Серия
Чарли Дейвидсън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Grave On the Right, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 67 гласа)
Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даринда Джоунс. Първият гроб отдясно

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Ива Михайлова

ISBN: 978-954-932-160-9


Глава 1

„По-добре да виждаш умрели, отколкото да си умрял.“

Шарлот Джийн Дейвидсън, жътвар на души

През последния месец сънувах все един и същ сън — тъмнокос непознат се материализира от дима и сенките, за да си играе с мен на чичо доктор. Бях започнала да се чудя дали тези повтарящи се нощни халюцинации, водещи до разтърсващи оргазми, няма да доведат до дълготрайни странични ефекти. Смърт, предизвикана от непоносимо удоволствие, не е шега работа. Перспективата ме отведе до следната дилема: дали да ида на лекар или да черпя наред?

Тази нощ не беше изключение. Сънувах съня убиец, в който присъстваха две умели ръце, горещи устни и творчески използвани кожени бричове, когато две външни сили се опитаха да ме измъкнат от него. Оказах неистова съпротива, но това бяха извънредно настойчиви външни сили. Първо ледена милувка пропълзя по глезена ми и пропъди нажежения ми до червено сън. Потреперих и теглих един ритник, изпълнена с нежелание да се отзова на повикването, после прибрах крака си под дебелия юрган с десенче „Бъгс Бъни“.

Второ, тиха, но несекваща мелодия зазвуча в периферията на съзнанието ми като песен, която ти е позната, но не помниш откъде. След миг осъзнах, че беше подобният на щурче звън на новия ми телефон.

С тежка въздишка отворих очи, колкото да фокусирам поглед върху цифрите, светещи върху нощното ми шкафче. Четири и трийсет и четири сутринта. Що за садист звъни на друго човешко същество в четири и трийсет и четири сутринта?

До леглото ми се чу прокашляне. Насочих вниманието си към мъртвеца, застанал там, после спуснах клепачи и попитах с дрезгав глас:

— Би ли го вдигнал?

Той се поколеба.

— Телефона ли?

— Ммм.

— Ами аз съм нещо като…

— Добре, остави.

Пресегнах се за телефона и лицето ми се изкриви в гримаса от рязката болка, която ме прониза и която ми припомни, че предишната вечер бях пребита до безсъзнание.

Мъртвецът отново се прокашля.

— Ало — изграчих аз.

Беше чичо ми Боб. Засипа ме с поток от думи, очевидно в неведение за факта, че в часовете преди съмване не бях способна да мисля свързано. Концентрирах се с всички сили върху концентрирането си и улових три изпъкващи фрази: напрегната нощ, две убийства, спешно тук. Скалъпих дори и отговор, нещо като: „От коя планета падаш?“.

Той въздъхна, очевидно раздразнен, и затвори.

Отпуснах се на възглавницата и натиснах бутон на новия си телефон, който или беше за край на разговора, или за бързо избиране на близкото заведение с китайска храна за вкъщи. После се опитах да се изправя до седнало положение. Също като свързаното мислене и това не се оказа никак лесно. Макар че нормално съм шейсет килограма… е, и нещичко отгоре, по някаква необяснима причина помежду частичното си и пълно събуждане тежа ни повече, ни по-малко двеста и трийсет кила.

След кратка борба, напомняща тази на кит, изхвърлен на брега, се предадох. Онова кило сладолед, дето го омахах след побоя, май се оказа неразумна идея.

Понеже от болки не можех да се протегна, се задоволих само с протяжна прозявка, трепнах от щракането в челюстта и отново погледнах мъртвеца. Образът му ми се мержелееше. Не защото той беше мъртъв, а защото беше четири и трийсет и четири сутринта. Пък и съвсем скоро ме бяха набили.

— Здравейте — изрече той притеснено.

Смачканият костюм, очилата с кръгли рамки и рошавата коса, му придаваха вид на нещо средно между побъркан учен и млад магьосник, когото всички ние познаваме и обичаме. Имаше също две дупки от куршуми отдясно на главата и стекла се кръв по слепоочието и бузата му. Нито един от тези детайли не беше проблем. Проблемът се състоеше във факта, че беше в спалнята ми. В малките часове на деня. Надвесен над мен като мъртъв воайор.

Отправих му прословутия си убийствен поглед, който отстъпва само на прословутия ми слисан поглед, и реакцията не закъсня.

— Прощавайте, прощавайте — взе да заеква той, — не исках да ви уплаша.

Нима изглеждах уплашена? Явно трябваше да поработя над убийствения си поглед.

Престанах да му обръщам внимание и станах предпазливо от леглото. Бях облечена с фланелка на хокейния отбор „Скорпиънс“, задигната от вратаря, и боксерки от екипа на същия отбор, но от играч на друга позиция. Чихуахуа, текила и стрип покер. Нощ, записана с неизтриваемо мастило начело в списъка ми: „Неща, които никога вече няма да правя“.

Със стиснати от физическо терзание зъби затътрих всичките болящи двеста и трийсет килограма към кухнята и по-конкретно към кафеварката. Кофеинът щеше да одялка излишъците и за нула време щях да се върна към нормалното си тегло.

Тъй като апартаментът ми е като кутийка, не ми отне много време да стигна опипом в тъмното до кухнята. Мъртвецът ме последва. Винаги го правят. Можех само да се надявам този да си държи устата затворена, докато кофеинът подейства, но, уви, нямах този късмет.

Едва успях да натисна бутона и той започна.

— Вчера бях убит — заговори той от прага. — Казаха ми да се обърна към вас.

— Казаха ти, значи?

Може би ако стоях неотлъчно до кафеварката, тя щеше да развие комплекс за малоценност и да се загрее, само за да докаже, че го умее.

— Едно хлапе ми каза, че разкривате убийства.

— Така ли ти каза?

— Казвате се Чарли Дейвидсън, нали?

— Точно така.

— Полицай ли сте?

— Не съвсем.

— Шериф?

— Не.

— Частен детектив?

— Виж — отвърнах аз, като най-накрая се обърнах към него, — не се обиждай, но, доколкото съм наясно, може да си умрял преди трийсет години. Мъртвите нямат усещане за време. Абсолютно никакво.

— Вчера, осемнайсети октомври, в седемнайсет и четирийсет, получих два изстрела в главата. Резултатът беше тежко мозъчно увреждане и смърт.

— О! — възкликнах аз, сдържайки скептицизма си. — Не съм ченге.

Обърнах се към кафеварката, твърдо решена да пречупя желязната й воля с прословутия си убийствен поглед, който отстъпваше само на…

— Каква сте тогава?

Почудих се дали „Най-лошият ти кошмар“ ще прозвучи глупаво.

— Частен детектив съм. Дебна неверни съпрузи и изчезнали кучета. Не се занимавам с убийства.

Не беше точно така, но нямаше нужда той да го знае. Едва бях приключила с един голям случай и се надявах на няколко дни отдих.

— Но онова хлапе…

— Ейнджъл — казах аз, съжалявайки, че не проведох екзорсизъм срещу малкия дявол, когато имах възможност.

— Ангел ли е?

— Не, името му е Ейнджъл.

— Казва се Ейнджъл?

— Да. Защо? — попитах. Вече започвах да се отегчавам.

— Мислех, че може това да му е работата.

— Само име е. Повярвай ми, той е всичко друго, но не и ангел.

След като отмина една цяла геоложка епоха, в която едноклетъчен организъм еволюира до водещ на сутрешно предаване, кафеварката още ми се опъваше. Отказах се да чакам и реших да отида до тоалетната.

Мъртвецът ме последва. Винаги го правят.

— Ти си много ярка — каза той.

— Благодаря.

— И искряща.

Това не беше нищо ново. Казвали са ми, че напускащите този свят ме виждат като фар, като блестяща същност, която са способни да зърнат от друг континент. Подчертавам блестяща. И колкото повече доближават, толкова повече искря. Ако въобще има дума „искря“. Винаги съм приемала искрите като плюс на факта, че бях единственият жътвар на души отсам Марс. Работата ми се състои в това да насочвам умрелите към светлината. Тоест, към портала. Тоест, към себе си. Невинаги върви гладко. Като приказката, че може да заведеш коня до водата, но… и прочее.

— Между другото — казах аз, хвърляйки поглед през рамо, — ако наистина видиш ангел, бягай. Бързо. В противоположната посока.

Не че има такава нужда, но е забавно да плашиш хората.

— Наистина ли?

— Наистина. Я кажи — обърнах се с лице към него, — ти ли ме докосна?

Някой направо се изгаври с десния ми глезен, някой студен и тъй като той беше единственият мъртвец в стаята…

— Какво? — възкликна той възмутено.

— По-рано, докато още бях в леглото.

— Не.

Присвих очи и му отправих заплашителен поглед, после продължих куцукането си към банята.

Имах спешна нужда от душ. Не можех да дрънкам цял ден. Чичо Боб щеше да получи удар.

Но докато крачех към банята, осъзнах, че най-трудният момент от сутринта ми, онзи със светлината, бързо наближаваше. Прищя ми се да продължа с дрънкането въпреки състоянието на артериите на чичо Боб. Казах си: „Просто го преглътни“. Трябваше да се свърши.

Опрях трепереща ръка на стената, задържах дъха си и щракнах ключа на осветлението.

— Ослепях — развиках се аз, закривайки очи с ръка. Опитах да фокусирам пода или мивката, но пред погледа ми нямаше нищо, освен размазани петна.

Определено трябва да намаля ватовете.

Залитнах назад, успях да се задържа права и наложих на краката си да се местят един пред друг. Нямаше да позволя на някаква си крушка да ме спре. Имах работа за вършене.

— Знаеш ли, че в хола ти има мъртвец? — попита той.

Обърнах се към него и после хвърлих поглед към господин Уонг, който стоеше с гръб към нас, забил нос в ъгъла. Погледнах отново към мъртвец номер едно и го попитах:

— Това не е ли все едно джезвето да нарича чайника афроамериканец?

Господин Уонг също беше мъртвец. Съвсем мъничък мъртвец. Висок едва метър и петдесет и целият беше сив. Абсолютно целият. Почти едноцветен в прозрачността си. Със сива униформа, сива коса и кожа, той приличаше на китайски военнопленник. Стоеше си в ъгъла ден след ден, година след година. Никога не помръдваше. Никога не говореше. Въпреки че не го обвинявах, задето не излиза, и аз смятах господин Уонг за чешит.

Разбира се, фактът, че имах дух в ъгъла, не беше най-зловещата част. В мига, когато мъртвецът осъзнаеше, че господин Уонг не просто стои в ъгъла, а се рее на няколко сантиметра от пода, той несъмнено щеше да е наистина шашнат.

Давах мило и драго за такива моменти.

— Добро утро, господин Уонг — подвикнах.

Не бях сигурна дали господин Уонг чуваше. Вероятно това не беше толкова лошо, защото нямах представа за истинското му име. Кръстих го господин Уонг за времето между състоянието му на зловещия мъртвец от ъгъла и нормалния движещ се тип, в който все някога трябваше да се превърне, ако питаха мен. Дори мъртъвците имат нужда от здравословно чувство за комфорт.

— В таймаут ли е?

Добър въпрос.

— Нямам представа защо стои в ъгъла. Там е, откакто наех апартамента.

— Наела си жилище с мъртвец?

Свих рамене.

— Исках апартамента и реших, че мога да го скрия с библиотеката.

Но мисълта за покойник, реещ се зад книгата „Страстна обич“, не ми допадна. Не можех просто да го затисна там, а и не знам дали харесва любовни романи.

Отправих поглед към най-новото безплътно попълнение, удостоило ме с присъствието си.

— Как се казваш?

— Колко грубо от моя страна — отвърна той, изправи се и тръгна към мен с протегната ръка. — Аз съм Патрик. Патрик Зюсман Трети.

Спря и се втренчи в ръката си, после ме погледна като теле.

— Предполагам, че едва ли ще можем…

Поех я и стиснах здраво.

— Всъщност, Патрик Зюсман Трети, да, ще можем.

Той събра вежди.

— Не разбирам.

— Това е положението — заявих му и влязох в банята, — не си единствения.

Докато затварях вратата чух, че Патрик Зюсман Трети най-после се шашна.

— О, боже, той се рее.

Под душа се усетих като в рай, изпълнен с топъл шоколадов сироп. Парата и водата ме обгърнаха, докато правех инвентаризация на мускулите си и мислено отбелязвах със звездичка онези, които ме боляха.

Левият ми бицепс определено изискваше звездичка, което беше логично. Онзи гадняр в бара миналата вечер ми беше извил ръката с очевидното намерение да я изтръгне. Понякога да си частен детектив означава да се разправяш с не особено изискани членове на обществото, като например агресивен съпруг на клиентка.

След това проверих цялата си дясна страна. Да, болеше ме. Звездичка. Вероятно резултат от падането ми върху джубокса. Гъвкавост и грациозност не са ми присъщи.

Ляв хълбок — звездичка. За него нямам спомен.

Лява ръка под лакътя — две звездички. Най-вероятно е пострадала, като блокирах замахването на гадняра.

И, естествено, лявата ми буза и челюстта — с четири звездички, там блокажът ми се бе оказал напълно неуспешен. Просто гаднярът бе твърде силен и бърз, а ударът бе дошъл твърде неочаквано. Свлякох се като пияна каубойка, която се опитва да танцува кадрил[1] на „Металика“.

Конфузно? Да. Но и поучително, колкото и да е странно. До този момент не бяха ме нокаутирали. Мислех, че повече ще боли. Когато те повалят в безсъзнание, болката се появява чак по-късно. Но пък тогава е яка и безмилостна.

Все пак бях преживяла нощта без трайно увреждане. Това винаги е добър знак.

Докато се опитвах да облекча болката във врата си, мислите ми се върнаха към скорошния сън — същия, който сънувах всяка нощ в продължение на месец. Ставаше ми все по-трудно да се преборя с остатъчните спомени след събуждането си, със запазилото се усещане за докосване, със замъгляващото ума желание. Всяка нощ в съня ми един мъж излизаше от тъмните дълбини на съзнанието ми, сякаш ме бе чакал да заспя. Устата му — плътна, мъжествена — изгаряше плътта ми. Езикът му, като пламък върху кожата ми, изпращаше мънички искри по цялото ми тяло. После той се навеждаше в посока юг, тогава раят се отваряше и зазвучаваше хорово алилуя в съвършена звънка хармония.

Отначало сънищата започнаха кротко. Докосване. Целувка, лека като полъх. Едва доловима усмивка и откриване на красота там, където въобще не бях я очаквала. После сънищата се разраснаха и придобиха плашеща мощ. За пръв път в живота си изживявах оргазъм насън. И то неведнъж. През последния месец ми се беше случвало почти всяка нощ. Под ръцете — и други телесни части — на сънуван любовник, който не можех да видя изцяло. И все пак знаех, че той е върхът на чувствеността и на мъжкия магнетизъм. Също така знаех, че ми напомня някого.

Досещах се, че някой насилствено прониква в сънищата ми. Но кой беше той? През целия си живот съм имала способността да виждам покойници. Все пак бях роден жътвар на души, макар да открих този скъпоценен дар чак в гимназията. При все това мъртвите никога не бяха успявали да влизат в сънищата ми, да ме карат да трептя като струна, да се гърча и, признавам си, да умолявам.

Що се отнася до способността ми, в нея няма нищо толкова специално. Мъртвите съществуват на една равнина, а човешката раса — на друга. А аз — дали поради случаен инцидент, божествена намеса или психично разстройство — съществувам и на двете. Може да се каже, че съм феномен, но всичко е доста простичко. Няма трансове, нито кристални кълба, нито тунел, преместващ мъртвите от едно ниво в друго. Само едно момиче, неколцина духове и цялата човешка раса. По-елементарно, здраве му кажи.

И все пак той беше нещо повече, нещо… немъртво. Поне такъв ми изглеждаше. Мъжът от сънищата ми излъчваше топлина. Мъртъвците са студени, също като по филмите. Присъствието им прави дъхът ти замъглен, кара те да потреперваш, изправя косата ти. Докато мъжът от сънищата ми, мургавият прелъстител, към когото се бях пристрастила, беше същинска пещ. Беше като врял душ, който ме заливаше цяла — сладостен и болезнен и навсякъде едновременно.

Сънищата бяха толкова реални, а чувствата и реакциите, предизвиквани от докосването му — толкова ярки. Дори сега почти усещах ръцете му, плъзгащи се по бедрата ми, сякаш той беше с мен под душа. Чувствах как дланите му се спират върху хълбоците ми и как стегнатото му тяло се притиска към гърба ми. При допира до мен мускулите му се свиваха и разпускаха като прилив и отлив под влиянието на луната. Когато пъхнах ръка помежду ни и я плъзнах надолу по корема му, за да обхвана ерекцията му, той изпусна въздишка на наслада и ме притегли към себе си.

Усетих устата му до ухото си, дъхът му докосваше бузата ми. Никога не бяхме продумвали. Нажежената страст на сънищата не оставяше място за разговор.

Бележки

[1] Френски танц от края на XVIII век. — Бел.ред.