Даринда Джоунс
Първият гроб отдясно (19)

Глава 18

„Когато се биеш с клоуни, нападай първо жонгльора.“

Стикер върху броня на кола

Спала ли бях през последните двайсет и седем години? Нима имаше същества и сили, които никога не бях виждала? Тъй опасни и диви създания, с които можеше да се бори само свръхестественото?

Седях в конферентната зала с чичо Боб, неспособна да се съсредоточа напълно след предишната вечер. Гарет също беше там, както и областният прокурор, водещият детектив на екипа, работещ срещу Прайс, адвокатите и ненамиращият си място Ейнджъл. Правехме последни уточнения на плановете за вечерта. Сложничко беше да се правят планове, когато не всички присъстващи бяха посветени, но чичо Боб вкара нещата в релси. Бях сигурна, че ще се справи.

Гарет и Ейнджъл бяха учудващо мълчаливи. Гарет го разбирах. Той поначало беше против цялата идея. Но Ейнджъл имаше рядката възможност да флиртува със секси адвокатка-покойница с мини пола, а не се възползва. Почти не я погледна дори. Не можех да си обясня какво го гложди. Дали Рейес? Знаеше ли, че фантазиите ми за него граничеха с престъпното?

След като детективът и областният прокурор си тръгнаха, чичо Боб се обърна към мен.

— Добре, казвай сега какъв е действителният план.

Бях върната в реалността. Слаба усмивка плъзна по лицето ми.

— Явявам се с моя нелеп видеозапис и изфабрикувани улики и карам Прайс да си признае всичко.

— Можеш да направиш това?

— Мога да го направя.

— По дяволите — възхити ми се той. — Наистина си чародейка.

Гарет се размърда на стола си, но отказа да коментира.

— Ами ако не можем да го открием? — попита Барбър по повод задачата им да издирят отец Федерико. — А ако разузнавателният екип не знае всички скривалища на Прайс?

— А може и вече да са го убили — намеси се Зюсман.

— Не е изключено — казах. — Но Прайс е ревностен католик. Мисля, че би му било трудно да очисти ръкоположен свещеник.

— И тъй, Барбър и аз ще претърсим скривалищата му — обади се Елизабет, — а Зюсман и Ейнджъл ще помагат на теб.

— Такъв е планът.

— Какъв е планът? — попита чичо Боб. Предадох му в резюме идеите ни и той ни даде зелена улица. Което беше добре, защото не разполагахме с резервен план.

— Ейнджъл — казах аз, когато всички си затръгвахме. — Ще си кажеш ли какво има или трябва да прибегна към методите на мъчение, които научих миналата година на Марди Гра^[1]?

Той се усмихна и пооживи походката си, за да ми угоди.

— Екстра съм си, шефе. Това мога да го свърша и със затворени очи.

— Само защото виждаш през клепачите си.

— Така си е — сви рамене той.

Проверих телефона си. Куки ми беше оставила съобщение.

— Изглеждаш толкова умърлушен — казах, докато набирах номера за гласова поща. — Сякаш някой ти е откраднал любимия револвер.

— Не съм умърлушен. — Той тръгна по коридора, после се обърна назад. — Поне не и когато те гледам.

О, това беше мило. Намислил беше нещо, само дето не можех да отгатна какво ли може да е.

„Познай, познай! — щастливо изчурулика Куки в слушалката. — Научих името й. Обадих се на онзи съкилийник на Рейес, Амадор Санчес и заплаших, че ще уредя да го арестуват за нарушаване условията на предсрочното освобождаване, ако не ми го каже. Имам името и адреса й. Тя е… — От гласовата поща се чу сигнал и започна ново съобщение. — Прощавай. Проклети телефони. Тя си е останала в Албукърки. Името й е Ким Милър и още е тук.“

Коленете ми омекнаха. Грабнах пътем писалка и лист от бюрото на един полицай, с което си спечелих враждебен поглед, и записах адреса.

„Той нямаше телефонния й номер, но каза, че работела у дома си, така че ще я завариш, като получиш това съобщение.“

Бих я разцелувала тази жена.

„Знам, иде ти да ме разцелуваш. Намери сега сестрата на Рейес, пък после ще уредим този въпрос.“

Разсмях се от сърце, скочих в Мизъри и се отправих към центъра на града. Нарастващото ми вълнение караше сърцето и стомаха ми да си разменят местата. Погледнах часовника си. Двайсет и четири часа. Имахме двайсет и четири часа да спрем това.

Пътуването ми даде възможност да поразсъждавам над изреченото от Рейес предишната вечер. Какво имаше предвид той, като каза, че те ще го намерят? Кой щеше да го намери? Преследван ли беше? Предпочетох да не мисля срещу какво беше изръмжал Рейес. Очевидно съществуваха неща, недостъпни дори за моя взор. Което ме доведе до една съществена гатанка: какъв беше смисълът да съм жътвар на души, ако не виждах всичко? Не трябваше ли да съм напълно осведомена? Че как можех да си върша работата при това положение?

След като спрях пред ограден жилищен комплекс, прекосих тротоара до вратата на 1Б и почуках. Отвори ми жена приблизително на моята възраст. Държеше в ръка кухненска кърпа, изглежда беше бърсала съдове.

Приближих с протегната ръка и казах:

— Здравейте, госпожице Милър, аз съм Шарлот Дейвидсън.

Тя я пое предпазливо, тъничките й пръсти бяха студени. С тъмночервеникавата си коса и светлозелени очи тя изобщо не приличаше на Рейес. Имаше нещо ирландско у нея, доста нещо.

— С какво мога да съм полезна? — попита тя.

— Аз съм частен детектив. — Изрових визитка и й я подадох. — Може ли да говоря с вас?

След като дълго разглежда визитката, тя отвори вратата по-широко и ме покани с жест да вляза. Като се озовах в слънчевата стая, се огледах за снимки на Рейес. Снимки нямаше, нито на Рейес, нито други.

— Значи сте частен детектив? — попита тя и ме заведе да седна. — С какво мога да ви помогна?

Седна срещу мен. Сутрешното слънце проникваше през дантелените завеси и къпеше стаята в светлина. Мебелировката беше оскъдна, но чиста и в идеален вид.

Като се запитах дали не си пада малко маниачка, се прокашлях и се почудих как да започна. Щеше да е по-трудно, отколкото бях очаквала. Как се казва на някого, че брат му ще умре? Реших да отложа този момент за по-късно.

— Тук съм във връзка с Рейес — подхванах.

Но преди да продължа нататък, тя ме прекъсна:

— Моля?

Примигнах. Да не би да не ме беше чула?

— Дойдох във връзка с брат ви — повторих.

Тъй като имах отлично умение да разгадавам хората, мигом разбрах, че лъже, като каза:

— Съжалявам, нямам представа за кого говорите. Аз нямам брат.

Виж ти. Защо й трябваше да лъже? В ума ми пробягаха версия след версия в опит да разреша тази нова загадка. Само че нямах време за игрички. Дори за тъй интригуваща игра. Реших да й върна със същата монета и да излъжа на свой ред.

— Рейес ме предупреди, че ще кажете така — заявих с доволна усмивка. — Даде ми паролата, за да знаете, че спокойно можете да говорите с мен.

Тя смръщи вежди.

— Каква парола? — Наведе се напред. — Той ли ви каза за мен?

Твърде лесно стана. Чак се почувствах виновна.

— Не — отвърнах със съжаление. — Но вие току-що го направихте.

В ирландските й очи пламна гняв, но той не беше насочен към мен. Ядосана беше на себе си. Сведените рамене, горчивината в устните и свъсените вежди ми казаха всичко, което имах нужда да науча. Рейес не беше единственият тормозен в семейството.

— Моля ви, не се сърдете на себе си — казах, като се чувствах не толкова гузна, колкото съпричастна. — Изкарвам си прехраната с това, защото ме бива в тези неща. — Продължих да говоря, а тя впери очи в кърпата, която държеше и я стисна по-силно. — Защо Рейес би искал да запази в тайна самоличността ви? В затворническото му досие не се споменава нищо за вас. Не ви е посочил като роднина или изобщо като човек за контакт. Няма нито дума за вас и в съдебните протоколи.

След дълга пауза тя заговори с тъга, която беше почти осезаема.

— Нищо чудно, че няма. Той ме накара да обещая, че няма да кажа на никого коя съм. Имаме различни фамилни имена. Лесно беше да остана незабележима на процеса. Никой нищо не заподозря.

Защо, за бога, Рейес би искал тя да остане анонимна по време на процеса му? Би трябвало най-малко да е ключов свидетел.

— Знаете ли какво се е случило с него? — попитах я.

Тя сведе брадичка още по-ниско и косата закри очите й.

— Знам, че е бил прострелян. Амадор ми каза.

— Амадор държи ли ви в течение?

— Да.

— Значи знаете, че щатът е постановил изключване на животоподдържащите му системи утре.

— Да — задавено промълви тя.

Накрая стигнахме донякъде. Може би все пак щеше да се получи.

— Трябва да го оспорите, Ким. Никой друг не може да го направи. Изглежда сте единствената му жива роднина.

— Не мога — бързо поклати глава тя. — Не мога да се замесвам.

Останах без дъх от смайване и се втренчих в нея шокирана и объркана.

Тя усукваше кърпата между побелелите си кокалчета.

— Моля ви, не ме гледайте така. Вие не разбирате.

— Очевидно не.

От гърдите й се изтръгна приглушено ридание.

— Той ме накара да се закълна, че никога вече няма да търся контакт с него. Каза, че като излезе, той ще ме намери. Затова останах тук, в Албукърки. Но не ходя да го посещавам, не му пиша, не му звъня, не му пращам подаръци за рождения му ден. Накара ме да се закълна — повтори тя и очите й ме молеха да разбера. — Не мога да се замесвам.

Макар да не можех да си представя защо Рейес би я накарал да даде такава клетва, ситуацията явно се беше променила. Реших да нанеса решителен удар. Както често си казвах, отчаяните моменти изискват отчаяни мерки.

— Ким, той ви е предпазвал през всички тези години — изрекох с леден обвинителен тон. — Как може да бездействате сега?

— „Предпазвал“ не е точната дума — каза тя и захлипа зад кухненската кърпа.

— Не разбирам. Да не е имало… сексуален тормоз? — Не можех да повярвам на дързостта си, породена от безизходицата. Да изтърся нещо на тази толкова чувствителна тема граничеше с бруталност.

Сълзите, които бликнаха на ручейчета от очите й, отговориха вместо нея.

— Той ви е защитил, доколкото е могъл. Нима ще му обърнете гръб сега?

— Казах ви, че това не е точната дума.

Краят на търпението ми наближаваше стремително. Защо тя не искаше да му помогне? Виждах колко много той се бе тревожил за нея, как бе рискувал живота си онази нощ само за да остане с нея. Можеше да избяга, да иде в полицията, да предаде побъркания си баща на властите и да бъде свободен. Но беше останал. Заради нея.

— Коя е точната дума тогава? — попитах язвително.

След дълъг момент на размисъл тя ме погледна с очи, в които се отразяваше слънчевата светлина.

— Понасяше.

Добре. Това ме хвърли в шах.

— Не разбирам. Какво…

— Баща ми… — Гласът й се прекърши под тежестта на собствените й думи. — Баща ми никога не ме е докосвал. Аз бях просто оръдието му да контролира Рейес.

— Но вие ме оставихте с впечатлението, че е имало сексуален тормоз.

Тя вдигна поглед към мен. Беше почти враждебен заради това, което я насилвах да каже.

— Никога не е докосвал мен. Мен. Не съм казала, че не е имало сексуален тормоз.

Зашеметена, прекарах цяла минута в мълчание, като се опитвах да анализирам и осмисля казаното от Ким. Беше болезнено да разсъждавам над това, сякаш мисълта бе материален предмет, кутия, покрита с остри като бръснач стъкла, които режеха пръстите ми при всеки опит да я отворя.

— Отначало използваше животни, за да го контролира.

С усилие фокусирах погледа си върху крехките черти на лицето й.

— Когато Рейес беше малък, използваше животни. Ако беше непослушен, животните изкупваха вината му и страдаха заради него. Баща ни твърде отрано беше разбрал, че иначе не може да има власт над него.

Примигнах и пуснах думите в съзнанието си, въпреки внезапното си нежелание да ги чуя.

— После майка ми, наркоманка, която по-късно умря от усложнения вследствие на хепатит, му даде идеалното оръжие. Мен. Тръсна ме пред вратата му и не се обърна повече назад. Така предостави на баща ми власт над Рейес. Ако той не се подчиняваше на всяка негова заповед, оставах без вечеря. Без закуска. Без обяд. Накрая и без вода. Това продължи, докато Рейес не се предаде. Баща ни нямаше никакъв интерес към мен, освен като към инструмент, с който да контролира всяка крачка на брат ми.

Седях безмълвна, неспособна да побера в ума си такова съществувание, да си представя Рейес толкова безпомощен, истински слуга на едно чудовище. Гърдите ми се стегнаха, стомахът ми стана на възли и почувствах как закуската се надига към устата ми. Преглътнах мъчително и няколко пъти поех дълбоко въздух, отвратена от себе си, задето карах Ким да се връща към такива невъобразими ужаси.

— Но вие трябва да разберете що за човек е Рейес — продължи тя, без да забелязва състоянието ми, — да схванете начина му на мислене. Казах ви истината, но такава каквато той я възприемаше, че баща ни ме наказва заради него. През всичките тези години пое бремето върху своите плещи, както един крал носи отговорността за благосъстоянието на народа си.

Стиснах челюсти, за да спра треперенето на брадичката си.

— Каза ми, че никой никога вече няма да ме нарани заради него. Как може да мисли така? Беше точно обратното. Баща ни нараняваше него заради мен. — Тя обърса една сълза и отправи скръбен поглед към мен. — Знаеш ли защо ти разказвам това?

Въпросът й ме изненада и аз поклатих глава. Не бях се замислила.

— Защото това си ти.

Положих цялото си старание да се съсредоточа, да преодолея всичко, което ми беше казала, и да я слушам.

— Още от малък Рейес имаше припадъци. Понякога траеха повече от час. Когато се съвземаше, беше изпълнен с невероятно странни спомени. Спомени за момиче с тъмна коса и искрящи златисти очи. В мига, когато отворих вратата, разбрах, че това си ти.

Имал е спомени? За мен? Пулсът ми се ускори.

— Каза, че веднъж спасил живота ти. Някакъв мъж те завел в апартамент. — Тя се наведе напред. — Ако си се питала някога, знай, че е нямало да излезеш жива оттам. Мъжът е щял да направи, каквото си е бил наумил, и после да те задуши. Вършил го е и преди.

У мен се надигна тревожно вълнение.

— Рейес е знаел, че съм в опасност? — попитах аз, най-сетне открила гласа си.

— Да. Друг път само си е помислил, че си в опасност. Твоята мащеха ти крещяла пред цяло множество минувачи. Била си уплашена и оскърбена. Тези силни емоции са предизвикали пристъп у него. Бил е толкова бесен, като отишъл там, толкова разтревожен за теб, че едва не прекършил мащехата ти на две, за да й даде урок. Но ти шепнешком си го помолила да не я закача.

Картини от този ден се завъртяха в главата ми и аз казах:

— Спомням си. Той беше толкова сърдит.

— По-късно се научи да те открива без припадъци. Изпадаше в състояние, подобно на транс, само за да те наблюдава. — Тя се усмихна, припомнила си по-щастливи мигове. — Наричаше те Дъч.

Бях силно разтреперана, изпуснах дълга и мъчителна въздишка. Всяка нейна дума пораждаше нови въпроси и все по-голямо объркване.

— Щом Рейес се е научил да контролира същността си, да овладява и използва своята мощ, защо не е… спрял баща ви?

Тя сви рамене.

— Мисля, че не го вярваше.

— Не разбирам — смръщих вежди аз.

— В съзнанието на Рейес всичко това беше фантазия. По онова време не го възприемаше като реално. Дори ти беше плод на въображението му. Момичето на неговите мечти. Но аз знаех, че това, което той върши, е действително. Като пораснахме, започнах да проверявам някои от нещата, които си въобразяваше, че е направил. Всичко, разказано ми от него, наистина се беше случило.

Интелигентността в погледа на Ким опровергаваше образа на плахата, говореща тихо жена, която бях срещнала преди малко. Тя се беше научила да прикрива същността си, способностите си. Почувствах силно възхищение към нея. В друг живот и при други обстоятелства бих се радвала да я имам за приятелка. Но пък, от друга страна, всичко беше възможно.

— Знаеш ли… Знаеш ли какво е той?

Въпросът не я изненада.

— Не, ни най-малко — поклати глава тя. — Знам само, че е уникален. Не е като нас. Дори не съм сигурна, че е човек.

Напълно съгласна бях с нея.

— Ами татуировките му? — попитах. — Казвал ли ти е някога какво означават?

— Не. — Напрежението в стойката й донякъде намаля. — Каза ми, че винаги ги е имал. Откакто се помнел.

— Знам, че означават нещо, само не мога да си припомня какво.

Притиснах длан до челото си, сякаш да спра мислите си да препускат толкова бързо.

— Ти като него ли си? — попита тя с равен тон.

Поех дълбоко дъх и се пренастроих.

— Не. Аз съм жътвар на души. — Това винаги звучеше зле, изречено на глас. Но тя просто се усмихна широко и топло. Бях изненадана.

— Същото ми каза и той. Прехвърляш души в отвъдното. Каза, че искриш като новородена галактика и си по-нахакана от богаташко хлапе в поршето на баща си.

Не можах да сдържа смеха си.

— И той самият не пада по-долу.

Тя също се засмя и сгъна кърпата в скута си.

— Мисля, че точно тази негова дързост го крепеше. Ако не беше толкова силен, едва ли щеше да оцелее.

Сърцето ми се късаше от всичко, което Ким ми разказа. Исках той да е добре. Исках всичко лошо, случвало му се някога, да бъде заличено. Но как би могло, ако той не се събудеше?

— Моля те, би ли се опитала да спреш това? — изрекох с отчаяние.

Пръстите й пригладиха гънките на кърпата. Беше взела решението си.

— Шарлот, той страда достатъчно заради мен. Дадох му обещание. Не мога да го наруша сега, след всичко, което направи за мен.

Колкото и да ми се искаше да споря, разбирах позицията й. Виждах обичта й по лицето й, чувах я в гласа й. Онова, което първоначално бях взела за незаинтересуваност, се оказа дълбока и пламенна лоялност. Просто трябваше да възложа всичките си надежди на чичо Боб. Той познаваше хора, които пък познаваха други. Ако някой можеше да го постигне, това беше той.

Тръгнах си със същото усещане за сюрреалност, в каквото плувах от дни. С всеки час научавах нещо ново и изумително за Рейес. След като го търсих толкова дълго без никакъв резултат, лавината от информация, която ме заливаше от всички страни, ми дойде в повече. Не че се оплаквах. Хората, умиращи от жажда, не роптаят срещу потопа. Енигмата Рейес Фароу ставаше все по-загадъчна. И исках да установя докъде се простираше тази загадъчност. Оставаше си въпросът обаче: бях ли в състояние да го постигна за двайсет и четири часа?