Серия
Чарли Дейвидсън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Grave On the Right, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 67 гласа)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даринда Джоунс. Първият гроб отдясно

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Ива Михайлова

ISBN: 978-954-932-160-9


Глава 4

„Обичам деца, но едва ли ще мога да изям цяло.“

Стикер върху броня на автомобил

Тревожех се, че детето демон ще ме последва до апартамента ми и ще продължи с ужасиите си, затова се уверих, че го няма никъде, преди да се кача в Мизъри и да се отправя към дома. За всеки случай влязох като хала в апартамента, поздравих набързо господин Уонг и взех да ровя в къта си за развлечения, за да извадя цялото си оборудване за екзорсизъм. Държа го в къта за развлечения, защото кое може да е по-развлекателно от екзорсизма?

Всъщност не мога да извърша такъв дори и при моя престижен статут като жътвар на души. В състояние съм само да помогна на покойника да разбере защо още е на земята и да го примамя към друга плоскост. Не мога да го насиля да си отиде против волята му. Поне си мисля, че не мога. Всъщност никога не съм опитвала. В състояние съм обаче да ги изиграя. Няколко свещи, един бърз напев и ето ти на — екзорсизъм. Покойниците си падат по него и накрая — щат, не щат — прекръстват се. Освен господин Хабършам от дъното на коридора. Той само се изкиска, като се опитах да му приложа екзорсизъм. Дъртият му пръдльо.

Въпреки господин Хабършам — а май бих прибавила и господин Уонг — ми харесваше да живея тук. Жилищната ми сграда „Козуей“ не само е на гърба на татковия бар и съответно на моя офис, тя е нещо като местна забележителност.

Живеех тук от три години и нещо, но когато бях малка — твърде малка, за да знам, че съществува зло — тази стара сграда се запечата в паметта ми. По-късно, когато татко купи бара, се озовах на задния паркинг и видях сградата отново за пръв път от близо десет години. Докато разглеждах средновековните орнаменти около входа — рядкост за Албукърки — стоях омагьосана от нижещите се като на филмова лента спомени, мрачни и болезнени, които нахлуха в съзнанието ми. От тях ме заболяха гърдите, секна ми дъхът и разбрах, че вече съм обсебена от сградата.

Имахме обща история с нея, ужасна, кошмарна история, която включваше предсрочно освободен изнасилвач, търсещ си плячка. Изпитвах чувството, че със заживяването си в нея побеждавам кошмарите си. Естествено, действаше най-добре, когато кошмарите не идваха да ме навестяват.

Сложих да се вари кафе и се отправих към банята да проверя дали и очите ми са така подути като челюстта ми. Да ревеш като кинозвезда в клиника за наркомани не беше най-добрата разкрасителна процедура. Но бързо установих, че червените подутини подчертават златистото в очите ми. Страхотно. Пуснах докрай топлата вода и изчаках задължителните десет минути, за да стане наистина гореща.

А казват, че в Ню Мексико имало недостиг на вода. Не и според моя хазяин.

Точно тогава чух Куки — моята съседка, най-добра приятелка и рецепционистка — да нахълтва с чаша кафе в ръка. Куки доста напомня Креймър от „Зайнфелд“, само дето не е толкова нервна. Нещо като Креймър, който редовно пие прозак[1]. Знаех, че си носи чаша с кафе, защото в ръката й винаги има чаша с кафе. Без нея като че й е трудно да съставя завършени изречения.

— Мила, прибрах се! — викна тя от кухнята.

Да, носеше си кафето.

— Аз също — долетя още един глас, придружен с кикотене.

Запознах се с Куки, когато се нанесох в „Козуей“. Тя също бе новопристигнала тук след адски грозен развод, по нейни думи, и мигом станахме приятелки. Само че тя имаше дъщеря — Амбър — и двете вървяха в комплект. Докато с Куки веднага се харесахме, детето малко ме тревожеше. Никога не съм си падала по четириноги, които имат вродена способност да разкриват всичките ми дефекти само за трийсет секунди. А за сведение и аз мога да чета, без да си движа устните. Обаче бях решена да спечеля Амбър на всяка цена. И само след една игра на миниголф вече бях като глина в ръцете й.

— Ей сега излизам — подвикнах от банята.

Съседката на етажа, госпожа Лоуънстийн, сигурно переше, защото бързо потече гореща вода. Наплисках лицето си и около мен се вдигна пара. Погледнах се в огледалото и се зарадвах, че мъжът от сънищата ми не може да ме види такава. Тъкмо попивах с кърпата очите си, когато сред капчиците вода се оформи и заблещука име.

ДЪЧ.

Дъхът ми спря. Дъч. Не си го бях въобразила. Мъжът от сънищата, тоест Рейес, тоест Богът на фантазиите и чувствените наслади, наистина ме бе нарекъл Дъч под душа. Та кой друг би могъл да бъде?

Огледах банята. Нищо. Застинах и се ослушах, но единственото, което чух, беше трополенето на Куки из кухнята.

— Рейес? — Надникнах през завесата на душа. — Рейес, тук ли си?

— Трябва ти нова кафеварка — извика ми Куки. — Тази се бави цяла вечност.

Отказах се от търсенето и повторих с пръст буквите върху огледалото. Ръката ми затрепера. Дръпнах я рязко и след един последен оглед излязох от банята, като се подготвих за всички „ах“ и „ох“, които лицето ми щеше да предизвика.

— О, небеса… О, да му се не види… — Куки дори остави чашата си. После я взе и пак подхвана: — Какво се случи?

— Ооо! — проточи напевно Амбър и доприпка при мен, за да ме разгледа по-отблизо. Огромните й сини очи се разшириха, докато изучаваше бузата и челюстта ми. Приличаше на безкрила фея и във всяко нейно движение личеше грациозност. Имаше дълга черна коса, стелеща се на оплетени къдрици по гърба й, а устничките й изписваха формата на лък.

Засмях се на съсредоточената й от любопитство физиономия със сключени вежди.

— Ти не трябваше ли да си на училище? — попитах я.

— Майката на Фиона ще ме вземе тази сутрин. Ще ходим на посещение в зоологическата градина и майката на Фиона каза на господин Гонсалес, че ще ни заведе направо там. Боли ли те?

— Да.

— Ти отвърна ли на удара?

— Не. Бях в безсъзнание.

— Не може да бъде!

— Може.

Куки отмести дъщеря си и също се зае да оглежда челюстта ми.

— Прегледа ли те някой?

— Да, един готин блондин, който ми се пулеше от ъгъла на бара.

Амбър се изкиска.

— За лекар питам — сви устни Куки.

— Не, но един оплешивяващ и все пак секси фелдшер каза, че ще ми мине.

— Той пък да не е специалист?

— Да, по флиртуване.

Амбър отново се изкиска. Обичах този звук, беше като камбанки, полюшвани от ветрец.

Куки й отправи строг майчински поглед, после пак се обърна към мен. Беше от жените, твърде едри, за да се вместят в стандартните размери дрехи, направени като за барбита и ненавиждаше производителите им. Веднъж се наложи да я разубеждавам да не взриви фирма за облекло със стандартни размери. Но иначе притежаваше естествена хубост. Имаше черна ситно къдрава коса, дълга до под раменете, която добавяше уместен щрих към репутацията й на вещица. Не че беше такава, но се развеселявах от погледите, хвърляни крадешком към нея.

— Кафето тръгна ли вече?

Куки се предаде и провери кафеварката.

— Ама не, това си е живо изтезание. Като китайско водно мъчение[2], само че по-безчовечно.

— Мама е в тежка фаза. Снощи ни свърши кафето.

— Олеле! — възкликнах и се ухилих на Куки.

Тя седна до мен на барплота, а Амбър се залови да преравя шкафовете ми за ванилови вафли.

— Забравих да ти кажа — рече Куки. — Амбър иска баща ти да купи машина за терияки[3], та да може да пее на самотниците в бара.

— Добра певица съм, мамо. — Само дванайсетгодишна може да изрече думата „мамо“ така, че да звучи като богохулство.

Наведох се съм Куки.

— Тя знае ли, че се казва „караоке“?

— Не — пошепна Куки.

— Ще й кажеш ли?

— Няма, така е по-забавно.

Засмях се, после си спомних, че Куки имаше записан час за лекар предишния ден.

— Как мина прегледът? Откриха ли ти умствени заболявания, за които трябва да знам?

— Не, но възродиха уважението ми към овлажняващото желе.

— Фиона дойде! — извика Амбър, като затвори рязко клетъчния си телефон и изтича навън. После се втурна обратно, целуна майка си по бузата, целуна и мен по бузата — здравата — и отново хукна през вратата.

Куки я изпрати с поглед.

— Като дрогиран ураган е.

— Мислила ли си за валериан? — попитах я.

— За нея или за мен? — Куки се засмя и тръгна към кафеварката. — Първата чаша е за мен.

— Че кога не е била? Какво каза лекарят?

Куки не обича да говори за това, но преди време се беше борила с рак на гърдата и ракът за малко не беше надвил.

— Знам ли — сви рамене тя. — Праща ме при друг лекар, нещо като гуру в медицинската общност.

— Сериозно? Как се казва?

— Доктор… Дявол го взел, забравих.

— А, този ли — усмихнах се аз. — И какво, добър ли е?

— Така се говори. Изобретил някакви вътрешни органи ли, що ли…

— Е, това си е плюс.

Тя наля кафе в две чаши и отново се настани до мен.

— Не, добре съм. — Разбърка захар и сметана в кафето си. — Мисля, че лекарят ми просто иска да се застрахова срещу повторение на историята.

— Предпазлив е — казах и също взех да си разбърквам кафето. — Харесвам това у хората, особено у онези, които имат власт над живота и смъртта.

— Само не искам да се тревожиш. От години не съм се чувствала така добре. Мисля, че ти ми даваш енергия. — Тя ми намигна иззад чашата си.

След продължителна глътка я попитах:

— Това не е ли работа на Амбър?

Тя изсумтя.

— Амбър се възползва от всяка възможност да ми напомни колко съм стара и безинтересна. „Въобще не си като Чарли“, така ми казва. И то постоянно. Деветдесет процента е сигурна, че ти си закачила луната на небето.

— Е, поне някой мисли така — отвърнах.

— Хей… — възкликна тя и остави чашата си. — Не си ли се виждала скоро с онзи секси ловец на глави?

Отпуснах се тежко на стола, раздразнена от споменаването на Гарет. И то в собствения ми апартамент, моля ви се.

— Той е такъв простак.

— Видели сте се значи — грейна тя. Имаше голяма слабост към Гарет. Беше някак… смущаващо. — Хайде, разправяй. — Тя се приближи към мен. — Какво каза той? Какво имаше между вас, думи? Юмручен бой? Гневен секс?

— Пфу! — сбърчих нос. — Това няма да го бъде, дори да беше последният ловец на глави на света.

— Какво тогава? Трябва да ми разкажеш. — Тя хвана яката на ризата ми със свободната си ръка. Опитах се да не се разсмея. — Кога ще разбереш, че аз живея чрез твоите емоции.

— Нима?

— Ами да. — Тя приглади яката ми и се върна към кафето си. — Имам дъщеря тийнейджър. Нямам никакъв социален живот. Никаква телевизионна програма, освен Дисни канала. Нито пък секс — заключи тя с драматичен жест. — Не ме карай да отварям тази тема. От години не съм правила секс с нещо, което не работи на батерии. Нужни са ми подробности, Чарли.

След като дойдох на себе си от коментара за батериите, я парирах:

— Опитах се да те уредя с Дейв доставчика.

— Хлебаря? — Тя помисли с мрачно изражение. — Е, не е чак за изхвърляне.

Не можах да сдържа смеха си и тя също се усмихна.

— И така, ще ми кажеш ли какво се случи снощи? — попита отново.

— А, да. Снощи.

Разказах й за цялата вечер с гадния съпруг на Роузи и я уверих, че съм качила Роузи на самолет и тя благополучно е напуснала страната. После й разправих за сутринта си с другия гадняр — Гарет, скептичният ловец на глави. Споделих с нея ужасното си преживяване със сестрата на Елизабет. Оставих за накрая най-хубавото, онова с Рейес.

— Рейес, значи?

— Да.

Тя се разсмя.

— Можеш ли да го кажеш с още по-дълбока въздишка?

Усмихнах се и намазах дебел пласт ягодово крем-сирене върху боровинкова пълнозърнеста кифла, като по този начин си осигурих наведнъж здравословни въглехидрати, млечен продукт и плодове.

— Първият и единствен път, когато го видях, беше онази нощ в Саут Вали с Джема.

— Каква нощ? — И тогава очите на Куки се разшириха. — За онова ли говориш?

— Именно. Ако не греша, той е.

Тя знаеше историята. Бях й я разправяла около десетина пъти. Най-малко. Докато Куки седеше безмълвна, си припомних всичко, което ми беше известно за Рейес. За беда, не ми беше известно много.

Първия и единствен път, когато го видях, бях в началния клас на гимназията, а шантавата ми сестра Джема беше в последния. Вярна на себе си, тя се опитваше да завърши гимназия един срок по-рано, за да постъпи предсрочно в колеж, но за по-ранното дипломиране се изискваше курсов проект, с който тя се боеше да се залови сама. И тук в картинката идваше Шарлот Дейвидсън, суперсестра, светица и изпълнителка на проекти.

Не мина без мърморене от моя страна. Странно, спомнях си разговора ни, сякаш се беше провел преди секунди. А бяха минали дванайсет години от онази ужасна и красива нощ. Нощ, която никога няма да забравя.

— Ако питаш мен — бях измърморила през червения шал, вързан над носа и устата ми, — никой курсов проект не си заслужава да умреш заради него, та макар и да ти печели цели десет точки допълнителен кредит.

Джема се обърна към мен и свали надолу татковия фотоапарат, за да отметне една руса къдрица. Среднощният декемврийски студ придаваше метален отблясък на сините й очи.

— Ако не получа този кредит — каза тя със стелещ се като мъгла дъх в мразовития въздух, — няма да се дипломирам предсрочно.

— Знам — отвърнах, като се стараех да не звуча раздразнено. — Но да знаеш, ако умра два дни преди Коледа, духът ми ще те преследва. Вечно. Вярвай ми, знам как да го направя.

Джема безгрижно сви рамене и се върна към снимките на Албукърки. Луминесцентни лампи покрай тротоари и сгради хвърляха загадъчни сенки над пустите улици. За изпита по обществена съзнателност Джема бе решила да направи видеоклип. Искаше да улови живота по улиците на южния район. Проблемни хлапета в търсене да бъдат приети. Наркомани в търсене на следващата доза. Бездомници в търсене на храна и подслон.

Дотук беше успяла да заснеме само скейтбордист на „Сентръл“ и проститутка, която си поръчва безалкохолно в „Мачо Тако“.

Вечерният ни час отдавна беше минал, а ние още чакахме, сгушени заедно в сенките на изоставено училище. Зъзнехме и се опитвахме да се направим на невидими. Постоянно ни задяваха членове на улични банди, които искаха да знаят какво правим там. Имахме два-три близки контакта и аз получих няколко телефонни номера, но общо взето вечерта беше доста спокойна. Сигурно защото температурата беше под нулата.

Тогава забелязах хлапак, сгушен под стълбите на училището. Беше облечен в мръсни джинси и тениска, която навремето е била бяла. Макар да не носеше яке, не трепереше от студ. На покойниците времето не им влияе.

— Хей, здрасти — казах аз, като се приближих.

Той вдигна поглед, на младото му лице беше изписано стъписване.

— Нима можеш да ме видиш?

— Мога, разбира се.

— Никой не може да ме види.

— Аз пък мога. Казвам се Чарли Дейвидсън.

— Като мотора?

— Почти — казах с усмивка.

— Защо си толкова ярка? — попита той и примижа.

— Аз съм жътвар на души. Но не се плаши, не е толкова зловещо, колкото звучи.

Въпреки това в погледа му пропълзя страх.

— Не искам да ида в ада.

— Ад ли? — рекох и седнах до него, без да обръщам внимание на раздразнените въздишки на Джема, че отново говоря с въздуха. — Повярвай, сладур, ако си бил определен за лично интервю с въплъщението на злото, вече да си там.

Облекчение смекчи изразителните му очи.

— Значи просто си висиш тук? — подхвърлих.

За кратко време разбрах, че хлапето, Ейнджъл, е наскоро починало, че е тринайсетгодишен член на банда, който получил изстрел с деветмилиметров пистолет в гърдите. Той карал колата. Изкуплението му, в моите очи, идваше от факта, че не беше имал и представа за намерението на приятеля му да се опита да убие мръсника, дето им влизал в територията, докато не захвърчали куршуми. В опит да спре приятеля си Ейнджъл блъснал и потрошил колата на майка си и после влязъл в схватка с него за оръжието. В крайна сметка само един човек бе умрял тази нощ.

Докато изнасях лекция на Ейнджъл за ползата от бронежилетка, сцена зад далечен прозорец привлече вниманието ми. Излязох от сянката, за да погледна по-добре. Ярка светлина блестеше от кухнята на малък апартамент, но не това ме беше заинтригувало. Първо се почудих дали зрението ми не си прави шеги. Примигнах и фокусирах по-добре, после поех дълбоко въздух, тъй като по гърба ми полазиха тръпки от шока.

— Джема — прошепнах.

Отегченото й „Какво?“ бързо беше последвано от ахване. Тя също го беше видяла.

Мъж в мръсна тениска и боксерки беше притиснал до стената младо момче. Момчето сграбчи ръката на мъжа, стиснала го здраво за гърлото. Последва толкова силен удар в челюстта, че главата му отлетя назад и се блъсна в стената. То загуби равновесие, но само за секунда. Размахваше ръце напосоки, за да спре атаките. После мъжът го удари отново.

— О, боже, Джема, трябва да направим нещо — изкрещях аз. Затичах се към отвор в оградата на училищния двор. — Трябва да направим нещо.

— Чарли, почакай!

Но аз вече се бях провряла през оградата и тичах към апартамента.

Погледнах точно навреме, за да видя как мъжът запрати момчето на кухненската маса.

Стълбите пред сградата не бяха осветени. Препънах се и се блъснах в заключената входна врата. През отвора за пощата се виждаше тъмен и пуст коридор.

— Чарли! — Джема стоеше на улицата пред сградата. Трябваше да се отдръпне назад, за да може да вижда прозореца. — Чарли, побързай, ще го убие!

Изтичах обратно при нея, но не можех да видя момчето.

— Убива го — повтори тя.

— Къде отидоха?

— Никъде. Там са. Никъде не са отишли — отвърна тя, обзета от силно вълнение. — Той падна. Момчето падна и мъжът…

Направих единственото нещо, което ми дойде на ума. Изтичах обратно до изоставеното училище и грабнах една тухла.

— Какво правиш? — попита тя, докато аз се промушвах през оградата, за да се върна при нея.

— Прося си убийство за двете ни — казах аз и се прицелих.

— Или още по-лошо — наказание.

Джема се отдръпна и аз запратих тухлата в кухненския прозорец. Огромното стъкло се натроши, но за части от секундата се задържа цяло, сякаш шокирано от случилото се. После се разби в тишината на нощта със страховит трясък. Парчета стъкло се посипаха на пътеката. Мъжът се появи мигновено.

— Ще се обадя в полицията, мръснико! — Опитах се да звуча достатъчно убедително, че да го стресна.

Той погледна надолу към нас, гняв изкриви лицето му.

— Малка кучко, ще си платиш за това.

— Бягай! — Инстинктът ми надделя и хванах Джема за ръка. — Бягай!

Джема понечи да тръгне към улицата, но аз я повлякох точно към сградата, от която се опитвахме да се отдалечим.

— Какво правиш? — изпищя тя с глас, изтънял от страх. — Трябва да стигнем до колата.

Целта ми беше прикритието на сенките. Задърпах Джема към тесния процеп между жилищната сграда и ателие за химическо чистене.

— Можем да минем през прохода. Така ще е по-бързо.

— Там е много тъмно.

Сърцето бумтеше в ушите ми, докато я убеждавах сред кашоните и овехтелите сандъци. Студът вече не беше проблем. Не чувствах нищо, освен потребността да намеря помощ. Да го спася.

— Трябва да намерим телефон — казах. — От другата страна на прохода има магазин.

Забързахме натам, но друга ограда се изпречи на пътя ни.

— Какво ще правим сега? — завайка се Джема.

През алеята отвъд оградата беше магазинът за хранителни стоки. Затеглих Джема покрай оградата, като търсех отвор. Препъвахме се и се пързаляхме по замръзналата, неравна земя, въпреки аварийното осветление зад химическото чистене.

— Чарли, почакай.

— Нужна ни е помощ. — Тази единствена мисъл беше замъглила всичко останало в съзнанието ми. Трябваше да помогна на момчето. Никога в живота си не бях виждала такава жестокост. Гърлото ми се сви от горчивия вкус в устата ми, предизвикан от адреналина и страха. Преглътнах тежко и поех дълбоко от студения въздух в опит да се успокоя.

— Почакай, почакай. — Молбите на останалата без дъх Джема най-после ме накараха да забавя крачка. — Мисля, че това е той.

Спрях и се обърнах. Момчето беше коленичило до кофите за боклук и държеше корема си. Тялото му се свиваше в конвулсии. Тръгнах обратно. Този път Джема се вкопчи в моята ръка в опит да запази равновесие, като се препъваше зад мен.

Когато се доближихме, момчето се опита да се изправи, но нанесеният му побой беше жесток. Слаб и треперещ, той падна и се хвана с едната ръка за кофата в търсене на опора. Дългите пръсти на другата му ръка задълбаха в песъчливата земя. В усилие да възстанови дишането си, той поемаше големи глътки студен въздух. Беше облечен с тънка тениска и сиво долнище на анцуг, и вероятно замръзваше.

Коленичих до него, изпълнена със състрадание. Не знаех какво да кажа. Дишаше плитко и учестено. Мускулите му се бяха стегнали от болката. Забелязах плавните, ясно очертани линии на татуировка. По-нагоре гъста, тъмна коса се къдреше около ушите му.

Джема вдигна висящата на врата й камера, за да освети наоколо. Той погледна нагоре. Примигна срещу светлината и засенчи очи с мръсната си ръка.

Очите му бяха невероятни. Магнетично кафяви и дълбоки, със златисти и зеленикави отблясъци. Тъмна кръв се стичаше от едната страна на лицето му. Приличаше на воин от някой филм, на герой, надделяващ в битката, въпреки трудностите. За миг се почудих дали не съм сгрешила и дали той не беше мъртъв. После се сетих, че Джема също го виждаше.

Примигнах и попитах.

— Добре ли си? — Глупав въпрос, но друго не можах да измисля.

Тоя спря поглед върху мен за един дълъг момент, после завъртя глава и изплю кръв, преди отново да ме погледне. Беше по-голям, отколкото прецених първоначално. Може би на около седемнайсет или осемнайсет.

Отново се опита да стане. Втурнах се да му помогна, но той се отдръпна, когато го докоснах. Въпреки непреодолимото, почти отчаяно желание да му бъда полезна, отстъпих и го наблюдавах как се мъчи да се изправи на крака.

— Трябва да те заведем в болница — казах аз.

Това ми се струваше най-логичното ни следващо действие, но той ме изгледа със смесица от враждебност и недоверие. Тогава получих първия си урок за липсата на логика у мъжете. Изплю се отново и пое към тесния отвор, през който току-що бяхме дошли, като се подпираше на тухлената стена.

— Чуй ме — казах аз, като го последвах. Джема ме държеше здраво за якето и току ме подръпваше в явното си нежелание да тръгне след него. Дръпнах я, без да ме е грижа. — Видяхме какво се случи. Трябва да те заведем в болница. Колата ни не е далече.

— Махайте се оттук — най-накрая продума той. Гласът му беше дълбок и изпълнен с болка. С усилие се покатери върху сандък и се хвана за корниза на един прозорец. Слабото му мускулесто тяло видимо потрепна, докато се опитваше да надникне в апартамента.

— Ще се върнеш обратно вътре? — попитах аз ужасена. — Полудя ли?

— Чарли — прошепна Джема, — може би трябва да си вървим.

Аз естествено не й обърнах внимание.

— Този човек се опита да те убие.

Момчето ми хвърли гневен поглед, преди отново да насочи вниманието си към прозореца.

— Казах „Разкарай се“, кое точно не разбра?

Признавам, че това ме разколеба донякъде, но не можех да си представя какво би се случило, ако той се върнеше в апартамента.

— Ще се обадя в полицията.

Той бързо обърна глава. Бе обхванат от жизненост, сякаш побоят не се беше случвал. Скочи от сандъка и се приземи пред мен.

Със сдържана сила той обви с ръка шията ми и ме притисна към тухлената сграда. Гледа ме дълго. Поредица от емоции преминаха по лицето му. Гняв, ярост, страх.

— Това е много лоша идея — най-накрая каза той. Беше предупреждение. В равния му тон се прокрадна трогателна безнадеждност.

— Чичо ми е полицай, баща ми е бивш полицай. Мога да ти помогна.

Усетих топлината, излъчваща се от тялото му и осъзнах, че сигурно имаше температура. Да стои отвън в този студ само по тениска едва ли беше добре за него.

Дързостта ми изглежда го шокира. Почти се засмя.

— В мига, когато реша, че се нуждая от помощта на глезла от богаташки квартал, ще те уведомя.

Гневът в гласа му почти уби решимостта ми, но само за кратко. Стегнах се и продължих да държа на своето.

— Ако се върнеш обратно вътре, ще се обадя в полицията. Говоря сериозно.

Той стисна челюст ядосано.

— Повече ще навредиш, отколкото ще помогнеш.

— Съмнявам се — поклатих глава.

— Не знаеш нищо за мен. Нито за него.

— Баща ли ти е?

Той се замисли. Изгледа ме нетърпеливо, сякаш се чудеше как да се отърве от мен. После взе решение. Прочетох го по лицето му.

Чертите му потъмняха. Пристъпи към мен, притисна ме с цял ръст, наклони глава и прошепна:

— Как се казваш?

— Чарли — отвърнах, изведнъж прекалено уплашена, за да не отговоря. После понечих да добавя Дейвидсън, но той дръпна шала ми, за да види лицето ми по-добре и Дейвидсън прозвуча като една неразбираема сричка.

— Дъч ли? — попита, смръщвайки вежди.

Той беше най-красивото същество, което някога бях виждала. Беше голям, силен и необуздан. И уязвим.

— Не — прошепнах, докато ръката му се плъзна надолу по гърдите ми. — Дейвидсън.

— Някога изнасилвали ли са те, Дъч?

Осъзнавах, че целта му беше да ме шокира, но това не намали ефекта от въпроса. Бях истински ужасена. Едва се сдържах да не побегна. Опитвах се да не се предам, но е трудно да пребориш инстинкта за самосъхранение. Хвърлих бърз поглед към Джема с надежда за подкрепа, но това не помогна особено. Сестра ми стоеше с широко отворени очи и зяпнала уста, държеше фотоапарата, сякаш той би помогнал и някак беше успяла да не запише на касетофон нито дума от казаното.

— Не — прошепнах останала без дъх.

Той отърка лицето си в бузата ми и блокира с ръка гърлото ми. За случаен минувач бихме изглеждали като двойка влюбени.

Пъхна коляното си между коленете ми, раздалечи ги и така получи достъп до най-интимното ми място. Изохках при интимния контакт и мигом разбрах, че не е по силите ми да овладея екстаза. Хванах китката му с две ръце.

— Моля те, престани.

Той спря, но ръката му остана между краката ми. Опрях ръка в гърдите му и го отблъснах с мек жест от себе си.

— Моля те.

Отдръпна се и ме погледна в очите.

— Ще си тръгнеш ли?

— Ще си тръгна.

За един дълъг момент остана загледан в мен, после вдигна ръце и ги опря на стената над главата ми.

— Върви — каза грубо.

Не беше предложение. Промуших се под ръката му и се затичах, преди да е променил решението си, като междувременно дръпнах Джема след себе си.

След като заобиколихме сградата, спрях и се обърнах. Той се беше покатерил върху сандъка и се взираше през прозореца. Въздъхна тъжно и опря глава в стената. Осъзнах, че не възнамерявала се върне в апартамента. Просто искаше да наблюдава този прозорец.

Зачудих се кого ли беше оставил вътре. Научих два дни по-късно, докато говорех с гневната собственичка. Семейството от 2С се беше изнесло посред нощ, без да плати наем за два месеца и смяната на стъклото. Инстинктът ми за самозащита ме спря да спомена за подробностите около счупването му. Когато най-после спря да нарежда за изгубените приходи каза, че чула мъжът да го нарича Рейес. Значи беше Рейес. Но най-много ме вълнуваше кого беше оставил вътре. Собственичката ми каза.

Сестра си. Беше оставил сестра си вътре. Сама. С чудовището.

— Не мога да повярвам — каза Куки и ме върна към действителността. — Той дали е мъртъв?

Куки откри преди много време, че виждам отиващите си от този свят, но никога не го прие като мой минус.

— Точно това е странното — отговорих аз. — Не знам. Толкова е различно от всичко, което съм преживявала досега. — Погледнах часовника си. — По дяволите, трябва да вървя в офиса.

— Добра идея — засмя се тя. — Аз идвам след малко.

— Хубаво — казах аз, втурнах се към вратата и помахах. — До скоро. Дръж фронта, господин Уонг.

Бележки

[1] Антидепресант. — Бел.ред.

[2] Популярното име на метод за мъчение, при което вода бавно капе върху челото на човек. Твърди се, че докарва жертвата до лудост. — Бел.ред.

[3] Японска кулинарна техника, при която храните се задушават или пекат, след като са мариновани със сладък соев сос. — Бел.прев.