Рик Риърдън
Червената пирамида (10)

8. Кифличка си играе с ножове

Сейди

Нашият песоглавец се правеше на небесна богиня, тоест съвсем бе превъртял.

Мяташе се от колона на колона, подскачаше по балконите, преобръщаше саксии и статуи. После се върна на бегом при прозореца на терасата, погледна за миг навън и отново започна да буйства.

Котката също беше на прозореца. Беше приклекнала и бе вдигнала опашка, сякаш дебнеше птица.

— Сигурно просто минава фламинго — предположих обнадеждена, но се съмнявам Картър да ме е чул, толкова силно врещеше песоглавецът.

Изтичахме на стъклената врата. В началото не виждах нищо необичайно. После водата в плувния басейн се разлетя във всички посоки и сърцето ми за малко да изскочи от гърдите. Заедно с нашия крокодил Филип Македонски там се мятаха две огромни твари, които със сигурност не бяха фламинги.

Не разбрах какви са тия чудесии, видях само, че Филип води с тях неравна битка: един срещу двама. Скриха се под кипналата вода, а Хуфу отново хукна с писъци из Голямата зала, като се удряше по главата с празната кутия от зрънчо и с това не помагаше особено.

— Дълговрати — ахна невярващо Картър. — Видя ли ги онези там, Сейди?

Не можех да намеря отговор. Точно тогава една от тварите беше изхвърлена от басейна. Блъсна се във вратата точно пред нас и аз отскочих уплашена. От другата страна на стъклото стоеше най-ужасният звяр, който бях виждала някога. Тялото му беше като на леопард — източено и гъвкаво, с петниста златиста козина, но вратът му беше нещо сбъркан. Беше зелен, люспест и дълъг поне колкото останалото тяло. Главата беше като на котка, но не като на каква да е котка. Звярът извърна към нас пламнали червени очи и ревна така, че се видяха раздвоеният му език и огромните зъби, от които капеше зелена отрова.

Усетих, че краката ми треперят и че издавам доста недостоен хленч.

Котката змей скочи отново в басейна, при спътника си, за да продължи заедно с него схватката с Филип, който се въртеше и тракаше със зъби, но явно не бе в състояние да нарани нападателите си.

— Трябва да му помогнем! — викнах аз. — Ще го убият!

Пресегнах се да отворя вратата, но Кифличка ми изръмжа. Картър каза:

— Недей, Сейди! Чу какво предупреди Еймъс. Да не отваряме вратата, по каквато и да е причина. Къщата е защитена с магия. Налага се Филип да се пребори сам с тях.

— Ами ако не успее да им надвие? Филип!

Старият крокодил се обърна. Сякаш доловил притеснението ми, за миг впери в мен розовите си очи на влечуго. Точно тогава котките змейове го захапаха отдолу по корема и той се надигна така, че до водата се допираше само върхът на опашката му. Тялото му грейна. Въздухът се изпълни с тихо жужене като от току-що запален самолетен двигател. Филип запада и се пльосна с все сила на терасата.

Цялата къща се разтресе. По циментовата тераса отвън зейнаха пукнатини, а плувният басейн се разцепи точно по средата и единият му край рухна надолу.

— Не! — извиках аз.

Но ръбът на терасата се откърти и Филип се устреми заедно с чудовищата право към река Ист.

Затрепери цялото ми тяло.

— Той се жертва. Уби чудовищата.

— Сейди… — пророни с тих гласец Картър. — Ами ако не ги е убил? И те се върнат?

— Не говори така!

— Аз… аз, Сейди, ги познах. Онези твари. Идвай!

— Къде? — попитах настойчиво, но той се върна тичешком в библиотеката.

 

 

Отиде при shabti, който вече ни бе помогнал.

— Донеси ми… хм, как ли се казваше?

— Кое? — попитах аз.

— Едно нещо, което татко ми показа. Голяма каменна плоча, нещо от този род. С рисунка на първия фараон, обединил в общо царство Горен и Долен Египет. Името му беше… — Очите му блеснаха. — Нармер! Донеси си ми Плочата на Нармер!

Не се случи нищо.

— Не — отсъди Картър. — Не е плоча… Едно от онези неща… на които държат бои. Палитра. Донеси ми Палитрата на Нармер.

Shabti с празните ръце не се помръдна, затова пък се съживи статуята с кривия жезъл в дъното. Скочи от пиедестала и се скри в облак прах. След стотна от секундата се появи отново при масата. В краката му бе оставен клиновиден плосък сив камък във вид на щит, дълъг приблизително колкото ръката ми от лакътя надолу.

— Не! — възрази Картър. — Исках рисунката на камъка! О, страхотно, това според мен е оригиналът. Shabti явно го е откраднал от Каирския музей. Трябва да го върнем…

— Чакай малко — спрях го аз. — Не е зле да го разгледаме.

Върху повърхността на камъка беше изсечено изображението на човек, който удря по лицето друг мъж с нещо, наподобяващо лъжица.

— Нармер е онзи с лъжицата, нали? — предположих. — Защо е ядосан, защото другият му е откраднал овесените ядки за закуска ли?

Картър поклати глава.

— Надделява над враговете си и обединява Египет. Виждаш ли му шапката? Това е короната на Долен Египет, преди двете държави да се обединят.

— Прилича на кегла за боулинг.

— Невъзможна си — изсумтя брат ми.

— Мъжът прилича на татко, нали?

— Бъди сериозна, Сейди!

— Аз съм сериозна. Виж му профила.

Картър реши да не ми обръща внимание. Огледа камъка така, сякаш го беше страх да го докосне.

— Трябва да го видя откъм другата страна, но не искам да го обръщам. Можем да го повредим…

Грабнах камъка и го обърнах с рязко движение.

— Сейди! Можеше да го счупиш!

— Нали заклинанията за поправка са за това!

Разгледахме камъка откъм обратната страна и трябваше да призная, че бях възхитена от паметта на Картър. В средата на палитрата на задни крака се бяха изправили две чудовища — коткозмейове, вратовете им бяха преплетени. От двете им страни имаше египтяни, които се опитваха да ги уловят с въжета.

— Наричат се змейопарди — обясни Картър. — Нещо средно между змейове и леопарди.

— Страхотно — отвърнах. — Но какво точно представляват тези змейопарди?

— Никой не знае точно. Татко ги смяташе за твари на хаоса, които не предвещават нищо добро и които съществуват, откакто свят светува. Този камък е един от най-древните артефакти в Египет. Картинките по него са издълбани преди пет хилядолетия.

— И защо петхилядолетни чудовища ни нападат къщата?

— Нощес във Финикс огненият мъж заповяда на слугите си да ни заловят. Каза първо да пратели дълговратите.

Устата ми беше с вкус на метал и съжалих, че съм издъвкала и последната си дъвка.

— Е… пак добре че са на дъното на река Ист.

Точно тогава Хуфу нахълта в библиотеката, като пищеше и се удряше по главата.

— Май не трябваше да го казвам — промърморих аз.

Картър заръча на shabti да върне на място Палитрата на Нармер, после изчезнаха и статуята, и камъкът. След това отидохме заедно с песоглавеца горе.

 

 

Змейопардите се бяха върнали с козина, мокра и слузеста от реката, и не бяха щастливи. Тръгнаха да обикалят покрай отчупения ръб на терасата, да душат с проточени змийски шии вратите и да търсят откъде да влязат. Изплюха отрова, която се застича на мехурчета по стъклото. Раздвоените им езици ту се показваха, ту се скриваха отново.

— Хрр, хррр — изхриптя Хуфу, после грабна Кифличка, която се беше разположила на канапето, и ми я подаде.

— Наистина се съмнявам, че котката ще помогне — казах му аз.

— Хррр — настоя песоглавецът.

И Кифличка, и „котка“ не завършваха на „о“, затова реших, че Хуфу едва ли ми предлага закуска, но не проумявах какво точно иска. Взех котката колкото да му затворя устата.

— Мяу? — погледна ме тя.

— Всичко ще бъде наред — обещах й, като се постарах да не ми проличи по гласа, че съм уплашена до смърт. — Къщата е защитена с магия.

— Сейди — обади се Картър. — Намерили са нещо.

Змейопардите се бяха събрали при лявата врата и душеха стръвно ръкохватката.

— Не е ли заключено? — попитах аз.

И двете чудовища долепиха до стъклото грозни муцуни. Вратата се разтресе. По рамката светнаха сини йероглифи, но те не бяха много силни.

— Тази работа не ми харесва — промърмори Картър.

Замолих се чудовищата да се откажат. Или Филип Македонски да се покатери отново на терасата (крокодилите катерят ли се?) и да поднови сражението.

Но чудовищата удариха още веднъж с глави стъклото. Този път то се счупи и по него като паяжина плъзнаха пукнатини. Сините йероглифи примигнаха и угаснаха.

— ХРР — изписка Хуфу.

Махна напосоки с лапа към котката.

— Дали да не опитам заклинанието ha-di? — рекох аз.

Картър поклати глава.

— За малко да припаднеш, след като разби онези врати. Само това оставаше да изгубиш съзнание, че и по-лошо.

Той ме изненада още веднъж. Дръпна един причудлив меч от колекцията, която Еймъс беше накачил по стените. Острието беше извито на странен полумесец и изглеждаше ужасно неудобно.

— Ти се шегуваш — подметнах.

— Освен… освен ако не предлагаш нещо по-добро — изпелтечи той с лице, плувнало в пот. — Ние с теб и с песоглавеца срещу онези твари там.

Сигурна съм, Картър се опитваше да е храбър по своя си крайно нехрабър начин, но се тресеше повече и от мен. Притесних се, че ако някой изпадне в безсъзнание, това ще бъде брат ми, и не ми се искаше да се случва, докато той държи остри предмети.

Точно тогава змейопардите нападнаха за трети път и вратата се натроши. Отстъпихме към долния край на статуята на Тот, а тварите влязоха в Голямата зала. Хуфу метна топката, която отскочи безобидно от главата на първото чудовище. После се хвърли срещу змейопарда.

— Недей, Хуфу — кресна Картър.

Но песоглавецът заби зъби във врата на чудовището. Змейопардът размаха като бич крайници и се опита да го ухапе. Песоглавецът отскочи, но чудовището беше бързо. Използва главата си за бухалка и фрасна Хуфу във въздуха, с което го запрати право през натрошената врата и счупената тераса към пропастта.

Идеше ми да ревна, но нямаше за кога. Змейопардите се насочиха към нас. Не можехме да им избягаме. Картър вдигна меча. Аз насочих ръка към първото чудовище и се опитах да изрека заклинанието ha-da, но гласът ми ме подведе.

— Мяу — измяука по-настойчиво Кифличка.

Защо тая котка още се гушеше в ръцете ми, а не бягаше ужасена?

Точно тогава се сетих какво е казал Еймъс: „Кифличка ще ви пази“. Дали Хуфу се бе опитвал да ми напомни това? Изглеждаше невъзможно, ала аз изпелтечих:

— К-кифличка, заповядвам ти да ни пазиш.

Метнах я на пода. Сребърният медальон на нашийника й като че ли проблесна за миг. После котката изви лениво гръб, седна и започна да си лиже предната лапка. Така де, да не би да съм очаквала подвизи?

Двете червенооки чудовища оголиха зъби. Вдигнаха глави и се приготвиха за нападение — из стаята като взрив се пронесе сух въздух. Струята беше толкова мощна, че ни повали с Картър на пода. Змейопардите се препънаха и отстъпиха назад.

Изправих се със залитане и видях, че в средата на взрива е бил не друг, а Кифличка. Котката ми вече я нямаше там. На нейно място се беше появила жена — дребна и изящна като гимнастичка. Гарвановочерната й коса беше завързана на конска опашка. Жената беше облечена в леопардов гащеризон и носеше около врата си медальона на котката.

Обърна се и ми се усмихна, а очите й бяха точно като на Кифличка: жълти с черни котешки зеници.

— Крайно време беше — укори ме тя.

Змейопардите преодоляха стъписването и се спуснаха към жената котка. Удариха си главите със светкавична скорост. Щяха да я разкъсат на парчета, но жената котка отскочи нагоре, направи три кълба и се приземи над тях, върху полицата над камината.

Разкърши китки и от ръкавите към ръцете й се стрелнаха два огромни ножа.

— Ааах, какво удоволствие!

Чудовищата я нападнаха. Тя се метна между тях, като подскачаше, отбраняваше се с невероятна грациозност и ги оставяше да замахват безполезно към нея, докато им връзва вратовете един за друг. След като се отдръпна, змейопардите вече не можеха да се отскубнат, така се бяха преплели. Колкото повече се дърпаха, толкова по-здраво се затягаха възлите. Чудовищата сновяха напред-назад, като преобръщаха мебелите и ревяха от отчаяние.

— Клетите те — измърка жената котка. — Я да им помогна.

Ножовете й блеснаха и главите на двете чудовища се търкулнаха с трясък на пода в краката й. Туловищата им се свлякоха и се разпаднаха на огромни купчини пясък.

— Нямам си вече играчки — отбеляза натъжена жената. — От пясъка са дошли и пак на пясък са станали.

Тя се извърна към нас и ножовете отново се скриха под ръкавите й.

— Не е зле да тръгваме, Картър и Сейди. Страшното предстои тепърва.

Картър се задави.

— Страшното ли? Кой… как… какво…

— Всичко с времето си. — Жената вдигна ръце над главата си и ги почеса много доволно. — Толкова е приятно да съм отново с човешки вид. А сега, Сейди, ще ни отвориш ли, ако обичаш, врата през Дуат?

Аз примигах.

— Хм… не… В смисъл не знам как.

Явно разочарована, жената присви очи.

— Жалко. В такъв случай ни трябва повече сила. Обелиск.

— Но той е в Лондон — възразих. — Не можем…

— Има един по-наблизо, в Сентръл Парк. Опитвам се да избягвам Манхатън, но сега не търпи отлагане. Само ще отскочим до там и ще отворим един портал.

— Портал за къде? — попитах. — Коя си ти и защо си моята котка?

Жената се усмихна.

— Засега ни трябва портал, който да ни изведе от опасността. Колкото до името ми, то не е Кифличка, ако това изобщо е име. То е…

— Баст — прекъсна я Картър. — Медальонът… той е символ на богинята на котките Баст. Мислех, че е само украшение, а то всъщност не е, нали?

— Браво на теб, Картър — отвърна Баст. — А сега да тръгваме, докато още можем да се измъкнем живи оттук.