Рик Риърдън
Червената пирамида (9)

7. Как изпуснах едно човече и то си падна на главата

Сейди

Да ви призная, Картър понякога е толкова тъп, та чак не мога да повярвам, че сме брат и сестра.

Така де, когато някой ти каже: „Забранявам“, това е добър знак, че си струва да го направиш. Тръгнах право към библиотеката.

— Я чакай — извика Картър. — Не можеш просто да…

— Скъпи ми братко — отвърнах, — да не би, докато Еймъс говореше, душата ти отново да е напуснала тялото, или все пак го чу какво каза? Египетските богове са си съвсем истински. Червения властелин е лош. Рожденият ден на Червения властелин е много скоро и това е много лошо. В Дома на живота гъмжи от придирчиви стари магьосници, които мразят рода ни, защото татко си пада малко бунтовник — между другото, не е зле да се поучиш от него. И какво имаме в крайна сметка: сами сме, татко го няма, един бог злодей се кани да унищожи света и чичо ни взе, че скочи от терасата — всъщност не го виня. — Поех си въздух. /_Да, Картър, от време на време и аз трябва да дишам./_ — Пропускам ли нещо? А, да, имам и брат, който уж е много могъщ и произхожда от древен род, дрън-дрън и така нататък, а не му стиска да влезе в някаква си библиотека. Е, идваш ли, или не идваш?

Картър примига, сякаш току-що съм го ударила, макар че всъщност в известен смисъл наистина го бях направила.

— Аз такова… — изпелтечи той. — Все пак мисля, че трябва да внимаваме.

Виждах, че клетото момче е доста уплашено, и му влизах в положението, но и бях учудена. Картър все пак ми беше по-голям брат — бе по-обигран и опитен, беше обиколил заедно с татко света. Нали уж именно големите братя поемат върху себе си ударите. А малките сестрички… ние, сестричките, би трябвало да удряме на воля, нали така? Но си дадох сметка, че не е изключено, никак не е изключено да съм прекалено строга с него.

— Виж какво — подхванах. — Трябва да помогнем на татко, нали? В библиотеката сигурно има нещо с голяма сила, иначе защо Еймъс ще я заключва. Искаш да помогнеш на татко, нали?

Картър запристъпва притеснен от крак на крак.

— Да… разбира се.

И така, поне това го изяснихме и се отправихме към библиотеката. Но още щом видя какво сме намислили, Хуфу скочи с баскетболната топка от канапето и се завтече към вратата на библиотеката. Кой да знае, че песоглавците са толкова чевръсти? Ревна ни и трябва да кажа, че песоглавците са с наистина огромни зъби. И не са по-хубави, когато дъвчат розови екзотични птици.

Картър се опита да го вразуми.

— Няма да откраднем нищо, Хуфу. Само искаме да…

— Хрр! — рече Хуфу и задриблира ядосан с баскетболната топка.

— Не си от особена полза, Картър — отбелязах аз. — Я виж, Хуфу. Нося ти… ура! — Вдигнах пакетче чипс, което бях взела от шведската маса. — „Чирио“. Ами да, завършва на „о“!

— Хррррр! — промърмори Хуфу — вече бе не толкова ядосан, колкото развълнуван.

— Искаш ли? — започнах да го прилъгвам. — Занеси го на канапето и се прави, че не ни виждаш, чу ли?

Метнах пликчето към канапето и песоглавецът се стрелна към него. Хвана го във въздуха и се зарадва толкова, че се покатери право по стената и се разположи на полицата над камината. Там започна тромаво да вади парченцата и да яде с цели шепи.

Картър ме погледна намусен, но и възхитен.

— Как успя да…

— Сред нас има и предвидливи. А сега дай да ги отваряме тези врати.

Оказа се, че не е толкова лесно. Бяха направени от дебело дърво и по тях висяха огромни метални вериги с катинари. Да си умреш от мъка.

Картър пристъпи напред. Опита да отмести вратата, като вдигна ръка — предната вечер го бе направил наистина по внушителен начин, но сега не постигна нищо.

Разклати веригите, както са правели едно време, след това дръпна и катинарите.

— Не става — рече.

Побиха ме ледени тръпки. Сякаш някой — или нещо — ми нашепваше и ми подсказваше какво да направим.

— Каква беше думата, която Еймъс употреби на закуска с чинийката?

— За „съедини се“ ли? — попита Картър. — Hi-nehm, нещо от този род.

— Не, другата — за „унищожавам“.

— А, да, ha-di. Но трябва да знаеш магията или йероглифите, нали? И дори тогава…

Вдигнах ръка към вратата. Насочих към нея два пръста — палец и показалец — странен жест, който не бях използвала никога дотогава, — както когато показваш, че стреляш, с тази разлика, че държах палеца успоредно на земята.

— Ha-di!

Върху най-големия катинар блеснаха ярки златни йероглифи.

И вратата се пръсна на парчета. Картър залегна точно когато из Голямата зала се разлетяха трески и късове от веригите. След като прахта се слегна, той се изправи, беше целият в стърготини. На мен май ми нямаше нищо. Кифличка кръжеше около краката ми и мяукаше доволно, сякаш всичко това си беше съвсем нормално.

Картър ме зяпна.

— Как точно…

— Не знам — признах си. — Но библиотеката е отворена.

— Според мен се престара. Ще загазим не на шега…

— Все ще измислим как да поправим вратата, нали?

— А, без повече фокуси — отсече той. — Разминахме се на косъм.

— О, как мислиш, ако използваш заклинанието срещу човек…

— Не! — отдръпна се притеснен Картър.

Изпитах злорадство, че съм го уплашила, но се постарах да не се хиля.

— Хайде да разгледаме библиотеката, искаш ли?

Истината беше, че не бях в състояние да ha-di-гна никого. Още щом направих една крачка, ми прималя и имах чувството, че — аха — и ще се строполя.

Залитнах, но Картър ме хвана.

— Добре ли си?

— Да — успях да промълвя, въпреки че изобщо не бях добре. — Уморена съм… — Стомахът ми изкъркори. — И умирам от глад.

— Току-що се натъпка на закуска.

Така си беше, но аз имах чувството, че от седмици не съм слагала и залък в уста.

— Карай — казах. — Ще ми мине.

Картър ме огледа невярващо.

— Йероглифите, които създаде, бяха златни. И татко, и Еймъс използваха сини. Защо?

— Може би всеки си има цвят — предположих. — И на теб ще ти се падне бебешко розово.

— Много смешно, няма що.

— Хайде, идвай, розов магьоснико — подканих. — Влизаме.

 

 

Библиотеката беше изумителна и аз почти забравих, че ми се вие свят. Беше по-голяма, отколкото си бях представяла, и представляваше кръгло помещение дълбоко в твърдата скала, което приличаше на грамаден кладенец. Беше си странно, защото къщата се намираше върху покрива на склад, но пък нищо в това място не беше нормално.

На площадката, където стояхме, имаше стълба, водеща три етажа надолу до дъното. Стените, подът и сводестият таван бяха украсени с пъстри рисунки на хора, богове и чудовища. Бях виждала такива илюстрации по книгите на татко (да, точно така, когато съм ходила в книжарницата на „Пикадили“, ми се е случвало да отида при рафтовете с издания за Египет и да разлистя набързо някоя книга на татко — колкото да се почувствам свързана с него, а не защото искам да ги чета), но по книгите изображенията бяха бледи и размазани. А тези в библиотеката сякаш бяха нарисувани току-що и превръщаха цялото помещение в произведение на изкуството.

— Красиво е — казах.

По тавана блещукаше обсипано със звезди синьо небе, което обаче не бе синьо открай докрай. По-скоро наподобяваше странна въртяща се мъглявина. Забелязах, че е с формата на жена. Тя беше легнала, свита на една страна — тялото, ръцете и краката й бяха тъмносини и бяха изпъстрени със звезди. Подът на библиотеката долу беше направен по сходен начин: зелено-кафявата земя беше с формата на мъжко тяло, осеяно с гори, хълмове и градове. По гърдите му като змийче криволичеше река.

В библиотеката нямаше книги. И дори лавици. Вместо това стените бяха целите на кръгли ниши и във всяка имаше нещо като пластмасов цилиндър.

Във всяка от четирите посоки на компаса имаше керамична статуя на пиедестал. Статуите бяха на половината на човешкия ръст и бяха с поли, сандали, лъскава черна коса с клиновидна прическа и очертани с черно очи.

Една от статуите държеше пръчица и свитък. Друга — кутийка. Трета — извит в горния край къс жезъл. Четвъртата стоеше с празни ръце.

— Сейди! — посочи Картър средата на помещението.

Там, на дълга каменна маса, беше оставена работната чанта на татко.

Картър тръгна да слиза по стълбите, но аз го сграбчих за ръката.

— Чакай малко. Ами ако има капани?

Той се смръщи.

— Какви капани?

— Нали в египетските гробници има капани?

— Да… понякога. Но това тук не е гробница. Пък и в тях по-често има проклятия, например проклятието да пламнеш, проклятието на магарето…

— О, страхотно. Звучи много по-добре.

Той заслиза по стълбите и се почувствах смешна, защото обикновено точно аз се юрвам напред. Но реших, че ако върху някой ще се задейства проклятие за силен кожен обрив или за нападение на вълшебно магаре, то е за предпочитане това да бъде Картър, а не аз.

Добрахме се без перипетии до средата на помещението. Картър отвори чантата. Пак никакви капани и проклятия. Той извади странната кутия, която татко беше използвал в Британския музей.

Беше дървена, с размери колкото в нея да се побере франзела. Капакът беше украсен горе-долу по същия начин, както библиотеката, с богове, чудовища и хора, които ходеха на една страна.

— Как египтяните са се придвижвали така? — учудих се аз. — На една страна, с обърнати ръце и крака. Изглежда доста смешно.

Картър ме погледна с онзи поглед, с който сякаш ми казваше: „Божичко, може ли да си толкова глупава!“.

— На живо не са ходили така, Сейди.

— Тогава защо са нарисувани по този начин?

— Смятали са, че рисунките са като магията. Ако нарисуваш себе си, трябва да покажеш всичките си ръце и крака. Иначе в задгробния живот ще се преродиш без всичките си части.

— Защо тогава лицата им са в профил? Никога не гледат право към теб. Това означава ли, че ще изгубят другата част на лицето си?

Картър се поколеба.

— Сигурно са смятали, че рисунката ще прилича прекалено много на жив човек, ако гледа право към теб. И може да се опита да се превърне в теб.

— Имало ли е нещо, от което не са се страхували?

— От малки сестрички — подметна Картър. — Ако те са говорели много, египтяните са ги хвърляли на крокодилите.

За миг привлече вниманието ми. Не бях свикнала да проявява чувство за хумор. После го ударих.

— Хайде, отваряй я тази проклета кутия.

Първото, което Картър извади отвътре, беше някаква бяла буца.

— Восък — изрече той.

— Каква прелест! — Взех дървена пръчица и палитра с вдлъбнатинки отгоре за мастилото, после и няколко мастилници с черно, червено и златисто мастило. — И праисторически комплект за рисуване.

Картър извади няколко намотки кафява връв, статуйка на котка от абанос и дебел свитък хартия. Не, не хартия. Папирус. Спомних си, че татко ми е обяснявал как египтяните са го правели от някакво водно растение, понеже не те били изобретили хартията. Папирусът беше толкова дебел и груб, че се запитах дали клетите египтяни са били принудени да го използват и в тоалетната. Ако наистина са го използвали, нищо чудно, че ходеха на една страна.

Накрая извадих восъчна фигурка.

— Хм — казах.

Беше мъничко човече, изработено съвсем грубо, сякаш онзи, който го е правил, е бързал. Ръцете му бяха кръстосани върху гърдите, устата му беше отворена, а краката бяха отрязани при коленете. Около кръста му беше намотана човешка къдрица.

Кифличка скочи на масата и подуши човечето. То явно й се видя много интересно.

— Тук няма нищо — заяви Картър.

— Какво искаш? — попитах го. — Намерихме восък, тоалетен папирус, грозна фигурка…

— Нещо, което да обясни какво се е случило с татко. И как да го върнем. Кой е огненият човек, когото той призова.

Вдигнах восъчното човече.

— Чу го, пъпчив дребен трол. Казвай какво знаеш.

Само си играех. А восъчното човече омекна и стана топло, като от плът. Заяви:

— Бях призован и дойдох.

Изпищях и го пуснах така, че то падна на мъничката си главичка. Е, и вие на мое място щяхте да го направите.

— Ох! — простена човечето.

Кифличка се надвеси да го подуши и то започна да ругае на някакъв чужд език, може би древноегипетски. Когато не се получи, се разписка на английски:

— Махай се! Не съм мишка!

Грабнах котката и я свалих на земята.

Лицето на Картър беше станало восъчно на цвят и бе омекнало като на човечето.

— Кой си ти? — попита той.

— Как кой, shabti, разбира се! — Фигурката разтърка цицинестата си глава. Пак си приличаше на буца, сега обаче буцата беше жива. — Господарят ме нарича Кнедъл, въпреки че според мен името е обидно. Вие може да се обръщате към мен с Върховна сила, смазваща враговете.

— Така да бъде, Кнедъл — отвърнах аз.

Стори ми се, че човечето ме е погледнало накриво, макар че беше трудно да се разбере — лицето му беше смачкано.

— Вие не би трябвало да ме съживявате. Прави го само господарят.

— Господарят, в смисъл татко — предположих аз. — Джулиъс Кейн, нали?

— Той, той — промърмори Кнедъл. — Приключихме ли? Изпълних ли си задачата?

Картър ме погледна тъпо, на мен обаче ми се стори, че съм започнала да разбирам.

— И така, Кнедле — казах на буцата. — Ти се съживи, когато те вдигнах и ти заповядах направо: Кажи какво знаеш. Нали така?

Кнедъл кръстоса дебели ръчички.

— Само си играеш с мен. Разбира се, че така. Но между другото, единствен господарят би трябвало да може да ме съживява. Не знам как успяхте, но само да разбере, господарят ще ви направи на пихтия.

Картър се прокашля.

— Господарят, Кнедле, ни е баща и е изчезнал безследно. Беше пратен някъде с магия и ние имаме нужда от помощта ти…

— Господарят е изчезнал ли? — Кнедъл грейна в усмивка и на мен ми се стори, че восъчното му лице ще вземе да се пръсне. — Най-после свободен! Чао, нещастници.

Той се устреми към края на масата, но забрави, че е без крака. Приземи се по корем, после запълзя към ръба, като се оттласкваше с ръце.

— Свободен! Свободен!

Падна с трясък от масата на пода, но това явно не го обезсърчи.

— Свободен! Свободен!

Придвижи се още сантиметър-два, аз обаче го вдигнах и го метнах във вълшебната чанта на татко. Кнедъл се опита да се измъкне, ала кутията му беше висока и той не успя да стигне ръба. Запитах се дали кутията не е направена нарочно така.

— Хванат съм в капан! — изписка Кнедъл. — Хванат съм в капан!

— О, я млъквай — рекох му аз. — Сега вече аз съм господарката тук. И ще отговаряш на въпросите ми.

Картър вдигна вежди.

— Откъде-накъде ти си господарката?

— А кой беше достатъчно умен да го съживи?

— Ти само си играеше.

Не обърнах внимание на брат си, това е един от талантите ми.

— И така, Кнедле, като начало какво е shabti?

— Ако ти кажа, ще ме пуснеш ли от кутията?

— Длъжен си да ми кажеш — напомних му аз. — И не, няма да те пусна от кутията.

Човечето въздъхна.

— Shabti означава „отговарящ“, ще ти го каже и най-тъпият роб.

Картър щракна с пръсти.

— Сега се сетих! Египтяните са правили кукли от восък или глина — слуги, да вършат в задгробния живот всичко, за което можеш да се сетиш. Оживявали са по заповед на господаря си — така покойникът е могъл да се отпусне и да си почива, докато shabti върши цяла вечност всичката работа.

— Първо — тросна се Кнедъл, — това е съвсем в стила на човеците! Да мързелуват, докато ние им вършим цялата работа. Второ, да се трудят в задгробния живот, е само една от задачите на shabti. Освен това в този живот магьосниците ни използват за най-различни неща, защото без нас са кръгла нула. Трето, щом знаете толкова много, какво сте седнали да ме разпитвате?

— Защо татко ти е отрязал краката — учудих се аз, — пък ти е оставил устата?

— Аз такова… — Кнедъл си запуши с малки длани устата. — О, много смешно, няма що. Да заплашвате восъчна статуя. Големи грубияни сте, така да знаете. Той ми отряза краката, за да не му избягам, естествено, или да оживея в съвършен вид и да се опитам да го убия. Магьосниците са много гадни. Осакатяват статуйките, за да ги подчинят на себе си. Страхуват се от нас!

— Ако те беше направил съвършен, щеше ли да оживееш и да се опиташ да го убиеш?

— Вероятно — призна си Кнедъл. — Приключихме ли?

— Много далеч сме още — отвърнах аз. — Какво е станало с татко?

Кнедъл сви рамене.

— Откъде да знам? Но виждам, че камшикът и жезълът му ги няма в кутията.

— Няма ги — потвърди Картър. — Жезълът… оная чудесия, която се превърна на змия, изгоря. Колкото до пръчката… това бумерангът ли е?

— Какъв бумеранг, бе човек? — възкликна Кнедъл. — Много си тъп, всички богове на вечен Египет са ми свидетели. То се знае, че това е египетско оръжие.

— То се натроши — уточних аз.

Картър му разказа какво е станало. Не бях сигурна, че това е най-доброто, което може да направи, но реших, че някаква си десетсантиметрова статуйка едва ли ще ни навреди особено.

— Прекрасно! — викна Кнедъл.

— Защо? — попитах. — Татко жив ли е още?

— Не — отговори човечето. — Почти със сигурност е мъртъв. Петте бога на Демонските дни са върнати към живот? Прекрасно! А който тръгне да се бие с Червения властелин…

— Я чакай — спрях го аз. — Заповядвам ти да ми кажеш какво се е случило.

— Ха! — рече Кнедъл. — Длъжен съм да ти кажа само каквото знам. Съвсем друго е да правя просветени догадки. Обявявам задачата си за изпълнена!

При тези думи той отново се превърна в безжизнен восък.

— Чакай! — Вдигнах го отново и го разтресох. — Я ми кажи просветените си догадки!

Не се случи нищо.

— Може би се съживява само за определено време — предположи Картър. — Например по веднъж на ден. Или пък си го счупила.

— Картър, кажи нещо, което да помогне. Какво правим сега?

Той погледна четирите керамични статуи върху пиедесталите.

— Може би…

— Друг shabti ли?

— Струва си да опитаме.

 

 

Ако статуите наистина бяха длъжни да се подчиняват и да служат, те не го правеха особено добре. Опитахме се да ги държим, докато им даваме заповеди, въпреки че тежаха. Опитахме се и да ги сочим с пръст и да им крещим. Опитахме се да им задаваме въпросите мило. Те не ни дадоха никакви отговори.

Толкова се отчаях, че ми идеше да ги ha-di-гна на милион парчета, но още бях ужасно гладна и уморена и имах чувството, че ако кажа заклинание, това няма да се отрази добре на здравето ми.

Накрая решихме да проверим нишите по стените. Във всички пластмасови цилиндри имаше свитъци папирус. Някои изглеждаха нови. Други — на по няколко хилядолетия. Всички съдове бяха надписани с йероглифи и (за щастие) на английски.

— „Книга на небесната крава“ — прочете Картър. — Какво е пък това заглавие? При теб какво пише, „Небесният язовец“ ли?

— Не — отговорих. — „Книга на съсичащия Апоп“.

Кифличка измяука от ъгъла. Когато я погледнах, опашката й беше навирена.

— Какво я прихваща? — попитах.

— Апоп е грамадно чудовище, змей — промърмори Картър. — Не предвещава нищо добро.

Кифличка се обърна и хукна нагоре по стълбите към Голямата зала. Котешка му работа. Върви, че я разбери.

Картър разгърна друг свитък.

— Виж, виж, Сейди.

Беше намерил папирус, който беше доста дълъг и написаното отгоре се свеждаше почти изцяло до редове с йероглифи.

— Можеш ли да прочетеш нещо? — попита ме той.

Свъсих се срещу написаното и най-странното бе, че не успях да го прочета — с изключение на най-горния ред.

— Само частта, където би трябвало да е заглавието. Там пише… „Кръвта на Великия дом“. Какво ли означава?

— Велик дом — повтори замислено Картър. — Как звучат думите на египетски?

— Пер-рох. О, това е „фараон“, нали? Пък аз си мислех, че „фараон“ означава „цар“.

— Точно това означава — потвърди брат ми. — Буквалното значение на думата е „велик дом“, „царски палати“. Както обозначаваме американския президент с „Белия дом“. Значи това тук ще рече по-скоро „Кръвта на фараоните“, на всички фараони, на цялото родословие на всички династии, а не само на един от тях.

— И какво ме интересува фараонската кръв и защо не разчитам останалото?

Картър се взря в редовете. Изведнъж очите му се разшириха.

— Това са имена. Погледни, всички са написани с орнаменти.

— Моля?

— Кръгчетата — обясни Картър. — Те олицетворяват вълшебни въжета. И би трябвало да закрилят от черна магия носителя на името. — Той ме погледна. — И вероятно от други магьосници, които четат имената им.

— О, ти не си наред — казах аз.

Но погледнах редовете и видях за какво ми говори. Всички други думи бяха защитени от орнаменти и аз не разбирах какво означават.

— Сейди — рече припряно Картър.

Посочи орнамента в самия край на списъка — последната дума в нещо, което приличаше на каталог с хиляди понятия в него.

Вътре в кръгчето имаше два най-обикновени символа, кош и вълна.

— КН — оповести Картър. — Този символ го знам. Нашето име — КЕЙН^[1].

— Не пропусна ли няколко букви?

Картър поклати глава.

— Египтяните обикновено не са изписвали гласните. Пишели са само съгласните. Трябва да се досетиш от контекста за гласните.

— Наистина са били ненормални. Това би могло да бъде КОН, ИКОНА, АКНЕ.

— Би могло — съгласи се брат ми. — Но е нашето име — Кейн. Навремето съм молил татко да ми го напише с йероглифи и той ми показа точно това. Но защо сме в списъка? И какво означава „кръвта на фараоните“?

Пак ме побиха ледени тръпки. Спомних си какво е казал Еймъс — че и двата ни рода са много древни. Ние с Картър се спогледахме и ако се съди от лицето му, той си мислеше същото.

— Изключено — възразих.

— Явно е шега — съгласи се той. — Никой не пази толкова дълго семейни летописи.

Преглътнах — изведнъж гърлото ми беше пресъхнало. От вчера ни се бяха случили доста странни неща, но чак след като видях името ни в онази книга, най-после започнах да вярвам, че всички тези египетски безумия са си самата истина. Богове, магьосници, чудовища… и родът ни, свързан с всички тях.

Още от закуска, когато ми хрумна, че татко се е мъчел да възкреси мама от мъртвите, бях във властта на ужасно чувство, което се опитваше да ме подчини на себе си. И то не беше страх. Да, всичко това си беше страшно, много по-страшно от светилището в памет на мъртвата ми майка, което баба и дядо бяха направили в шкафа в антрето. Да, казах ви, че се старая да не живея в миналото и осъзнавам как нищо не може да промени жестоката истина, че мама вече я няма. Но ви лъжа. Истината е, че още от шестгодишна живея с една мечта: да видя отново мама. Да имам възможност да я опозная, да разговарям с нея, да ходим на пазар, да правим всичко заедно. Да бъда с нея поне веднъж, за да имам по-ясен спомен, който да ме крепи. Чувството, от което се мъчех да се отърся, беше надеждата. Знаех, че нищо чудно да се излагам на страхотна болка. Но ако наистина беше възможно да върнем мама, бях готова да хвърля във въздуха колкото щеш Розетски камъни, само и само това да се случи.

— Хайде да потърсим още — подканих.

След няколко минути намерих рисунка на няколко богове с глави на животни — бяха петима и бяха застанали на редица, а над тях като чадър на дъга се бе извила обсипана със звезди жена — да ги закриля. Татко беше пуснал на свобода петима богове. Хмм.

— Картър — извиках. — Какво е това тук?

Той дойде да види и очите му грейнаха.

— Ето ги — оповести брат ми. — Петимата… и тук горе майка им Нут.

Аз се засмях.

— Богиня с името Нут^[2]? Да не би фамилията й да е „Откачалкова“?

— Много смешно, няма що — отвърна Картър. — Била е богиня на небето.

Той посочи изрисувания таван — жената с обсипаната със звезди синя кожа, същата, както върху свитъка.

— И какво тя? — попитах.

Картър сключи вежди.

— Явно е свързано с Демонските дни. И с раждането на тези петима богове, но татко ми е разказвал за тях много отдавна. Струва ми се, че целият свитък е на йератическо писмо. Нещо като стенографията на йероглифите. Можеш ли да го разчетеш?

Поклатих глава. Както личеше, моята лудост бе приложима само към обичайните йероглифи.

— Де да можех да го намеря и на английски — каза Картър.

Точно тогава зад нас се чу пукот. Глинената статуя с празните ръце скочи от пиедестала и тръгна решително към нас. Ние с Картър побързахме да се дръпнем от пътя й, но тя ни подмина, грабна един от цилиндрите по нишите и го донесе на брат ми.

— Това е shabti, който носи разни неща — обясних. — Глинен библиотекар.

Притеснен, Картър преглътна и взе цилиндъра.

— Хм… благодаря.

Статуята се върна при пиедестала, скочи на него, после отново се втвърди и стана на най-обикновена глина.

— А дали… — Извърнах се към shabti. — Сандвич и чипс, ако обичате!

За съжаление никоя от статуите не скочи да ме обслужи. Може би не беше разрешено да се храниш в библиотеката.

Картър отвори цилиндъра и разгърна папируса. Въздъхна от облекчение.

— Този препис е на английски.

Докато четеше написаното, се свъси още повече.

— Не изглеждаш доволен — отбелязах.

— Защото вече си спомних всичко, което са ми разказвали. Петимата богове… не е на добро, ако татко наистина ги е пуснал на свобода.

— Я чакай — спрях го. — Започни отначало.

Той си пое треперливо въздух.

— Добре. И така, богинята на небето Нут е била омъжена за бога на земята Геб.

— Сигурно за онзи на пода, нали?

Тропнах с крак по големия зелен мъж с реки, хълмове и гори по цялото тяло.

— За него — потвърди брат ми. — И така, Геб и Нут искали деца, но царят на боговете Ра — той бил бог на Слънцето — научил за неприятното предсказание, че някой ден едно от децата на Нут…

— Едно от децата на Нут — изкисках се аз. — Извинявай, карай нататък.

— Та някой ден едно от децата на Геб и Нут ще го свали от царския престол. Затова, щом научил, че Нут чака дете, Ра се уплашил не на шега. Забранил й да ражда в който и да е ден или нощ от годината.

Кръстосах ръце.

— И какво излиза, Нут е трябвало да си стои бременна вечно ли? Ама че гадно.

Картър поклати глава.

— Тя намерила изход от положението. Решила да играе на зарове с бога на Луната Хонсу. Всеки път, щом загубел, той бил длъжен да даде на Нут малко от лунната си светлина. Губел толкова често, че Нут спечелила достатъчно светлина, за да създаде още пет дни и да ги прикачи отзад на всяка година.

— О, я стига — рекох аз. — Първо, как е възможно да залагаш на лунна светлина? Пък и да залагаш на нея, как е възможно да създадеш още пет дни?

— Това е предание — започна да недоволства Картър. — Освен това според египетския календар в годината е имало триста и шейсет дни, точно колкото са и градусите в окръжността. Нут е създала пет дни и ги е добавила в края на годината — дни, които не са влизали в обичайната година.

— Демонските дни — предположих аз. — Значи митът обяснява защо в годината има триста шейсет и пет дни. И Нут сигурно е раждала децата си…

— През тези пет дни — съгласи се Картър. — По едно за всеки ден.

— Ама как така ще роди пет деца в пет последователни дни?

— Те са богове — напомни Картър. — Могат да правят такива неща.

— Същото безумие като името Нут. Но ти продължавай.

— И така, щом разбрал, Ра се вбесил, но вече било късно. Децата били родени. Казвали се Озирис…

— Онзи, когото татко издирваше.

— После Хор, Сет, Изида и… хм… — Картър се допита до свитъка. — Нефтида. Все й забравям името.

— И в музея огненият мъж каза: пусна на свобода и петимата.

— Именно. Ами ако са били затворени заедно, а татко не го е знаел? Родили са се заедно, затова може би трябва да ги призовеш пак заедно, за да се върнат на този свят. Неприятното е, че един от тях, Сет, наистина е бил от лошите. Той е нещо като злодея в египетската митология. Богът на злото, на хаоса и на пустинните бури.

Потреперих.

— Сигурно е имал нещо общо с огъня.

Картър посочи една от фигурите върху рисунката. Богът беше с глава на животно, но така и не разбрах на какво: на куче? На мравояд? На заек стръвник? Каквото и да беше животното, косата и дрехите на бога бяха яркочервени.

— Червения властелин — промълвих.

— Не е само това, Сейди — допълни Картър. — В Древен Египет се е смятало, че тези пет дни — Демонските — носят нещастие. Човек е трябвало да внимава, да носи талисмани и в тези дни да не прави нищо важно или опасно. А в Британския музей татко каза на Сет: „Ще те спрат, преди да са изтекли Демонските дни“.

— Едва ли смяташ, че е имал предвид нас — рекох аз. — Нима точно от нас се очаква да спрем този тип Сет?

Картър кимна.

— И ако последните пет дни от нашата календарна година още се смятат за египетските Демонски дни, те започват на 27 декември, вдругиден.

Shabti сякаш ме гледаше с очакване, а аз нямах и най-малката представа какво да направя. Демонски дни и свирепи богове с вид на зайчета — ако чуех още една такава небивалица, главата ми щеше да се пръсне.

А най-лошото? Най-лошото бе настойчивото гласче, което нашепваше някъде от дъното на съзнанието ми: „Не е невъзможно. За да спасим татко, трябва да разгромим Сет.“

Сякаш това влизаше в списъка какво трябва да свърша по време на коледните празници. Да видя татко — отметнато. Да развия странни способности — отметнато. Да разгромя злия бог на хаоса — отметнато. Самата мисъл беше налудничава.

Изведнъж се чу силен трясък, сякаш нещо се беше счупило в Голямата зала. Хуфу ревна разтревожен.

Ние с Картър се спогледахме. После хукнахме към стълбището.