Даринда Джоунс
Първият гроб отдясно (16)

Глава 15

„В живота не се иска да откриваш себе си. Иска се най-вече шоколад.“

Надпис на тениска

— Чичо Боб — казах, — моля те, дай ми възможност да ти обясня.

Стояхме в коридора пред канцеларията на госпожа Тарпли, където чичо Боб ме беше завлякъл за ръката.

— Рейес Фароу? — процеди през зъби той. — Знаеш ли кой е Рейес Фароу?

— А ти знаеш ли? — контрирах го, като се опитвах да скрия тревогата в гласа си.

— Знам.

— Значи сте си близки двамата? — попитах с надежда.

Той направи отвратена гримаса.

— Нямам навик да си общувам с убийци.

Сноб.

— Нужна ми е повече информация за него.

— Пребил баща си до смърт с бейзболна бухалка, тикнал го в багажника на шевролета му и после го подпалил. Какво повече ти трябва да знаеш за този човек, Чарли?

Изпуснах шумно дъха си и печелех време, за да измисля добър аргумент. Къде бяха адвокатите ми, по дяволите, когато ми трябваха? Никой не е по-добър от адвоката в представянето на аргументи. Когато нищо не ми хрумна, реших да отведа Чибо още малко по-нататък. Отчаяните моменти изискват отчаяни мерки.

— Той не би направил това — прошепнах приглушено.

— Не си била там. Не си видяла…

— На него не би му се наложило да го направи. — Наклоних се към чичо и добавих: — Той е… различен.

— Така е с повечето убийци. — Чибо нямаше да бъде разубеден без някое разтърсващо доказателство.

Поех въздух дълбоко, ама много дълбоко и казах:

— Днес той беше там. Онова с гръбначния мозък беше негово дело.

— Какво?

Чичо Боб не искаше да ме слуша, но не можеше да се въздържи. Любопитството му надделя. И аз знаех един гарантиран начин да спечеля пълното му внимание.

Вкопчих се в якето му и казах:

— Трябва да ми обещаеш да не казваш на татко.

Внезапно на чичо Боб чак лига му потече от нетърпение да научи още. Обясних му по най-бързия начин, че Рейес е повече от човек. Разказах как изглеждаше и как се движеше. Как бе присъствал в деня на раждането ми — в който момент Чибо изпадна в някакъв странен транс, предизвикан от стреса.

Пропуснах другите два случая на прекъснат гръбначен мозък и нощните прелъстявания. Не беше нужно да знае колко са дълбоки чувствата ми към Рейес.

— Какво е той? — промълви накрая чичо.

— Де да знаех — отвърнах и поклатих глава. — Но той ще умре след два дни, ако ние не спрем това. И единственият сигурен начин да успеем, е да открием сестра му.

— Но ако той е такова… могъщо създание…

— В човешка форма е — поправих го аз. — Не знаем какво ще му се случи, ако тялото му умре. — Знаех обаче какво ще се случи с мен. Не исках да живея без него. Не знаех дали въобще ще мога. Не и в този момент.

Петнайсет минути по-късно разполагахме с принтирани копия на програмата на Рейес, както и с класните дневници със списъците на учениците по отделните предмети.

— Вие помните ли го? — попитах госпожа Тарпли.

Тя откъсна поглед от чичо Боб и се обърна към мен.

— Тук съм само от десет години — каза ми.

— И нямате други с фамилията Фароу в системата?

— Не, съжалявам. Може би сестра му още не е била в гимназията.

— Възможно е. А и той е посещавал училището ви само три месеца. — Пак погледнах училищното досие на Рейес. — Но тук пише, че се е дипломирал при вас.

— Не и в тази гимназия — каза тя. — Чакайте. — Ноктите й зачаткаха по клавишите на компютъра. — При нас е записано, че е получил диплома тук, но това е невъзможно.

— Не и за опитен хакер — промълвих, започнала да схващам как Рейес бе използвал разузнавателните и компютърните си умения.

— Много ви благодарим, госпожо Тарпли — каза Чибо и пое ръката й в своята.

Тя го погледна разнежено. Той нея — също. Беше много романтично, но аз имах да издирвам изчезнало лице. Сръчках с лакът чичо Боб.

— Да тръгваме, а?

След лек протест той се обърна към нея и се сбогува. Тъкмо излизахме през вратата и аз рязко се спрях.

— Забравих — рекох и извадих една бележка. — Намерих това в ъгъла ей там. Видя ми се… важно.

— Благодаря — каза тя и я отвори.

Като минавахме пред сградата, надникнах в прозореца й. Беше притиснала бележката към гърдите си и плачеше. Сигурно заради листото на лилията.

 

 

Отбихме се през моя офис да дадем списъците на класовете на Куки. Тя щеше да подбере онези, които имаха най-много присъствия заедно с Рейес, щеше да се свърже с тях и да разузнае нещо за тайнствената сестра. Влязох в кабинета си, вече освободен от полицията, извадих от касата моя „Глок“, поставих го в кобур за през рамо и си го закачих. Почти не се забелязваше под коженото ми яке. Нямаше да се наложи да го изваждам срещу някого. Просто исках да го усещам до тялото си, да знам, че е там, макар и за кратко.

На път към участъка двама от адвокатите ми цъфнаха в колата на чичо Боб. Преди това аз бях карала, но след дребен инцидент чичо настоя той да ме смени.

Русокосата, с алени устни Елизабет Елъри седна зад него.

— Здравей, Шарлот.

— Здравейте. — Обърнах се към тях. — Как сте вие двамата?

Джейсън Барбър събра вежди.

— Мама е разстроена.

— Нима си изненадан? — попитах го, като гледах как чичо Боб се разшава притеснено на седалката си. Така и не свикна с тяхното присъствие. Беше ситуация, в която имаше нулев контрол. А той дори не понасяше безалкохолни с нулеви калории.

— Ами да, донякъде.

— Чичо ти добре ли е? — попита Елизабет и в сините й очи просветна загриженост.

— Сърдит ми е — подхвърлих с лека усмивка.

Чичо Боб изпъна гръб.

— За мен ли говориш?

— Елизабет и Барбър са тук с нас. Тя попита дали си добре.

Кокалчетата му побеляха, когато стисна волана по-силно, отколкото беше необходимо.

— Никога повече няма да караш тази кола.

Направих уникалната си умилостивяваща гримаса.

— Моля ти се. Онзи знак там беше съвършено излишен. Честно, чичо Боб, колко пъти трябва да ни се напомня за ограничението за скоростта? Никой не би го пропуснал.

Той изпусна дълбоко въздух, за да се успокои.

— Стар съм вече за тия глупости.

— А, да. Чака те импотентност, старческо безсилие. Не се бой, ще се утешаваш с мръсни списанийца.

Лицето на чичо Боб от побледняло постепенно стана наситенорозово. Нямаше как да не се разсмея. Вътрешно де, защото той наистина ми беше сърдит.

— Къде е Зюсман? — попитах адвокатите.

Елизабет сведе очи.

— Още е при жена си. Тя го понася много тежко.

— Съжалявам. — Мразех не само частта с опечалените роднини. Мразех и да се говори за частта с опечалените роднини. Уви, често се налагаше.

— Как е твоето семейство?

— Сестра ми се справя учудващо добре. Мисля, че е на хапчета. А родителите ми… не чак толкова.

— Сестра ти не остана ли при тях?

Елизабет поклати глава.

— Дори не мога да си представя колко им е тежко.

— На тях им трябва случаят да се приключи, Шарлот.

— Съгласна съм.

— Трябва да открием убиеца. Вярвам, че това ще помогне.

Права беше. Знанието защо и как е извършено престъплението, често помагаше на жертвите да се помирят със случилото се. А пращането на виновниците зад решетките беше като черешката на тортата. Правосъдието може да беше сляпо, но си оставаше божествен еликсир.

Отново погледнах Барбър.

— Взех седем флашки от кабинета ти, но всичките се оказаха твои. Не помниш ли какво направи с онази, която ти е дал Карлос Ривера?

Той потупа сакото си.

— По дяволите. Къде ли съм дянал това чудо?

— Може би те са я взели. Може би са знаели, че ти я е дал.

— Не е изключено. — Той пощипа основата на носа си. — Съжалявам, не мога да си спомня.

Често се случваше. Особено пък когато субектът бе получил два куршума в главата. Тъй като не можехме да разчитаме на флашката, налагаше се да разчитаме на неимоверните си умения.

— Бившият ни заподозрян и настоящ информатор Хулио Онтиверос твърди, че дал на приятел кутия с патрони, след като продал собствения си деветмилиметров пистолет. Това е единственото обяснение защо на гилза от местопрестъплението има негови отпечатъци.

— Кой е бил приятелят?

— Чако Лин. А познайте за кого работи Чако Лин.

— За Сатаната? — пробва се Елизабет.

— Почти позна. За Бени Прайс.

Елизабет и Барбър се спогледаха. Името явно им беше познато.

— По принцип не бива да го споменаваме — каза Барбър, — но тъй като в действителност не сме тук, правилата едва ли важат вече. Бени Прайс беше обвинен в трафик на хора.

— Кажи им за разследването относно трафика на хора — намеси се чичо Боб.

— Те очевидно вече знаят. — Обърнах се отново към Барбър. — Имаме един убит и един изчезнал тийнейджър. Научи ли нещо за изчезналия племенник на Марк Уиър? — Трябваше да навести сестрата на Уиър и да разбере дали е имала контакт със сина си.

— Не точно, но трябва да призная, че изглежда нещо ставаше с майката на момчето.

— Нещо ставаше ли? — Внезапно усетих гъделичкане в стомаха. — Можеш ли да си по-конкретен?

Чичо Боб също застана нащрек.

— Преди няколко дни й се обади някой си отец Федерико. Обаждането много я развълнува.

Ахнах при споменаването на собственика на склада.

— Какво? — попита чичо Боб.

Барбър продължи:

— Хванах само нейните реплики по телефона и доколкото разбрах, тя трябвало да се срещне с него, но той не се появил.

Чибо ми отправи отчаян поглед.

— Джейни Уиър трябвало да се срещне с отец Федерико, но той не се появил — обясних аз.

Спряхме пред участъка.

— Изглежда никой не го е виждал напоследък.

— Мислиш, че там има нечиста игра ли?

— Възможно е. Да ти се е показвал в безплътен вид?

— Не. Но това не означава непременно…

— Ясно — каза той, отвори телефона и натисна бързо избиране, за да говори с един от детективите си. Този човек прекарваше повече време на телефона от тринайсетгодишните хлапета.

Обърнах се отново към адвокатите.

— Някой от вас да знае колко струва броня за додж „Дуранго“?

Барбър поклати глава. Елизабет се засмя.

 

 

Влязохме в участъка, за да репетираме операцията „Поставяне на Бени Прайс на колене“. Гарет стоеше в коридора и преглеждаше бележките си за деня.

— Знаете ли кое е смущаващото? — попита ни Гарет, когато го доближихме.

— Пристрастяването ти към детско порно?

— Никой не е виждал отец Федерико от дни — каза той, без да прави пауза. Очевидно беше задал реторичен въпрос. Да беше го казал, преди да си похабя духовитата реплика в отговор. Мразех да съм в грешка.

— Сестрата на Марк Уиър трябвало да се срещне с него преди няколко дни, но той не се появил — осведоми го чичо Боб.

Нещата започваха да се наместват. Ако Бени Прайс се е занимавал с трафик на деца извън страната, може би се беше добрал до Теди, племенника на Марк Уиър. И може би беше пипнал Джеймс Барийа, момчето, открито убито в задния двор на Уиър. Може би Джеймс се е борил, опитал се е да избяга и са го убили. Но защо, дявол да го вземе, бяха заровили трупа в задния двор на Уиър и го бяха накиснали за убийството? Той някаква заплаха ли представляваше за тях? Имах нужда от кофеин.

Напуснах срещата на умовете и се отправих към кафе-машината. Умовете ме последваха, направиха си кафе и за тях и ме поведоха към малка конферентна зала.

— Защо не мога да го подуша? — попита Барбър.

— Моля? — Поставих кафето си на масата и дръпнах столове и за тях.

— Кафето. Не му усещам аромата.

— Аз пък се опитах да помириша косата на племенницата си — рече Елизабет с тъга в гласа.

— И аз не знам — отвърнах. — Никакви миризми ли не усещате?

— Усещам — каза Елизабет и подуши въздуха. — Но не и на неща, които са точно пред мен.

— Поемате миризми от плоскостта, на която сте, а тя не е тази.

— Сериозно ли? — учуди се Барбър. — Мога да се закълна, че наскоро подуших печено. Дали отсам си правят барбекю?

Засмях се и се настаних до чичо Боб.

След двайсет минути спорове как да процедираме с Бени Прайс, аз предложих план. Бени притежаваше верига стриптийз клубове, наречена „Кюфтенца“. Самото име беше отвсякъде смущаващо. Бени си харесваше стриптийзьорките, но далеч повече харесваше себе си.

— Имам план — заявих, като мислех на глас.

— Наши хора вече го разследват — каза Чибо. — Добре е да се координираме с тях и да се възползваме от сведенията им.

— Те действат много бавно. Междувременно Марк Уиър седи в затвора, Теди Уиър се води изчезнал и имаме семейства, които чакат отговори.

— Какво искаш да направя, Чарли?

— Да устроиш ужилване.

— Ужилване? — повтори Гарет изумен.

— Дай ми шанс. Мога да набавя доказателства срещу онзи, преди слънцето да е залязло днес.

Гарет нервно се разшава на мястото си, но чичо Боб се наведе към мен с блеснал в очите интерес.

— Нещо си наумила, а?

— Детектив — смъмри го Гарет. — Дръж се сериозно.

Чибо сякаш се отърси от транс.

— Да. Беше просто хрумване.

— Ама, чичо Боб — размрънках се аз като дете, на което са отказали пони за рождения ден. Или порше.

— Не, той е прав. А и баща ти ще обяви награда за главата ми.

— Ама че си бъзльо — възкликнах разочаровано.

Трябва да го заболя. Не го наричах често така.

— Чарли, едва не те убиха днес — възрази Гарет с искрящ от негодувание сребрист поглед. Беше такъв мърморко. — И вчера също. А, да не забравя, и онзи ден. Не е зле да си дадеш малко отдих.

— Не е зле да ме целунеш отзад — срязах го и се обърнах към чичо Боб. — Мога да го направя и ти го знаеш. Имам известно предимство пред първия срещнат.

— Какво каза? — надигна глас Гарет. — Имаш известно предимство пред първия срещнат психопат? Съмнявам се.

Беше много грозно от негова страна.

— Какъв ти е планът? — попита чичо Боб, неспособен да пребори любопитството и аз цъфнах в тържествуваща усмивка. Тоя Гарет нямаше ли да се вразуми най-сетне?

— Каза, че не си могъл да поставиш подслушвателни устройства в офиса му, нали? — попитах.

— Така е. Нямаме достатъчно доказателства.

— Не мога да повярвам, че я слушаш — упорстваше Гарет.

— Ние също слушаме — обади се Барбър. Елизабет кимна в знак на съгласие.

— Благодаря, приятели. Та, както казвах — продължих аз, като хвърлих унищожителен поглед на предателя, преди да се обърна към Чибо, — той заснема с камера всичките си интервюта с нови момичета.

— Да — потвърди чичо Боб с напрегнато свъсени вежди.

— А всичките си интервюта провежда в офиса си, на канапе, поставено специално за тези случаи.

— Добре.

Докато обяснявах плана си на чичо Боб, Гарет вреше и кипеше от яд. Като нищо можеше да получи сърдечен пристъп.

— Това е много добър план — заключи чичо Боб, когато завърших излиянието си. — Но не можеш ли да идеш да му прошепнеш нещо в ухото, както направи с Хулио Онтиверос? Ти си като „повелителят на конете“ само че с лошите.

— Това подейства само по една-единствена причина.

— И каква е тя?

— Хулио не беше от лошите.

— А, ясно.

— Властта ми да убеждавам е толкова силна, колкото са глупостите, дето се налага да дрънкам.

— Това ми хареса — заяви Елизабет. — И е забавно да гледам как се нервира господин Суопс.

Барбър и аз се изхилихме в знак на съгласие.

— Радвам се, че това те разсмива, Чарли — нацупено рече Гарет. — Нямаш представа що за човек е Прайс.

— А ти имаш, така ли?

— Знам какъв тип човек би се захванал с нещо толкова варварско като трафик на хора.

— Схванах, Суопс. Не е от хората, които би завел у дома да ги запознаеш с мащехата си. — Преосмислях последното. — Я чакай, може би моята мащеха би се съгласила да се види с него. Той дали има канали до Истанбул?

— Чарли — предупредително вдигна пръст чичо Боб. На него добре му бяха ясни сложните отношения между мен и мащехата ми и дори веднъж ми беше казал, че не разбира защо баща ми не прави нищо по въпроса.

— Добре де, просто идея — защитих се аз.

Докато чичо Боб преговаряше с полицейския екип, прикрепен към Бени Прайс, аз реших да издиря Зюсман, който беше зачезнал от доста време. Гарет изфуча навън в типично негов стил, докато аз проверявах телефона си пред конферентната зала. Нека си фучеше колкото ще. Той си беше прибрал колата по-рано, а аз моята Мизъри — още не, така че той щеше да ме закара. Колкото по-бързо отфучеше до автомобила си, толкова по-дълго щеше да му се наложи да ме чака. Което ме устройваше на няколко нива.

Имах две съобщения, и двете от Куки, и двете гласящи: „Обади ми се, когато получиш това“. Сигурно беше нещо важно.

— Добрах се до една жена от гимназията на Рейес — съобщи Куки, когато й се обадих. — Тя и нейна приятелка много добре си спомнят нашето момче.

— Браво на теб. — Обичах тази жена.

— Могат да се срещнат с теб довечера в „При Дейв“, ако искаш.

— Искам. В колко часа?

— Когато ти можеш. Уговорихме се да им звънна пак.

— Идеално — измърках в телефона в една от най-добрите си имитации на Жената котка. — Трябва да открия Зюсман. Изчезна ми. Защо не след час, да речем?

— Ще им се обадя. Ти как си, впрочем? Нямахме време да говорим след последното ти смъртоносно приключение.

— Жива съм — отвърнах. — Май не мога да искам повече от това.

— Напротив, Чарли, можеш.

След дълга пауза казах:

— Може ли тогава да си поискам един милион долара?

— Да искаш можеш — отвърна тя и ми затвори със сумтене. Познаваше ме достатъчно добре, за да знае, че няма да обсъждам последната си драма в този момент. Щях да си излея душата по-късно. Щях да струпам всичките си терзания на главата й. Горката жена.