Серия
Чарли Дейвидсън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Grave On the Right, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 67 гласа)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даринда Джоунс. Първият гроб отдясно

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Ива Михайлова

ISBN: 978-954-932-160-9


Глава 12

„Рейес Фароу. Съвършенството е мръсна работа, но някой трябва да я върши.“

Шарлот Джийн Дейвидсън

— Ти си го познавала? — попита ме Нийл час по-късно. Бях чела. Бяхме разговаряли. Гарет звъня. Не му вдигнах.

И узнах. Приблизително месец по-рано в двора станало сбиване и затворът мигновено минал на извънреден режим. Всички трябвало да легнат на земята. Когато един от затворниците — едър мъж с манталитет на дете, с когото Рейес се бил сприятелил — се объркал и не легнал, пазач в една от кулите се приготвил да даде предупредителен изстрел. Рейес видял това и се надигнал да дръпне приятеля си, като помислил, че пазачът ще го застреля. Вместо да иде в прахта, каквото било намерението, куршумът пронизал челото на Рейес. И оттогава той беше в кома.

Вдигнах поглед и върнах мислите си към въпроса на Нийл.

— Само от този единствен случай, когато бях в гимназията — отговорих. Бях му разказала за нощта, когато за пръв път видях Рейес и за побоя, понесен от мъжа, когото се предполагаше, че е убил. Нийл не изглеждаше изненадан. Затворих досието и се вгледах в сивите му очи. — Само между нас — казах и се наведох напред, за да направя изказването си по интимно, — между стари приятели. — Засилих емоцията. — Ти какво знаеш за него? Как го възприемаш? — Почуках с пръсти върху папката. — Кое е това, дето го няма тук?

Нийл се облегна на стола си, намести яката си и бавно пое дъх.

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш.

Това звучеше обещаващо.

— Бас държа, че ще повярвам — уверих го с намигване.

Той ме гледа цяла минута, преди да проговори и то с неохота, която твърде добре разбирах. Искрено се съмняваше, че ще му повярвам. Ако знаеше само…

— Случи се нещо странно, когато Фароу за пръв път дойде тук, около седмица, след като беше пуснат сред другите затворници — каза той, като заразглежда закопчалката на часовника си. — Бандата от Южния район прати трима техни бойци да го убият. Не знам защо, но когато бандата от Южния район атакува, умират хора. Точка.

Гръдният ми кош се стегна и аз стиснах зъби, като се мъчех с все сила да не реагирам, да не показвам какво ми причиняваше мисълта за Рейес в такова положение.

— Свърши едва ли не в минутата, когато започна — продължи той и лицето му потъмня, докато сглобяваше спомените си. — Тогава бях само надзирател, току-що преминал обучението и убеден, че съм голяма работа. Едва не се напиках в гащите, като видях тези мъже да се насочват към Фароу, не че го знаех кой е тогава. Повиках подкрепление, но преди да съм довършил искането си, трима от Южната банда лежаха на пода в локви от собствената си кръв пред този двайсетгодишен хлапак… Не знам… който бе приклекнал на една маса, готов да скочи върху всеки, който го доближи, като гледаше затворниците без никаква емоция, без следа от страх.

Седях като вкаменена и едва дишах, докато наблюдавах събитията да се разгръщат в съзнанието ми.

Нийл поклати глава и вдигна очи към мен с изражение, което беше смесица между облекчение и страхопочитание.

— Не беше по-задъхан, отколкото съм аз сега. Едва успях да зърна онова, което се случи, но…

— Но? — подканих го аз, като едва сдържах любопитството си.

— Но… той не се движеше, както се движи нормален човек, Чарли. Беше като размазано петно, толкова бърз, че погледът ми не успяваше да го следва. И изведнъж се озова приклекнал на масата като диво животно, изпълнен с мощ, опасен. — Нийл отново поклати глава, сякаш още не вярваше на собствените си очи. — Така получи името си.

— Името си? — попитах още по-заинтригувана.

— Никой не го докосна повече — продължи той. — През всички години, докато бях тук, не съм виждал нищо подобно. Той е легенда за тези хора, почти божество.

Примъкнах се към бюрото му, изгаряща от вълнение.

— Спомена за име.

— Да. — Той се откъсна от унеса си. — Наричат го Ел Алиенто дел Диабло.

— Дяволското дихание — преведох аз на английски.

— Казах ти, че е трудно за вярване — тежко въздъхна той, като очевидно очакваше да се изсмея на историята.

— Нийл, не се съмнявам в нито дума от това, което каза. — Когато по лицето му се изписа изненада, добавих: — И аз видях нещо подобно в нощта, когато го срещнах. Начинът, по който вървеше.

— Именно — каза Нийл, като няколко пъти размаха показалец към мен. — Не съвсем… не съвсем…

— … по човешки — довърших аз вместо него.

Той погледна към папката в ръцете ми.

— Мисля, че все пак е човек.

Неволно притиснах папката към себе си, за да попия всеки нюанс от Рейес Алегзандър Фароу.

— Да, сигурно.

Беше такава загадка, сюрреалистичен и мистичен.

— Знаеш ли, не те харесвах особено в гимназията — каза Нийл и ме придърпа в настоящето.

Хубаво. Поне беше честен.

— Знам — изрекох извинително. — И аз не те харесвах много.

— Не ме харесваше ли? — Изглеждаше шокиран.

— Не, съжалявам.

— И аз съжалявам. Мислех те за откачалка.

— А аз теб — за самонадеян негодник.

— Аз и такъв си бях.

— Да — промърморих, като потиснах тъжна усмивка.

— Обаче ти не беше откачалка, нали?

Поклатих отрицателно глава, благодарна за реабилитацията.

— Мога да те пусна да го видиш, ако искаш.

Сърцето ми прескочи един удар и сякаш се надигна в гърдите ми.

— Но трябва да ти кажа, Чарли, той няма да оживее. С мозъчна смърт е.

Сякаш подът се изплъзна изпод краката ми. С мозъчна смърт? Но как беше възможно?

— Така е още откакто се случи — добави той. Изправи се и заобиколи бюрото, за да постави ръка на рамото ми. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но щатът планира животоподдържащите системи да бъдат изключени след три дни.

— Тоест, ще дръпнат щепсела? — попитах аз. Заля ме вълна на паника. Опитах се да преглътна, но гърлото ми изведнъж беше станало сухо и болезнено.

Устните на Нийл се свиха в огорчена гримаса.

— Съжалявам, Шарлот, след като няма роднини, които да го оспорят…

— Ами сестра му?

— Сестра? Фароу няма живи роднини. И според досието му никога не е имал брат или сестра.

— Не, не е така — казах и запрелиствах страниците на папката. — Той имаше сестра онази нощ.

— Видя ли я? — Гласът на Нийл беше изпълнен с надежда. И той като мен не искаше Рейес да умре.

Знаех, че в папката няма да има нищо за сестра, затова спрях и я затворих.

— Не — отговорих, като се опитвах да не се дам на отчаянието да ме погълне цяла. — Хазайката ми каза.

С разочарована въздишка Нийл се отпусна на стола до мен.

— Тя може и да е била в грешка.

 

 

Докато шофирах към медицинския център в Санта Фе, където държаха Рейес, в главата ми се плискаше море от информация и аз се опитвах да я подредя в спретнати малки папки, да внеса организация в наученото. Рейес бе продължил обучението си и една година, след като беше осъден, вече имаше диплом по криминология. После изненадващо се беше прехвърлил към компютри. Получил бе магистърска степен по информационни системи. Беше се усъвършенствал. Можеше да бъде продуктивен, плащащ данъци член на обществото, когато излезеше.

А ето че сега щяха да го убият. Нийл ми беше обяснил, че единственият начин да се спре решението на щата, е издействането на забранителна съдебна заповед, но за нея беше нужна адски основателна причина. Само да можех да открия сестра му…

Точно когато взех телефона да се обадя на Куки, той зазвъня с нейната мелодия — „Мислиш ли, че съм секси?“ на Род Стюарт.

Отворих го и Куки рече:

— Е, какво?

— Той е в кома.

— Няма шибан начин!

— Има шибан начин. И ще му изключат животоподдържащите системи след три дни, Куки. Какво да правя?

Чувствата, които бях сдържала в кабинета на Нийл, заплашваха да се отприщят. Взех да се боря юнашки да ги укротя с техниките за дълбоко дишане, които бях усвоила от моето БУБ „Йога буги“.

— Какво можем да направим ние? Господин Госет ли ти го каза?

— Трябва да намеря сестрата на Рейес. Тя е тази, която може да спре предстоящото. Не че аз се предавам. Ще изнудя чичо Боб. Може пък той да е в състояние да помогне.

Нямаше да изгубя Рейес без борба. Открих го след всички тези години. Трябваше да има причина за това.

— Изнудването е добра идея — каза тя.

Светът стана зелен, когато спрях колата си на паркинг, наподобяващ английска градина. Преди да затворя, възложих на Куки още една задача. Според статията, която бях прочела предишната вечер, Рейес бе прекарал три месеца в гимназия „Юка“. Може би и сестра му беше учила там. Нужни ми бяха списъците им.

Куки отиде да се заеме със списъците, а аз се насочих към великолепния медицински център. Беше безспорно по-добро място от затворническата лечебница. Реших, че очевидно не могат да се грижат за пациенти в кома в затвора, затова са го преместили тук. Нийл се беше обадил предварително и беше уведомил служителя на затвора, охраняващ Рейес, че ще му направя посещение.

Докато вървях по коридора към сестринската стая служителят бе застанал в една от нишите и флиртуваше със сестра-стажантка. Едва ли можех да го виня. Да наблюдаваш пациент в кома никак не беше интересно. А флиртуването беше забавно.

Той се изпъна, като приближих, а стажантката се забърза към задълженията си.

— Мадам — каза той, като докосна невидима шапка. — Вие трябва да сте госпожица Дейвидсън.

— Същата. Очевидно господин Госет се е свързал с вас.

— Да, обади ми се. Нашето момче е там вътре — каза той и посочи към плъзгаща се стъклена врата насреща, с бледосиня завеса, прикриваща отвора.

Леко изненадана, че служителят не ми поиска документи, се отправих към вратата. Тоест по-голямата част от мен се отправи към вратата. Обувките ми бяха като циментирани към пода. Какво щях да заваря, като влезех там? Същият ли щеше да изглежда? Дали се беше променил много през десетте години, след като беше направена снимката? След единадесетте, откакто не го бях виждала? Беше ли оставил затворът отпечатък върху него? Онази горчивина, която сякаш се бе пропила в хората, прекарали дълго време зад решетките?

Служителят като че долови тревогата ми.

— Не е толкова страшно — каза той със смекчен от съчувствие глас. — Само дето му е поставена тръба за дишане, това е неприятното.

— Познавахте ли го лично?

— Да, госпожице. Сам помолих да ме пратят тук. Фароу ми спаси живота при един затворнически бунт. Нямаше да стоя тук днес, ако не беше той. Реших, че е най-малкото, с което мога да му се отплатя.

Гърлото ми се стегна и исках да му задам още въпроси, но внезапно нещо ме притегли към стаята на Рейес, сякаш гравитацията в тази конкретна точка се беше усилила стократно. Най-накрая пристъпих, а надзирателят отново докосна невидимата си шапка и се запъти към автомата за кафе.

Когато прекрачих прага, огледах помещението да проверя дали безплътното му присъствие не беше там. Бях малко разочарована, че не беше. Много добре се представяше като безплътен.

После погледнах към леглото. Той лежеше там, Рейес Фароу, от плът и кръв, с тъмна коса и бронзов тен, които се открояваха върху белите чаршафи. Гравитацията отново ме привлече, само че този път беше центрирана в него. Приближих се до леглото и видях пълното съвършенство за втори път в живота си.

В трахеята му беше пъхната дихателна тръба, а главата му беше омотана с бинт. Разбърканата му коса, гъста и тъмна, се показваше изпод бинта и падаше върху веждите му. Тридневна брада опасваше силната му челюст, а ресниците му, дълги и гъсти, хвърляха сянка върху бузите му. После погледът ми се спря на устата му — чувствена, съвършено оформена и незабравима.

Единственият звук в стаята идваше от вентилацията. Никакво пищене на сърдечен монитор, макар да бе включен такъв и на него да имаше постоянно движение на линии и цифри. Приближих още и бедрото ми се допря до ръката му, отпусната край тялото. Ръкавите на бледосиния болничен халат бяха къси и щедро разкриваха жилестите му и мускулести, но слаби ръце. Имаше татуировка върху загорелия бицепс, която подсилваше красотата на формата му. Племенно изображение с грациозни линии и чувствени извивки, които имаха значение. Бях ги виждала преди. Бяха древни, стари като времето. И важни. Но защо?

Сърцето и умът ми трудно възприемаха факта, че пред мен в леглото наистина бе Рейес Фароу, уязвим и в същото време могъщ. Коленете ми омекнаха и се почудих колко още мога да стоя в негово присъствие, без да падна. След всичкото това време той изглеждаше дори по-сюрреален, отколкото в сънищата ми. По-красив, отколкото във фантазиите ми.

Широките му гърди се надигаха и спускаха с ритъма на апарата. Прокарах пръсти по рамото му, което ме опари. Погледнах бързо към диаграмата, окачена на леглото му, която показваше идеалната температура трийсет и шест и седем и все пак от него се излъчваше топлина, сякаш стоях пред пещ.

Дори в покой изглеждаше див и необуздан, неподатлив на опитомяване и задържане за дълго. Понесла горещината от допира, поставих ръката си в неговата и се наведох над него.

— Рейес Фароу — промълвих с треперещ от емоция глас, — моля те, събуди се. — Каквото и да казваше щатът, Рейес беше толкова мъртъв, колкото и аз. Как можеха въобще да си помислят да изключат животоподдържащите системи? — Ако не го направиш, ще те изключат от тази машина. Разбираш ли? Чуваш ли ме? Имаме три дни.

Огледах стаята с надежда, че той ще се появи в друга форма. Още не схващах какво беше той, но беше нещо повече от човек. Вече го знаех извън всяко съмнение. Трябваше да открия сестра му. Трябваше да спра това.

— Ще се върна — прошепнах. Но преди да бях в състояние да си тръгна, сведох глава и долепих уста до неговата. Целувката изгори устните ми, но аз я продължих за няколко вълшебни мига, като се наслаждавах на допира на устата му до моята.

Опитах се да се изправя, да сложа край на целувката, но в съзнанието ми трескаво нахлуха образи. Ръцете му, обгърнали хълбоците ми, краката ми обвити около него и вкопчени така, сякаш животът ми зависеше от това, докато той изпращаше по цялото ми тяло вълни на неописуемо удоволствие. Спомних си целувката в кабинета на Куки, как бе повел ръката ми, как ме бе подхванал, когато омекналите ми колене не издържаха тежестта ми. После в спомените ми изплува онази не чак толкова отдавнашна нощ, когато баща му го удари и той изгуби съзнание за част от секундата. Спомних си погледа му, когато дойде на себе си. Гнева. Насочен не към баща му, а към мен! Беше погледнал към мен. За кратък миг ме видя и гневът му се разтвори.

Следващото, което усетих, бе чаша до устата ми, топла хавлиена кърпа, опряна до главата ми и подкрепяща ме ръка, докато бавно се връщах към реалността и се чудех къде са избягали всичките ми кости.

— Добре ли сте? Госпожице Дейвидсън?

— Ето — каза женски глас, — изпий това, миличка. Лошо си паднала.

Отпих студена вода и отворих очи. Пред мен бяха надзирателят от затвора и сестрата стажантка. Надзирателят притискаше влажна кърпа към главата ми, а сестрата ме уговаряше да пийна още малко вода. Бяха ме дотътрили до стол извън стаята и се опитваха да ме удържат върху него, въпреки упорството на омекналото ми тяло да се свлече на покрития с плочки под.

— Хоп — промълви сестрата. — Държиш ли я?

— Държа я, но тя постоянно се изплъзва. Досущ като тежки спагети.

— Какво? — викнах, изведнъж дошла на себе си. — Как така тежки? Какво стана?

Погледнах към усмихнатите очи на надзирателя и пийнах още вода, а той ми обясни:

— Или припаднахте, или искахте да разгледате по-отблизо фугите на пода. Във всеки случай здравата тупнахте долу.

— Сериозно?

Той кимна.

— Може би не биваше да се опитвате да правите любов с него.

Откъде знаеше това?

— Целувах го за сбогом.

Той изсумтя и се спогледа със сестрата.

— На мен другояче ми се видя.

Щом казваше… Но какво се беше случило? Нима Рейес Фароу можеше да ме контролира дори по време на кома? Бях обречена.

— Боже мой! — възкликнах и скочих от стола. След момент на замайване, който твърде силно ми напомни нощта, когато празнувах завършването на гимназия — в локва от повърнато — се върнах залитаща в стаята на Рейес, полюбувах се още няколко секунди на красотата му, бързо го целунах за довиждане — по бузата — и напуснах болницата, като благодарих на надзирателя, и сестрата и им помахах. Трябваше да открия сестрата на Рейес, а времето изтичаше.

 

 

— Припаднала си?

Въздъхнах в телефона и изчаках Куки да преодолее изненадата си. Умът ми не побираше как може още нещо да я изненадва.

— Добра ли се до списъците от гимназията на Рейес?

— Още не. Значи изгуби съзнание? Докато го целуваше?

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Прегледах флашките. Всичките са на господин Барбър и съдържат само документи по дела.

— По дяволите, трябва да говоря с Барбър за това. — Къде, впрочем, бяха моите адвокати? — И трябва да върна флашките, преди секретарката да е забелязала, че липсват.

Преди да затворим, помолих Куки да провери дали Нора, секретарката на адвокатите, е ходила в кантората този ден. Надявах се да не е. Тогава нямаше как да е видяла, че флашките са изчезнали.

Тъкмо наместих Мизъри в паркинга на „Козуей“, тоест вече бях пред милия си дом, Петата симфония на Бетовен прозвуча от телефона ми. Чичо Боб ми съобщи, че са установили самоличността и адреса на нашия стрелец. Щеше ми се поне един от адвокатите да беше видял убиеца, за да сме сигурни, че сме попаднали на точния човек. Оказа се, че работел при Нони Бачича, собственик на местен автосервиз. Лично познавах Нони и знаех, че той не би се замесил в нещо такова, така че трябваше да има друг ъгъл. Но нямаше да знаем нищо, докато не приберяхме предполагаемия стрелец. Чичо Боб точно с това се беше заел. Повел беше половината полиция като подкрепление.

Естествено, нямаше как да изпусна всичката тази веселба. За нула време щях да разбера дали човекът е виновен или не. Вероятно въпросната способност се дължеше на това, че бях жътвар на души. Проблемът идваше, когато този, когото преценявах, беше виновен за куп други престъпления. Вината си беше вина. Понякога беше трудно да разграничиш престъпленията. И все пак трябваше да опитам.

Научих адреса, направих обратен завой и подкарах с пълна газ към жилищния комплекс насред Южната военна зона, където живееше някой си господин Хулио Онтиверос.

Екипите още бяха на пресечка разстояние и се подготвяха за акцията. Очевидно имаха надеждна информация, че Хулио спи в апартамента си. Трябва да си беше легнал късно снощи. Спрях между автомобила на чичо Боб и патрулна кола, превключих телефона си на безшумен режим — защото няма нищо по-лошо от звънящ мобилен телефон насред акция по арестуване; всички те стрелкат адски злобно — и тръгнах да диря Чибо.

През деветдесет и девет процента от времето не нося оръжие — оттам и мотивацията да усъвършенствам смъртоносния си поглед. Но днес всички добри деца бяха въоръжени и аз се почувствах като момичето, което се появява на официална вечеря с джинси и тениска с „Пинк Флойд“. Сигурно защото го направих веднъж.

Забелязах Чибо до друга патрулна кола, но това ме отведе на разстояние един крясък до Гарет Суопс. Потиснах яда и отровното ужилване на ревността, като осъзнах, че Чибо беше позвънил първо на него. Разрешавах му случаите още от петгодишна, а той се обажда първо на Суопс. Обидата ме прониза, разроши ми перушината и ми навири гребена, каквото и да значеше това. Нима беше прекалено да искам мъничко благодарност? Мъничко роднинско фаворизиране?

Чичо Боб беше на телефона, както обикновено, а Гарет ме изгледа зад отворения багажник на патрулната кола и в очите му проблесна загриженост. Изругах, като си дадох сметка, че от болката в ребрата и в таза куцах. Стиснах зъби, изправих гръб и продължих да вървя колкото можех по-нормално. После ми се наложи да се поотпусна, защото се боях, че походката ми напомня роботския танц от осемдесетте.

— Не мога да повярвам, че нямаш двайсет и седем счупени ребра — заяви Гарет, докато се приближавах до него с роботска стъпка.

— Въобще нямам двайсет и седем ребра.

— Сигурна ли си? — попита той, като огледа гръдния ми кош. — Може би трябва да ги преброя.

Глупаво засегната, по рефлекс обгърнах тялото си с ръце.

— Само ако искаш да се простиш с някоя ръка — предупредих го, макар той да изглеждаше доста секси с джинсите, бялата тениска и тъмносинята бронежилетка. Много мачо. — Но не се отчайвай — продължих, — един ден все ще те огрее да преброиш нечии.

Той се ухили безгрижно и провери пълнителя си.

— Няма съмнение.

— Добре. Ще заобиколя отзад.

— Защо?

— Защото мога. И теб не те искам там.

— Гледай да не те гръмнат.

Изсумтях нещо в дух „друг път“ и се отдалечих.

— И недей отникъде да падаш — с гръмко шептене допълни той.

Смешен човек.

Едва бях заела позиция зад блока със сладко ченге на име Рупърт, когато отвътре се разнесе нещо подобно на пистолетен изстрел. Рупърт скочи и хукна. Прехвърли се през двуметровата телена ограда, затича се към задния вход и рязко спря до червената тухлена сграда с изваден пистолет. Рупърт беше млад.

Аз, като по-възрастна и по-мъдра, реших да се провра през дупката наблизо, където някога беше имало врата. Като взех присърце предупреждението на Гарет да не бивам простреляна, се снижих и се проврях в двора. Дванайсет секунди по-късно лежах по очи в прахта и не можех да си поема въздух. Очевидно заподозреният също беше забелязал дупката в оградата. А по някаква причина, когато си заобиколен от ченгета със значки и извадени пищови, пътят на най-малко съпротивление най-често е през невъоръженото маце, колкото и нахакано да е то. Имах време колкото да зърна добре оформеното дупе на Рупърт, преди едър бандюга с качулка, решен да направи дупка във вселената, да се блъсне в мен.

Тежко се стоварихме на земята и от болка в ребрата видях нажежени до бяло звезди… и страх. Неговия страх. И невинността му. Той никого не беше застрелял. Да му се не види.