Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Дейвидсън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Grave On the Right, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 71 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даринда Джоунс. Първият гроб отдясно

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Ива Михайлова

ISBN: 978-954-932-160-9

История

  1. — Добавяне

Глава 10

„Не се бой от жътваря на души. Просто много внимавай с нея.“

Шарлот Дейвидсън

— Погледнах нагоре и той беше там.

Куки задържа една пуканка между устните си, заслушана в разказа ми с широко отворени от удивление очи. Или може би първичен смразяващ страх. Беше трудно да се определи.

— Големия Злодей — промълви.

— Точно така, може да го наричаш само Злодей за по-кратко. Който и да е той, просто стоеше там и ме наблюдаваше гола и покрита с родилна течност, въпреки че това не го отчетох на момента. Само помня, че бях хипнотизирана от него. Изглежда като постоянно движещ се флуид.

— Като дим.

— Като дим — потвърдих, взех мазната пуканка от ръката й и я лапнах. — Който дреме, губи, сладурче.

— Помниш ли нещо от преди това? — попита тя и се протегна за друга пуканка, само за да я прехвърля в ръката си. Опитвах се да не допусна грешка и да разваля всичко.

— Не много. Не помня самото раждане, слава богу. Това би било гадничко. Само случилото се после, и то доста неясно. С изключение на него. И на майка ми.

— Почакай — замахна тя с пръст. — Майка ти? Тя е умряла в деня на раждането ти. Помниш я?

По лицето ми бавно се плъзна усмивка.

— Тя беше толкова красива, Куки. Тя беше първият ми… клиент.

— Искаш да кажеш…

— Да. Премина през мен. Беше цялата светлина и топлина. И безусловна любов. Не го разбрах на момента, но тя ми обясни, че е щастлива да се откаже от живота, за да мога аз да живея. Накара ме да се чувствам спокойна и обичана, което беше добре, защото Злодея ме ужасяваше.

Погледът й се плъзна покрай мен и тя взе да осмисля казаното.

— Това е…

— Невъзможно за вярване, знам.

— Невероятно. — Тя ме погледна отново.

Облекчението, което почувствах, беше неописуемо. Трябваше да очаквам, че ще повярва. Но хора, с които бях отраснала, хора, близки до мен, никога не повярваха на разказа за раждането ми.

— Значи един вид познаваш майка си, нали така?

— Така е. — С годините бях осъзнала, че имах повече, отколкото много други деца. Винаги щях да бъда благодарна за тези мигове, които прекарахме заедно.

— И говориш всеки познат език на земята?

Благодарна, че сменяше темата, аз кимнах.

— Абсолютно всеки.

— Дори фарси?

— Дори фарси — потвърдих с усмивка.

— Мили боже! — Тя почти извика. Явно й беше хрумнало нещо. Изражението й се промени. Лицето й потъмня и тя посочи обвинително с пръст към мен. — Знаех си, че разбра какво ми каза онзи виетнамец на пазара. Видях го в очите ти.

Усмихнах се и погледнах обратно към снимката на Рейес.

— Каза, че имаш хубав задник.

Тя въздъхна.

— Малък перверзник.

— Казах ти, че си пада по теб.

— Жалко, дето е толкова дребен, че ще се побере в цепката на деколтето ми.

— Мисля, че точно по тази причина те харесва — казах и избухнах в смях.

Куки мълча дълго. Дадох й време да осмисли чутото. След известно време попита:

— Но как е възможно?

Реших да я подразня.

— Не мисля, че всъщност ще се побере там, но съм сигурна, че би му харесало да опита.

— Не, питам за езиците. Толкова е…

— Странно и забавно? — попитах с надежда в гласа.

— Непобиращо се в ума.

— Да, предполагам, че е така.

— И си разбирала какво са ти говорели в деня на раждането ти?

Сбърчих нос умислено.

— Не буквално. Нямах опит, с който да свържа думите, те нямаха смисъл за мен. Когато хората ми говореха, ги разбирах на първично ниво. Странното е, че проговорих и проходих на правилната възраст, но разбирах, когато някой ми кажеше нещо. Без значение на какъв език. Просто знаех какво казват.

Размърдах мишката, за да извикам образа на Рейес отново на екрана.

— Разбрах също и първите думи на баща ми към мен — продължих, като се опитах да прикрия тъгата в гласа си. — Или поне по-голямата част. Каза ми, че майка ми е умряла.

Куки поклати глава.

— Толкова съжалявам.

— Мисля, че баща ми знаеше, че го разбирах. Това беше нашата малка тайна. — Напълних шепата си с пуканки и подхвърлих една в устата си. — После се ожени за мащехата ми и всичко се промени. Тя бързо установи, че съм откачалка. Всичко започна, когато ме спипаха да гледам мексикански сапунени опери.

— Чарли, ти не си откачалка.

— Всичко е наред. Не я виня.

— А трябва — каза тя с глас, остър като бръснач. — Аз също съм майка. Майките не правят така. Независимо дали са родни или мащехи.

— Да, но Амбър не е жътвар на души.

— Няма значение. Тя ти е втора майка. Не е като да си станала сериен убиец.

Боже, колко беше хубаво някой да е на моя страна. Баща ми винаги ме е обичал безрезервно, но никога не ме е подкрепял така. Мисля, че Куки би се изправила сама срещу мафията заради мен. И би победила.

— И в деня на раждането ти те е нарекъл Дъч?

— Да.

— Това се случи преди или след като майка ти премина през теб?

— След като премина. Но не разбирам. Откъде е знаел? Не бях осъзнала до тази вечер, че Злодея не произнесе истинското ми име. Не ме нарече Шарлот. Нарече ме Дъч, Куки. Точно както Рейес, когато бях в гимназията. Откъде може да е знаел? — Умът ми запрепуска бясно в опит да подреди парченцата на пъзела.

— Нека те попитам нещо — започна Куки със сбръчкано от мисли чело. — Първия път, когато видя Рейес, забеляза ли нещо необичайно у него?

— Освен това, че ненормалният му баща го спукваше от бой ли?

— Да.

Поех дълбоко въздух и се замислих.

— Сигурно съм го забелязала, но тогава не го осъзнавах. У него имаше нещо различно, нещо свръхестествено, но бушуващият в тялото ми адреналин ме накара да мисля, че се дължи на ужасяващите обстоятелства. Той беше толкова магнетичен. Толкова красив и пъргав. Идеален.

— Както го описа, звучи сякаш той е свръхестествено същество. Фактът, че е бил пребит така и си е тръгнал, все едно че не е било, точно както се случва и на теб доста често, винаги ме е смайвал.

— Никога не съм го разглеждала от тази страна. — Замислих се за онази нощ, изпълнена едновременно с обезпокоителни и запленяващи спомени и можех да видя Рейес в съзнанието си. — Знаеш ли какво? — Изведнъж осъзнах. — Той наистина беше различен. Някак мрачен. Неразгадаем.

— Това ми звучи подозрително свръхестествено.

Ако не бях толкова уморена, щях да се разсмея.

— Изведнъж се превърна в експерт ли?

— Ако е секси и загадъчен да, такава съм.

Този път вече се разсмях.

— Колко пъти си виждала Злодея? — попита, като очевидно започваше да подрежда всичко, казано й от мен. Това беше добре. Ползотворно. И по-евтино от терапия.

— Не много.

— Какво се случва, когато го видиш?

Взех чашата и отпих от какаото, на което Куки беше настояла да мина.

Тя положи разбиращо ръка на рамото ми.

— При случая с малката Джонсън в парка.

Сложих чашата обратно и се опитах да покажа равнодушие, доколкото ми беше възможно. Да мисля за инцидента с малката Джонсън беше като да прокарам пръст по открит нерв. Бях се опитала да помогна на майка да се измъкне от скръбта, в която беше изпаднала след изчезването на дъщеря й. Вместо това предизвиках обществен скандал, което беше последната сламка за мащехата ми. Този ден тя се обърна срещу мен и това никога вече не се промени.

Така че, да, този случай беше болезнен спомен, но имах и по-лоши. Имах открити рани, които отказваха да заздравеят. Куки знаеше за минимална част от тях.

— Да. — Повдигнах брадичка. — В парка беше третият случай, когато го срещнах.

— Но животът ти не е бил в опасност този ден. Или е бил?

— Ни най-малко, но може би той си е помислил така. Беше много ядосан, мисля че задето мащехата ми се разкрещя пред всички онези хора. — Сведох глава при този спомен. — Тя ме зашлеви. Беше истински шок. — Погледнах към Куки, като внезапно ми се прииска тя да разбере колко ме беше страх от него. — Помислих, че той ще я убие. Трепереше от гняв. Почувствах го, сякаш ток премина по кожата ми. Докато мащехата ми ме мъмреше пред половината град, аз му прошепнах да не я наранява.

Куки направи съчувствена физиономия.

— Чарли, толкова съжалявам.

— Всичко е наред. Само се чудя защо ме плаши толкова много.

Не мога да повярвам каква бъзла съм понякога.

— Съжалявам и задето те плаши, но имах предвид за отношението на мащехата ти.

— Недей да съжаляваш. — Поклатих глава. — Вината беше изцяло моя.

— Била си на пет годинки.

Преглътнах тежко.

— Не знаеш какво направих.

— Освен ако не си я заляла с бензин и не си я подпалила, не съм убедена, че реакцията й е била адекватна.

По лицето ми пропълзя крива усмивка.

— Можеш да си сигурна, че никакви петролни продукти не са замесени при създаването на този спомен.

— Какво се случи онзи ден? Със Злодея?

— Явно ме е чул. Тръгна си, но не беше доволен.

Куки закима с разбиране.

— Мога да се обзаложа, че се е появил и докато си била в колежа.

— Бива те.

— Казвала си ми, че са те нападнали на път за вкъщи една вечер, но не си ми разправяла за неговото присъствие.

— Да, беше там. Спаси ме и когато бях на четири.

По лицето й се изписа изненада.

— На четири ли? Какво е станало тогава? Почакай. Как точно те спаси при нападението в колежа? — Тя се задъхваше от въпроси, които очевидно препускаха из главата й. Осъзнах, че описанието и определението, които бях дала за Големия Злодей, може би бяха подвели Куки, че той е голям и лош. Донякъде беше така.

Не можех да й кажа точно как ме беше спасил. Не можех да й го причиня. Не и преди да съм сигурна, че ще понесе наученото.

— Той… дръпна онзи от мен.

— Мили боже, Чарли. Досега не съм го осъзнавала. Ти го правеше да звучи толкова маловажно. Животът ти беше ли в опасност?

— Може би малко. — Свих рамене. — Беше замесен автоматичен нож. Не знаех, че още ги произвеждат. Не са ли забранени?

— Появява се, когато животът ти е в опасност — повтори тя, дълбоко замислена. — Спасил те е на четиригодишна възраст? Какво се е случило тогава?

Размърдах се в стола си. Толкова ме болеше, че едва успях.

— Бях един вид отвлечена. Или по-скоро отведена за малко.

Тя сложи ръка на устата си, за да потисне ахването си.

— Произнесено на глас звучи толкова ужасно — запротестирах аз.

Вайкам се като някоя лигла. Наистина не е толкова зле. Всъщност израснах доста щастлива. Имах много приятели. Повечето от тях мъртъвци, но все пак…

— Чарли Джийн Дейвидсън — каза тя предупредително, — не можеш да изречеш думата „отвличане“ и да спреш дотук.

— Добре, щом наистина искаш да знаеш. Но няма да ти хареса.

— Искам да знам.

След дълга въздишка аз казах:

— Случи се тук.

— Тук? В Албукърки?

— В тази сграда. Когато бях на четири години.

— Живяла си тук и преди?

Изведнъж се почувствах, сякаш бях на терапия и всичко, което ми се беше случвало в миналото — и добро, и лошо — избликваше като от стара рана. Станалото в тази сграда не беше най-лошото от лошото. Ножът беше така дълбоко забит в плътта ми, че се съмнявах дали може да се извади докрай. Не и без яка упойка.

— Не — отговорих и отпих още една глътка, като задържах топлото какао в устата си, преди да преглътна. — Никога не съм живяла тук. Но още преди баща ми да купи бара, в него се събираха полицаи. Водил ме е при няколко случая, главно рождени дни. На няколко пъти трябваше да говори с партньора си, тъй като това беше времето „ПМ“. — Когато веждите на Куки се вдигнаха въпросително, обясних: — Преди мобилните.

— А, да.

— В един от случаите бях ядосала мащехата си, като й бях заявила, че баща й е починал и иска да й предаде съобщение чрез мен. Тя побесня, защото още не знаеше за смъртта му. Отказа да слуша. Така и не ми позволи да й предам съобщението. И без друго не го разбрах. Беше нещо за сини пешкири.

— Не те изслуша, дори след като разбра, че той наистина е умрял?

— Не би ме изслушала за нищо на света. По това време Дениз вече отричаше всичко, свързано с мъртвите.

Куки пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Тази жена не спира да ме изненадва.

— Трябва да опиташ рулото й „Стефани“. От него направо ти поникват косми по гърдите.

Тя се засмя.

— Имам достатъчно нежелано окосмяване, с което да се справям, много благодаря. Ще пропусна семейната вечеря у Дейвидсън.

— Ти губиш.

— Та така, била си на четири години.

Боже, не мирясваше.

— Точно така. На четири. Чувствата ми бяха наранени, както обикновено. Пристигнахме в бара, където баща ми пиеше бира и Дениз ме остави на една пейка в кухнята, за да отиде да ме наклевети. Обичах да стоя в кухнята, но бях ядосана и реших да избягам. Когато господин Дънлоп, готвачът, не гледаше, се измъкнах през задната врата.

— Четиригодишно дете само през нощта на „Сентръл“? Най-лошият кошмар на всеки родител.

— Реших, че ще й дам да разбере — казах. — Не бях много умна за възрастта си. Разбира се, в мига, когато направих една крачка навън, промених решението си. Не че ме беше страх. Аз не се плаша като другите хора. По-скоро бях… наясно. Но преди да успея да се втурна обратно вътре, един изключително симпатичен човек с шлифер предложи да ми помогне да намеря мащехата си. Странно, че вместо да идем в бара, където знаех, че беше тя, ние дойдохме в тази сграда.

— О, мила — прошепна тя с отчаяние в гласа.

— Нищо особено не се случи — повдигнах рамене аз. — Както вече казах, Злодея ме спаси. — В опит да направя забавна крайно невеселата ситуация, аз добавих: — Като се замисля, изобщо не се е канил да ми помогне.

Куки протегна ръце и ме стисна в здрава и дълга прегръдка. Напомняше ми на разгорял се огън в зимна нощ. И по някаква причина на печени бонбони от бяла ружа.

След около час и двайсет и седем минути аз измънках:

— Не мога… да дишам.

Тя се облегна назад замислено.

— Само така ми се струва или това, че живееш в сградата, в която си била отвлечена, изглежда малко зловещо?

— Само така ти се струва — заявих, решена да омаловажа онази шантава случка.

Бях доволна, че не попита за още подробности. Тъкмо подробностите бяха особено потискащи, а не бях в настроение да се потискам.

— О — извиках, припомняйки си друг случай. — Едно момче в училище се опита да ме прегази с колата на баща си. Злодея запрати автомобила във витрината на един магазин. — Споменът извика усмивка на лицето ми.

— Някой се е опитал да те прегази в гимназията? — потресе се тя.

— Само веднъж — успокоих я.

Тя подръпна върха на носа си и попита:

— Значи това са случаите, при които си виждала Злодея?

Аз ги изброих безмълвно на пръсти.

— Да, общо взето това е всичко.

— И задачата ни е да установим мястото на Рейес в картинката?

— Да. Трябва да си изпечем бонбони от бяла ружа.

— При това положение чувствам, че като приятелка и довереница съм длъжна да анализирам подробностите около сцената под душа.

Сподавих кикота си.

— Не мисля, че сцената под душа има директна връзка. По-скоро това е страничен детайл.

— Чарли — предупреди ме тя, — казвай или ще умреш бавно и мъчително. Кой беше с теб под душа? Рейес? Големия Злодей? Съдействай ми.

— Добре — съгласих се неохотно. — Знаеш, че Рейес ме нарече Дъч, когато бях на петнайсет, нали?

— Да — отговори тя с явно нетърпение да преминем към случилото се под душа.

— Също така знаеш за красавеца, който се явява в сънищата ми всяка нощ през последния месец.

— Да — потвърди тя с въздишка.

— Днес мъжът от сънищата ми изписа „Дъч“ на огледалото и ме нарече Дъч, докато бях под душа.

— Това вече е приказка. — Тя се придърпа към ръба на стола си и после изведнъж й просветна. — Значи мъжът от сънищата ти е Рейес?

— Точно за това говоря. Днес осъзнах, че и Големия Злодей ме нарече така в деня на раждането ми.

Тя се намръщи объркано.

— Тогава кой е бил под душа?

Усмихнах се и я погледнах с възхищение.

— Току-що ти разказах как плашещо същество ме следва и спасява живота ми, как помня деня на раждането си и говоря всеки познат език и все още не си побягнала с писъци. Как изобщо приемаш всичко това?

След дълга и дълбокомислена пауза тя попита:

— Опитваш се да промениш темата ли?

Изкикотих се така силно, че подскочих. Хванах се за натъртените ребра и изплаках:

— Спри! Не ме разсмивай. Боли.

— Съжалявам.

Личеше, че не съжалява.

— Какво откри в затвора? — попитах и насочих просълзен поглед обратно към екрана. — Рейес още ли е там? Жив ли е?

— Всичко, което служителката успя да ми каже, беше, че Рейес още е в списъка на затворниците и се помещава в сектор Д. Но трябва да отбележа, че тя определено премълча нещо.

— Утре ще отида.

— В затвора ли?

— Да. — Отворих файла, съдържащ личния състав на администрацията на затвора и посочих снимката на Нийл Госет. — Бяхме съученици с помощник-коменданта.

— Наистина ли? Приятели или врагове?

Аз самата се чудех.

— Трудно е да се каже. Ако бях избухнала в пламъци насред училищния стол, едва ли би пожертвал своя витамин Д, за да ме спаси, но пък после сигурно би чувствал вина.

— О, боже — възкликна Куки, втренчена ококорено в друга статия. Наведох се към нея, направи гримаса заради болката и замръзнах, когато прочетох последния абзац.

Чичо Боб беше водещ детектив в следствието срещу Рейес. Да му се не види.