болезнено ясно в мига, когато го видях за пръв път. А после беше свършил в затвора. Не можех да си представя ужасите, които е трябвало да изживее.

Най-голямото ми желание беше да се втурна към затвора, но нямах идея в кой точно е пратен. Като нищо можеше да е и Синг Синг. Налагаше се да охладя двигателите си и да се съсредоточа върху случая. Чичо Боб тръгна да издейства съдебната заповед и протоколите от делото, а адвокатите отидоха да навестят семействата си, така че аз потеглих към предварителния арест на централния полицейски участък, за да говоря с Марк Уиър, човека, за когото Карлос Ривера бе казал, че е невинен.

Служителката на регистратурата проучи ламинираното ми полицейско удостоверение.

— Шарлот Дейвидсън? — попита тя и веждите й се смръщиха, сякаш бях направила нещо нередно.

— Същата — отвърнах с глуповат смях.

Тя не ми се усмихна в отговор. Нито дори лекичко. Явно ми се налага да прочета онази книга „Как да печелим приятели и да влияем на другите“. В момента желанията ми бяха мъничко по-първични.

Служителката ме упъти към чакалнята и телефонира да изпратят господин Уиър. Тъкмо седнах, умислена за първичните си желания, по-конкретно онези, насочени към Рейес, когато чух някой да се отпуска до мен.

— Здрасти, жътварке, какво правиш на моя територия?

Вдигнах поглед и се усмихнах, преди да извадя частично заредения си клетъчен телефон. Отворих го и се уверих, че е на безшумен режим, преди да заговоря.

— Я виж ти, Били — заприказвах в телефона. — Добре изглеждаш. Май си отслабнал, а?

Били беше арестант индианец, който се беше самоубил тук преди седем години. Опитвах се да го убедя да премине, но той упорстваше да остане, за да разубеждава други да последват тъпанарския му пример. Това са негови думи. Често се чудех как би го правил.

При комплимента ми на лицето му цъфна срамежлива усмивка. Макар покойниците да не могат да отслабват, той наистина изглеждаше по-строен. Нищо чудно да имаше нещо, което да не знаех. Във всеки случай беше хубавец.

Той ме сръчка закачливо.

— Ама и ти с твоите телефони…

— Няма как, иначе ще ме затворят в лудница, задето си говоря сама, господин Невидим.

Той се разсмя.

— Да не си дошла тук да ме сваляш?

— Толкова ли ми личи?

— Туй то — въздъхна разочаровано той. — На мен все откачалки ми се лепят.

Рязко поех въздух, като се подготвих да поднеса достойно за „Оскар“ изпълнение на обидена добродетел, наситено с чувство и реализъм, когато извикаха името ми.

— Опа, за мен е, приятел. Кога ще дойдеш да ме видиш?

— Да те видя? — попита той, докато аз скочих да последвам униформения към залата за посещения. — Че как мога да не те видя? Ярка си като проклетите трасиращи прожектори отвън.

Когато се обърнах, вече го нямаше. Много го харесвах.

Седнах в седма кабина, а пред мен се настани висок и слаб мъж, малко над четирийсетте. Беше рус, с добри сини очи и изглеждаше нещо средно между плажен гларус и университетски преподавател. Разделяше ни бронирано стъкло, допълнително армирано с метална мрежа, та да е още по-непробиваемо. Почудих се как са пъхнали там тази мрежа с толкова симетрични редове, но си напомних, че не е моментът за подобни размишления. Бях дошла да върша работа, дявол го взел. Нямаше да се разсейвам от някаква си мрежа.

Господин Уиър ме изучаваше от другата страна — нямам предвид от отвъдното, а от другата страна на стъклената преграда — със заинтригувано изражение. Взех слушалката на телефона, като се запитах колко ли хора са я използвали преди мен и каква ли е била хигиената им.

— Здравейте, господин Уиър. Казвам се Шарлот Дейвидсън. — Лицето му остана безизразно. Явно името ми не го впечатли.

Друг арестант се насочи към съседната кабина и той хвърли подозрителен поглед през рамо. Вече гледаше на всички околни като на врагове, цял нащрек, готов във всеки миг да се отбранява. Човекът не заслужаваше да е в затвора. Никого не беше убил. Усещах чистата му съвест също така осезателно като гузната на съседа му.

— Идвам с лоши новини — казах, когато той отново насочи вниманието си към мен. — Адвокатите ви са били убити снощи.

— Моите адвокати? — проговори най-после той. Чак после осъзна какво му бях казала и очите му се разшириха от изненада. — И тримата ли?

— Да. Ужасно съжалявам.

Той ме гледаше стъписан, сякаш бях провряла ръка през стъклото и го бях зашлевила. Очевидно не беше забелязал, че подобен подвиг би бил невъзможен с оглед металната армировка и всичко останало. След продължително мълчание попита:

— Как е станало?

— Били са застреляни. Предполагаме, че смъртта им е свързана с вашия случай.

Това още повече го зашемети.

— Били са убити заради мен?

Поклатих глава.

— Вината не е ваша, господин Уиър. Знаете го, нали? — Той не отговори и аз продължих: — Получавали ли сте някакви заплахи?

Той изсумтя и с широк жест посочи обстановката.

— Имате предвид извън всекидневните ли?

Прав беше човекът. Стресът в затвора е постоянен.

— Искрено казано — заявих аз съвсем искрено, — не вярвам, че тези хора биха си губили времето със заплахи. Ако се съди по последните двайсет и четири часа, те наблягат на действията.

— Не ще и дума. Кой убива трима адвокати…

— Просто бъдете нащрек, господин Уиър. Ние от своя страна ще работим по случая.

— Ще се опитам. Наистина много съжалявам за адвокатите — каза той, като прокара ръка по наболата си брада, а после я вдигна към очите си.

Беше уморен, съсипан от стреса, че е осъден без вина. Изпитвах по-силна болка за него, отколкото ми се искаше.

— Много ги харесвах — каза той. — Особено жената, Елъри. — Той свали ръката си и се опита да се отърси от емоциите. — Имаше забележителна външност.

— Да, беше много красива.

— Приятелки ли бяхте?

— Не, не, но видях нейни снимки. — Така и не се научих да обяснявам връзката си с починалите. Една грешка можеше да ме преследва като призрак години наред. Буквално.

— И дойдохте тук да ми кажете да си пазя гърба?

— Частен детектив съм и сътруднича на полицията по този случай.

Той настръхна при споменаването на полицията. Не можех да го обвинявам. Нито пък можех да обвинявам полицията. Всички улики сочеха право към него.

— Знаехте ли за информатора? Онзи, който изявил желание да говори с Барбър в деня, когато са били убити?

— Информатор ли? — попита той и поклати глава. — Какво е искал?

Поех си дъх и погледнах Уиър с изострено внимание, преди да отговоря, като се мъчех да преценя колко да му кажа. Случаят беше негов. Ако някой заслужаваше да знае истината, това беше той. И все пак в главата ми продължаваше да святка предупредителна лампичка. Или наистина трябваше да съм предпазлива, или беше реакция от петата чаша кафе.

— Господин Уиър, последното, което бих искала, е да ви вдъхвам необосновани надежди. Твърде вероятно е нищо да няма в това. А дори и да има, може да не успея да го докажа. Разбирате ли?

Той кимна, но съвсем леко.

— Накратко, този човек е казал на Барбър, че сте невинен.

Очите му едва доловимо се разшириха, после той се овладя.

— Казал, че съдът е пратил не когото трябва зад решетките и че той имал доказателство.

Въпреки предупреждението ми, в очите на Уиър проблесна искрица надежда. Видях я. Личеше си също, че и той като мен не я искаше. Сигурно се беше разочаровал безброй пъти. Не можех да си представя дори каква покруса е да попаднеш в затвора за престъпление, което не си извършил. Човекът имаше пълно право да изгуби вяра в системата.

— Какво чакате тогава? Повикайте го за разпит.

Потърках челото си.

— Той също е мъртъв. Вчера са убили и него.

След цяла минута напрегнато мълчание, той шумно издиша и се отпусна назад, като опъна докрай шнура на телефона. Виждах как разочарованието го залива.

— И какво означава това? — попита той с горчивина в гласа.

— Не знам точно. Ние самите току-що го узнахме. Но ще направя всичко възможно да ви помогна. Въпросът е доколко плодотворни ще са усилията ми. Издадена присъда се оборва много трудно, каквито и да са доказателствата.

Той като че се отдалечи и потъна в мислите си.

— Господин Уиър, бихте ли ми разказали случая?

Отне му време да се отърси от мрачния си унес и да се върне към мен.

— Какво искате да знаете? — попита ме.

— Скоро ще имам съдебните протоколи, но исках да ви попитам за съседката ви, която свидетелствала, че ви е видяла да криете трупа на момчето.

— В живота си не бях виждал това момче. А жената съм я виждал само веднъж и то, като крещеше по слънчогледите в задния си двор. Луда е за връзване. Обаче се вслушаха в показанията й. Съдебните заседатели й повярваха. Приеха с отворени обятия думите й, сякаш им бяха сервирани на сребърен поднос.

— Понякога хората чуват това, което искат да чуят.

— Понякога ли? — вдигна вежди той, сякаш това беше твърде слабо казано. И така си беше, само че аз се опитвах с все сили да запазя някакъв оптимизъм.

— Имате ли представа как кръвта на момчето е попаднала по обувките ви?

Този въпрос ме озадачаваше. Човекът очевидно беше невинен, но експертизата бе потвърдила, че кръвта на момчето е по обувките му. Само тази улика стигаше да обърне срещу него всичките дванайсет съдебни заседатели.

— Вероятно е поставена умишлено. Как иначе би се озовала там? — рече той, не по-малко озадачен от мен.

— Добре, ще ми разкажете ли в резюме какво се случи?

За щастие по път се бях отбила в книжарница, така че извадих новия си бележник — същия като на Гарет и на чичо Боб. От най-обикновените, безличен и непретенциозен. Записах всичко, което ми се струваше важно.

— Почакайте — спрях го в един момент. — Жената е посочила в показанията си, че момчето е живяло при вас?

— Да, само че е видяла племенника ми. Той живя при мен около месец преди цялата тази случка. Сега полицаите мислят, че и него съм убил.

— И той ли е мъртъв? — примигнах изненадано.

— Не, доколкото знам. Само че е изчезнал. Полицаите убедиха сестра ми, че аз имам нещо общо.

Това можеше да е връзката, която търсех. Нямах представа що за връзка е, но и с по-малко факти бях работила.

— Кога изчезна той?

Уиър насочи поглед надолу вдясно, което говореше, че се опитва да си припомни, а не си измисля. Още един признак за невинност, не че ми бяха нужни повече.

— Теди живя при мен около месец. Майка му го беше изхвърлила. Не се разбираха.

— Тя ваша сестра ли е?

— Да. После го убеди да се върне при нея, въпреки постоянното й мърморене. Тогава го видях за последен път. След около две седмици бях арестуван. Дотогава никой не ми беше казал, че е изчезнал.

— Обвинението какъв мотив каза, че сте имали? — попитах го.

— Наркотици — отвърна той с изписано по лицето си отвращение.

— Аха — кимнах с разбиране, — универсалният мотив, дето навсякъде приляга.

— Питай го повече за сестра му.

Обърнах се и видях Барбър, застанал зад гърба ми със скръстени ръце и умислено наведена глава.

— Трябва да съм пропуснал нещо.

— Ще ми кажете ли нещо повече за сестра си? — помолих Уиър, който се взираше покрай мен, за да разбере към какво гледам.

След миг отговори:

— Не е най-добрата майка, но не е и най-лошата. Имаше си неприятности от време на време. Дрога, и то не просто трева. Кражби от магазини. Знаете, обичайното.

Обичайното. Интересно оправдание.

— А в последно време? — попита Барбър. Повторих гласно въпроса му.

— Не съм я виждал от година. Нямам представа как е.

Зачудих се дали тя изобщо е разпитвана за мъртвото момче.

— А какво ще кажете за…

— Възможно ли е да се е замесила в нещо по-сериозно?

Стрелнах ядосано Барбър, задето ме прекъсна. Адвокати, какво да ги правиш? Предадох въпроса му на Уиър. Барбър не забеляза сърдития ми поглед. На Уиър обаче не му убегна.

— При Джейни всичко е възможно — отвърна той с нарастващо подозрение към мен.

— Бихте ли казали, че…

— Дали не е задлъжняла към някого? Някой достатъчно злонамерен, че да отвлече…

— А, не, край — прошепнах през стиснати зъби. — Тук аз задавам въпросите и никой друг. — Вложих цялото си старание да се направя на вентролог, сякаш Уиър не можеше да ме чуе и без движението на лицевите мускули. Или да не ме види, че се преструвам как с никого не говоря.

Барбър ме погледна слисан.

— Прощавай — отрезвен каза той. — Но все си мисля, че съм пропуснал нещо. Нещо, което през цялото време е било пред мен.

Е, браво, сега пък се почувствах виновна.

— Не, ти прощавай. Вината е изцяло моя.

Отново се обърнах към Уиър.

— Извинете ме. Чувам разни гласове в главата си.

Изражението му се промени, но не в посоката, която очаквах. Той внезапно… се озари от надежда.

— Наистина ли ще успеете да направите това, което те твърдят, че можете?

Тъй като не бях сигурна за какво говори, кои са те и какво са казали, че мога да направя, повдигнах въпросително вежди.

— Като казвате „те“, имате предвид…?

Той се наведе напред, сякаш да го чувам по-добре през стъклото.

— Чух надзирателите да си говорят. Бяха изненадани, че ми идвате на посещение.

— Защо? — попитах, и аз самата изненадана.

— Казаха, че разрешавате престъпления, непосилни за никой друг. Че сте разгадали дори случай отпреди десетилетия.

Направих гримаса на досада.

— Това беше един път, за бога. Извадих късмет.

При мен беше дошла жена, убита през петдесетте години. Убедих чичо Боб да помогне и заедно приключихме случая й. Не бих се справила без него. Нито без цялата технология, с която разполагаше полицията. Разбира се, от помощ беше фактът, че тя знаеше точно кой я е убил и къде е оръдието на престъплението. Горката жена имаше много зъл доведен син.

— Те друго казаха — продължи Уиър. — Че знаете неща, които никой друг не би могъл да знае.

— Кой го каза?

— Един от надзирателите ни, женен е за полицайка.

— Е, това обяснява всичко. Полицаите си мислят, че…

— Не ме интересува какво си мислят полицаите, госпожице Дейвидсън. Искам само да знам дали можете да правите онова, което те казват.

Не можах да сдържа унила въздишка.

— Не искам да подклаждам големи надежди у вас.

— Госпожице Дейвидсън, самото ви присъствие ми дава надежда. Съжалявам, но това е положението.

— И аз съжалявам, господин Уиър. Шансовете това да доведе до нещо…

— … са по-добри от шансовете, които имах сутринта.

— Щом искате така да гледате на нещата, не мога да ви спра — предадох се аз.

— Но вие умеете ли това, което казват?

От нежеланието да подсилвам надеждите му ме обзе напрежение, което пропълзя по гръбнака и скова раменете ми. Нямах представа колко ще е полезна дарбата ми в този конкретен случай. Но може би самата надежда щеше да се отрази добре на Уиър. Поне това можех да му предложа.

— Да, господин Уиър, умея това, което казват. — Изчаках да осмисли думите ми и леко шокираното му изражение да се върне към нормалното, после добавих: — Ще ви отведат в диагностичния център в Лос Лунас за психиатрична оценка, преди да ви пратят в затвора. Ще гледам да преодолея пълчищата от лунатици там и да ви посетя, ако желаете. Ще ви държа в течение за напредъка си.

Най-после на лицето му се появи плаха усмивка.

— Много бих искал.

С крайчеца на устата си попитах Барбър:

— Имаш ли още въпроси?

Той все още беше потънал в мисли и само поклати глава.

— Е, добре, до скоро — казах на Уиър.

Върнах слушалката на място и взех да прибирам бележника и писалката си, когато получих прозрение. Нещо такова де. Извърнах се и почуках по стъклото, за да привлека вниманието на Уиър.

Надзирателят му позволи да се върне и отново да вдигне телефона.

— На каква възраст е той? — попитах, като прикрепях слушалката с рамо и разлиствах бележника си.

— Моля?

— Племенникът ви. На колко години е?

— На петнайсет. Или беше. Сега вече е на шестнайсет.

— И още не са го открили?

— Не, доколкото знам. Какво…?

— А на каква възраст беше момчето? Онова в задния ви двор?

— Виждам накъде биеш — обади се Барбър.

— Беше на петнайсет. Мислите ли, че има връзка?

Смигнах на Барбър, после се наведох към Уиър с малко повече обещание в погледа си.

— Сигурно има и ще направя всичко, но ще открия каква е.

Последното, което исках, бе да прибързвам с изводите, но не можех да се отърся от чувството, че тези две момчета се бяха движили в едни и същи кръгове. Две хлапета със сходен личен живот, едното изчезнало, а другото мъртво? Умът ми крещеше: „Хищник!“.

Макар да имах нужда от книжата на Барбър, не ми се разправяше с Нора, секретарката на правната кантора. Ако приличаше на другите секретарки, които познавах, беше на крачка от всемогъщието на Господ Бог и не би понесла кротко някой да си вре носа. Влизането с взлом беше далеч по-безопасно. Но това означаваше да чакам нощта.

Междувременно чичо Боб събираше всичко, с което полицията разполагаше по случая, а Барбър бе пратен в дома на сестрата на Уиър, за да разбере, дали е имала някакъв контакт с Теди, изчезналия племенник. Реших да пусна първо Барбър, за да имам представа за обстановката, преди да разговарям с жената. Аз пък щях да изприпкам до офиса си, за да събера възможно най-много информация от интернет. На излизане от предварителния арест отворих клетъчния си телефон и се обадих на Куки.

— О, шефе — каза тя вместо поздрав. — Да не кроиш вече бягство от затвора?

— Не. Ако щеш вярвай, пуснаха ме да си тръгна оттук.

— Луди хора. Къде им е умът?

— Явно прецениха, че само ще си вземат белята с мен.

Тя се засмя.

— Имаш три съобщения, нищо чак толкова спешно. Госпожа Джордж все така се кълне, че съпругът й изневерява и иска да се види с теб следобед.

— Не.

— И аз й казах същото, само дето не бях толкова многословна — пошегува се тя. — Всичко друго може да почака. Е, какво ново?

— Радвам се, че попита — отвърнах, докато излизах през остъклените врати. Набързо огледах района за Били, но той сигурно имаше по-приятни неща за вършене. — Адвокатите ми дадоха интересна информация по време на обяда.

— Така ли? Колко интересна?

— Адски.

— Звучи обещаващо.

— Можеш ли да влезеш в затворническия регистър и да напишеш в търсачката името „Рейес“.

— Затворническия регистър?

Трепнах. В нейната уста звучеше толкова… престъпно.

— Да, дълга история.

— Има около двеста затворници и предсрочно освободени с фамилия Рейес.

— Я, колко си бърза. Опитай го като малко име.

Чух тракане, а после и отговора й:

— По-добре. Само четирима са.

— Хубаво. Сега той трябва да е към трийсетгодишен.

— Остана един.

Замръзнах с наполовина вкаран във вратата ключ.

— Един? Сериозно?

— Рейес Фароу.

Сърцето ми задумка притеснено в гърдите. Възможно ли беше след всички тези години да съм го открила?

— Сложили ли са снимка? — попитах. От Куки не последва отговор и аз пробвах отново. — Куки? Там ли си?

— Боже мой, Чарли. Това е… това е той.

Ключовете ми паднаха на земята и аз се подпрях със свободната си ръка на Мизъри.

— Откъде знаеш? Никога не си го виждала.

— Великолепен е. Точно както го описваше.

Опитах се да успокоя дишането си. Нямах хартиен плик под ръка, ако се стигнеше дотам.

— Никога не съм виждала такава яростна и стъписваща красота.

— Значи е той — потвърдих, без капка съмнение, че е открила точния човек.

— Пращам ти снимката.

Вдигнах телефона пред себе си и зачаках съобщението. След няколко дълги секунди на екрана излезе снимка и аз с усилие се задържах във вертикално положение. Ала коленете ми бяха омекнали и се свлякох да приседна на бордюра, неспособна да откъсна очи от екрана.

Куки го беше казала много точно. У него имаше ярост, изражението му бе едновременно напрегнато и ядосано, сякаш предупреждаваше полицаите да не припарват до него. Заради тяхната сигурност. Дори на лошото осветление очите му искряха от едва сдържан гняв. Явно в момента, когато го бяха снимали, беше далеч от безоблачното щастие.

— Още е в списъците като затворник. Питам се колко ли често ги осъвременяват. Чарли?

Куки още беше на линия, но аз не можех да отлепя очи от снимката. Тя изглежда разбра, че имам нужда от малко време и изчака мълчаливо да дойда на себе си.

Скоро и това стана. С нова цел пред себе си приближих телефона до ухото си и се наведох да вдигна ключовете.

— Отивам да се видя с Ракетата.

Като прецених, че мога да убия с един куршум два заека, влязох в една странична улица и паркирах до контейнер за смет, с надеждата съседите да не се усетят, че възнамерявам да нахълтам с взлом в изоставената им лудница. Болницата, затворена от правителството през петдесетте години, по някакъв начин се беше озовала в ръцете на местна банда рокери или другояче казано „съседите“. Бяха се кръстили „Бандитите“ и никак не си падаха по нарушители в имота. Държаха и ротвайлери като доказателство.

Още докато вървях към болницата стомахът ми се сви на буци, но не заради ротвайлерите и не с лошо усещане. Лудниците ме очароват. Като студентка най-много обичах през уикендите да обикалям изоставени психиатрични клиники. Мъртъвците, които откривах там, бяха вибриращи, страстни, пълни с живот. Което си е ирония, защото те бяха мъртви.

Тази конкретна лудница бе дом на един от любимите ми умопобъркани. Животът на Ракетата — когато наистина е бил жив — представляваше по-голяма загадка и от Бермудския триъгълник, но успях да науча, че е бил дете по времето на Голямата депресия. Сестричката му умряла като бебе от пневмония и макар никога да не я бях срещала, той ми каза, че още се навъртала наоколо да му прави компания.

Ракетата много наподобяваше мен. Беше роден с цел, със задача. Ала никой не бе разбрал дарбата му. След смъртта на сестричката му родителите му го предали на грижите на психиатричната клиника в Ню Мексико. Последвалите години на неразбиране и лошо третиране, включително периодични дози електрошокова терапия, превърнали Ракетата в сянка от личността, която най-вероятно е бил.

В много отношения той беше като четирийсетгодишно хлапе в буркан с бисквитки, само дето бурканът всъщност е бил рушаща се, обречена лудница, а бисквитките му са били имена — имената на всички, които умирали и които той издълбавал ден след ден в стените на болницата. Като старателен деловодител. Не можех да си представя, че Свети Петър превъзхожда с нещо Ракетата.

Освен може би с притежанието на молив.

Адреналинът ми бликаше от възбудата. Наведнъж можех да разбера дали Теди, племенникът на Марк Уиър, е още жив — стисках палци да е така — и да открия Рейес. Ракетата знаеше мига, в който някой е починал и никога не забравяше нито едно име. Самият обем информация, който претъпкваше главата му, би довел здрав психически човек до ръба, което също би могло да обясни личността на Ракетата.

Вратите и прозорците на лудницата отдавна бяха заковани с дъски. Промъкнах се отзад, като се ослушвах за тропота на ротвайлерски лапи, после се плъзнах по корем през прозореца на мазе, който оставях леко открехнат при всяко от посещенията си. В тази конкретна лудница никога не ме бяха спипвали — което е добре, защото сигурно бих се лишила от крайник — но веднъж ме спипаха в една друга, която посетих край Лас Вегас, Ню Мексико. Някакъв шериф ме арестува. Може и да греша, но съм почти сигурна, че от този ден датира фетишът ми към мъже в униформи. Шерифът беше много секси. И взе, че ми сложи белезници. Оттогава вече не съм същата.

— Ракета? — извиках, като се приземих на глава върху някаква маса и с труд се изправих на крака. Изтупах прахта от себе си, включих фенерчето си и се отправих към стълбите. — Ракета, тук ли си?

Първият етаж беше празен. Обходих коридорите, като се дивях на хилядите имена, издълбани в мазилката на стените, после поех по сервизното стълбище към второто ниво. Изоставени книги и мебели се валяха наоколо в пълен безпорядък. Графити покриваха повечето повърхности като свидетелство за различните компании, попадали там през годините, вероятно преди рокерите да придобият собствеността. Очевидно випуск 83-та беше живял в свобода и сред него се открояваше Пати Дженкинс.

Съзвездието от националности, фигуриращо по стените благодарение на Ракетата, ме впечатляваше. Имаше имена на хинди и мандарин, на езика на арапахо и на фарси.

— Госпожице Шарлот — повика ме Ракетата зад гърба ми и в гласа му прозвуча палав смях.

Стресната се обърнах назад.

— Ракета, малък дявол такъв! — Той обичаше да ме плаши, затова при всяко посещение трябваше да се правя на ужасена до смърт.

Той се засмя истински и ме придърпа в задушаваща прегръдка. Ракетата беше като кръстоска между пухкаво мече гризли и тестеното човече от рекламата за детски храни. Имаше бебешко лице и игрив нрав и виждаше само доброто у хората. Винаги ми се е искало да бях го познавала като жив, преди властите буквално да изпържат мозъка му. Дали е бил жътвар на души като мен? Знаех, че е можел да вижда мъртвите, преди да умре.

Той ме пусна и събра вежди, комично смръщен.

— Никога не идваш да ме видиш. Никога.

— Никога ли? — шеговито подхвърлих аз.

— Никога.

— Сега нали съм тук?

Той неохотно сви рамене.

— Съществува и дребният проблем с ротвайлерите, пред който се изправям при всяко посещение.

— Сигурно. Толкова много имена имам да ти дам. Толкова много.

— Нямам никакво време…

— Те не бива да бъдат тук. Не, не, не. Трябва да си тръгнат. — Ракетата беше също така и доносник и неизменно ми докладваше имената на починали, които още не бяха прекосили отвъд.

— Прав си, Ракета, но този път аз имам име за теб.

Той млъкна и се втренчи в мен объркан.

— Име ли?

Реших да му подхвърля име на някой, за когото знаех, че е починал.

— Джеймс Енрике Барийа — съобщих, като цитирах името на момчето, открито убито в задния двор на Марк Уиър.

— О! — възкликна той и мигом наостри уши.

Беше евтин трик да му подхвърля име така, но исках Ракетата да е съсредоточен. Не разполагах с много време. Имах да върша незаконна дейност. Онова нахлуване с взлом в адвокатската кантора мен чакаше.

Ракетата мигом разпозна името и се запъти нанякъде целеустремено, което, уви означаваше, че минава напряко през стени. Едвам успявах да го следвам, като подтичвах около ъгли и през врати с надежда изгнилият под да удържи тежестта ми.

— Ракета, почакай, да не те изгубя.

Тогава го чух да слиза по стълбите и да минава през кухнята, като непрестанно си повтаряше името. Спънах се в счупен стол и си изпуснах фенерчето, което се изтъркаля надолу по стълбите.

Внезапно Ракетата се озова пред мен.

— Госпожице Шарлот, ти постоянно изоставаш.

— Постоянно? — попитах, като се изправях с мъка.

— Постоянно.

Той ме хвана за ръка и ме затегли надолу по стълбите. Едва успях да грабна фенерчето, докато тичахме. Но нали беше добронамерен.

Той спря рязко и неочаквано за мен, при което се блъснах в гърба му и благодарих наум, че е така закръглен, а после, оттласната, се приземих отново на задните си части. Обикновено Ракетата би ми се смял, докато ставах и се отупвах от прахта, но той беше на мисия. А от опит знаех, че нищо не може да отклони вниманието на Ракетата от неговите мисии.

— Ето. Ето го тук — каза той, като многократно посочи с пръст едно от хилядите имена, издълбани от него в мазилката. — Джеймс Енрике Барийа.

Това, че откри името на Джеймс сред тези на мъртъвците, не беше изненада, тъй като в затвора лежеше човек за неговото убийство. Ала за всеки случай трябваше да проверя.

— Можеш ли да ми кажеш как е умрял? — попитах, макар вече да знаех отговора.

— Не как — отвърна той, внезапно нервиран. Сподавих усмивката си. — Не защо. Не кога. Умрял е и толкова.

— А какво ще кажеш за „къде“? — Сега вече проявявах чист инат.

Той ме изгледа строго.

— Госпожице Шарлот, знаеш правилата. Без нарушаване на правилата — смъмри ме и предупредително поклати пухкав показалец. Така ми се падаше.

Понякога се питах дали наистина знае повече и просто следва някакъв космически правилник, който ми беше неизвестен. Но имах чувството, че по-скоро речникът му е оформен от годините, прекарани в институцията. Никой не обича правилата повече от институционализиращите.

Извадих бележника си и го прелистих.

— Добре, Ракета, а какво ще кажеш за Тиодор Брадли Томас? — Ако не друго, днес щях да си тръгна оттук осветлена дали изчезналият племенник на Марк Уиър е жив или мъртъв.

Ракетата замислено наведе глава.

— Не, не, не — рече най-после. — Още не му е дошло времето.

Облекчение изпълни всяка клетка на тялото ми. Сега просто трябваше да го намеря. Питах се дали хлапето не е в сериозна опасност.

— Знаеш ли кога ще му дойде времето? — попитах, като отново бях подготвена за отговора.

— Не кога. Само е или не е — повтори той и взе да дълбае друго име в мазилката.

Бях го изгубила за контакт. Да задържиш вниманието на Ракетата беше като да сервираш спагети с лъжица. Но имах още едно име за него. Важно име. Приближих се, уплашена да го кажа на глас, и пошепнах:

— Рейес Фароу.

Ракетата спря. Името му беше познато, личеше си. Това означаваше, че Рейес все пак беше мъртъв. Сърцето ми падна като камък чак до стомаха. Толкова силно се бях надявала да не е така.

— Къде е името му? — попитах, без да обръщам внимание на паренето в очите си. Взех да оглеждам стените, сякаш бе възможно да открия името сред този хаос от драсканици. Само че исках да го видя. Да го докосна. Исках да прокарам пръсти по грубите вдлъбнатини и линии, които съставяха буквите от името на Рейес.

Тогава се усетих, че Ракетата се е втренчил в мен с изопнато от напрежение момчешко лице. Поставих ръка на рамото му.

— Ракета, какво има?

— Не — каза той и се дръпна от мен. — Той не бива да е тук. Не.

Упорито стисках очи, за да не видя истината.

— Къде е името му, Ракета?

— Не, не. Той не е бивало да се ражда.

Стъписана отворих очи. Такова нещо не бях чувала от Ракетата.

— Не мога да повярвам, че го изрече.

— Не е бивало да става момче на име Рейес. Трябвало да си остане, където му е мястото. Марсианците не могат да станат човеци само защото искат да пият нашата вода. — Известно време се взира встрани, преди погледът му да се върне на лицето ми. — Стой далеч от него, госпожице Шарлот — предупреди ме той и пристъпи към мен. — Казвам ти, не го доближавай.

Продължих да държа на своето.

— Ракета, това поведение не е на добър човек.

Тогава той се наведе към мен и издума със стържещ шепот:

— Само че, госпожице Шарлот, той също не е добър човек.

Нещо, недостъпно за сетивата ми, привлече вниманието му. Той се обърна, заслуша се, после се втурна към мен и се вкопчи в раменете ми с месестите си ръце. Аз трепнах, но не почувствах страх. Ракетата никога не би ме наранил. После хватката му се стегна и аз едва не извиках.

— Ракета — помъчих се да го успокоя, — миличък, причиняваш ми болка.

Той рязко ме пусна и отстъпи назад, сякаш изумен от това, което беше направил.

— Няма нищо — казах аз, като устоях на желанието да разтъркам пулсиращите си от болка рамене. Това още повече би го разстроило. — Няма нищо, Ракета, ти не го направи нарочно.

По лицето му пробяга ужас и преди да изчезне, изрече:

— Него няма да го е грижа.