Рик Риърдън
Червената пирамида (20)

18. Когато плодоядните прилепи освирепеят

Картър

Сгушихме се под стряхата на голямо бяло държавно учреждение и загледахме как дъждът се лее по площад „Конкорд“. Беше неприятен ден за посещение в Париж. Зимното небе беше сиво и похлупено, а студеният влажен въздух ме пронизваше чак до костите. Нямаше туристи, нямаше и пешеходци. Всички с капка мозък в главата си си седяха вкъщи край огъня и се наслаждаваха на топла напитка.

Река Сена вдясно лъкатушеше лениво през града. Паркът Тюйлери в другия край на площада беше забулен в гъста мъгла.

Насред площада се извисяваше самотният тъмен египетски обелиск. Зачакахме да изскочат още врагове, но те не се появиха. Спомних си как Зия е обяснила, че древните останки трябва да се охладят дванайсет часа, за да бъдат използвани отново. Дано беше права.

— Мирувай! — каза ми Баст.

Притисна ръка до гърдите ми и аз се смръщих. Прошепна нещо на египетски и болката ме отпусна бавно.

— Счупено ребро — оповести тя. — Сега е по-добре, но е хубаво да си починеш поне няколко минути.

— Ами магьосниците?

— Засега лично аз не бих се притеснявала от тях. В Дома ще решат, че сте се телепортирали другаде.

— Защо?

— Париж е Четиринадесетият ном — щабквартирата на Дежарден. Би било безумие да се опитвате да се скриете на негова територия.

— Страхотно, няма що — въздъхнах.

— И амулетите наистина ви защитават като с щит — допълни Баст. — Където и да беше Сейди, щях да я намеря, защото съм обещала да я закрилям. Но амулетите ще ви прикрият от очите на Сет и от други магьосници.

Сетих се за тъмната стая в Първи ном с децата, които се взираха в купичките дървено масло. Дали сега не ни търсеха? При тази мисъл настръхнах.

Опитах се да седна и отново се свъсих.

— Мирувай де — нареди Баст. — Наистина, Картър, не е зле да се научиш да падаш като котка.

— Ще поработя върху това — обещах аз. — А ти как изобщо си се спасила? Заради „деветте живота“ ли?

— О, остави я тази смешна легенда. Аз съм безсмъртна.

— Ами скорпионите! — възкликна Сейди, после се приближи и разтреперана, се загърна с дъждобрана на Баст. — Видяхме как те побеждават!

Баст измърка.

— Скъпа ми Сейди, наистина се притесняваш за мен. Трябва да отбележа, че съм работила за много деца на фараони, но вие двамата… — Тя беше трогната. — Е, съжалявам, ако съм ви разтревожила. Вярно е, че скорпионите почти сломиха силите ми. Отблъсквах ги възможно най-дълго. После имах енергия колкото да се преобразя отново на Кифличка и да се промъкна в Дуат.

— Мислех, че не си добра в номера с порталите — рекох аз.

— Е, Картър, първо, има много начини да влезеш и да излезеш от Дуат. Той се състои от множество различни кръгове и равнища: Бездната, Нощната река, Земята на мъртвите, Земята на демоните…

— Страхотно! — промърмори Сейди.

— При всички положения, порталите приличат на врати. Минават през Дуат, за да свържат една част от света на простосмъртните с друга. Да, не съм добра в това. Но аз съм създание на Дуат. Когато съм сама, е относително лесно да се промъкна на най-близкото равнище, за да избягам бързо.

— Ами ако те бяха убили? — попитах аз. — В смисъл ако бяха убили Кифличка?

— Тогава щях да бъда прокудена на дъното на Дуат. Все едно да ми сложиш краката в бетон и да ме пуснеш в морето. Щяха да минат години, може би векове, докато събера сили да се върна в света на простосмъртните. За щастие това не се случи. Върнах се веднага, но докато стигна в музея, магьосниците вече ви бяха пленили.

— Не бяхме точно пленени — възразих аз.

— Така ли, Картър? Колко време стояхте в Първи ном, преди те да решат да ви убият?

— Хм, около двайсет и четири часа.

Баст подсвирна.

— Станали са по-дружелюбни. Навремето само за няколко минути превръщаха малките богове в прах.

— Ние не сме… я чакай, как ни нарече?

Сейди отговори като в унес:

— Малки богове. Такива сме, нали? Точно заради това Зия беше толкова уплашена от нас, а Дежарден иска да ни убие.

Баст потупа Сейди по коляното.

— Винаги си ми била схватлива, скъпа.

— Чакайте — намесих се аз. — Какво искате да кажете, че в нас са се вселили богове ли? Невъзможно. Все щях да…

Точно тогава се сетих за гласа в главата си, предупредил ме да се скрия, когато срещнах Искандар. Сетих се за всички неща, за които изведнъж съм придобил умения: например да се бия с меч и да призовавам вълшебни доспехи. Не ги бях учил у дома с татко.

— Картър — рече Сейди. — Когато Розетският камък се счупи, от него на свобода излязоха пет бога, нали така? Татко се е слял с Озирис. Еймъс ни го каза. Сет… не знам. Той се измъкна. Но ние с теб…

— Нас ни защитиха амулетите! — Стиснах Окото на Хор около врата си. — Татко каза, че ще ни пазят.

— Ако останем извън залата, както ни предупреди баща ни — напомни Сейди. — А ние бяхме вътре и гледахме. Искахме да му помогнем. Направо си поискахме могъщество, Картър.

Баст кимна.

— Там е цялата разлика. Покана.

— И оттогава… — Сейди ме погледна плахо, сякаш ме предизвикваше да й се присмея. — Имам чувството, че чувам в главата си глас…

Вече бях станал вир-вода от студения дъжд. Ако Сейди не се беше намесила, може би щях да отричам още малко онова, което се случваше. Но си помислих за думите на Еймъс, че родът ни е свързан отдавна с боговете. Помислих си и какво ни е казала Зия за нашето родословие: „Боговете избират внимателно в кого да се вселят. Винаги предпочитат потомци на фараоните.“

— Добре де — признах си. — И аз чувам гласове. Значи или и двамата полудяваме…

— Амулетите — прекъсна ме Сейди, после извади своя изпод тениската и го показа на Баст. — Това е символ на богиня, нали?

Отдавна не го бях виждал. Различаваше се от моя. Приличаше ми на ankh или може би на нещо, вързано на сложен възел.

— Това е tyet — обясни Баст. — Вълшебен възел. И все пак често го наричат…

— Възела на Изида — прекъсна я Сейди. Не проумявах откъде го знае, но тя изглеждаше повече от сигурна. — В Залата на епохите видях изображение на Изида, после самата аз се превърнах в нея, опитах да се отскубна от Сет и… о, Боже. Аз съм Изида, нали?

Тя сграбчи тениската си, сякаш искаше да отблъсне от себе си физически богинята. Единственото, което можех да направя, бе да гледам. Сестра ми с нейната проскубана коса на червени кичури, с ленената пижама и кубинките… как изобщо бе възможно да се притеснява, че в нея се е вселила богиня? Коя богиня ще я поиска — освен може би богинята на дъвките?

Макар че всъщност… и аз чувах вътре в себе си глас. Глас, който определено не беше моят. Погледнах си амулета — Окото на Хор. Замислих се за митовете, които знаех: как Хор, синът на Озирис, трябва да отмъсти за баща си, като победи Сет. И в Луксор призовах аватар с главата на сокол.

Страхувах се да опитам, но все пак си помислих: „Хор?“ „Е, крайно време беше — рече другият глас. — Здравей, Картър.“

— О, не — възкликнах, бях изпаднал в паника. — Не, не и не. Някой да донесе отварачка за консерви. В главата ми е заседнал бог.

Очите на Баст светнаха.

— Направо с Хор ли общуваш? Отличен напредък!

— Напредък ли? — ударих се аз по главата. — Разкарайте го от мен.

„Успокой се“, рече Хор.

— Само не ми казвай да се успокоя!

Баст се свъси.

— Не съм ти казвала такова нещо.

— Говоря му на него — посочих си аз челото.

— Ужас — проплака и Сейди. — Как да се отърва от нея?

Баст изсумтя.

— Първо на първо, Сейди, тя не е цялата в теб. Боговете са много силни. Можем да съществуваме едновременно на много места. Иначе да, духът на Изида се е вселил отчасти в теб. Точно както Картър носи сега в себе си духа на Хор. И, честно казано, и двамата би трябвало да се чувствате поласкани.

— Да, да, много сме поласкани — отвърнах. — Открай време си мечтая да бъда обсебен.

Баст завъртя очи.

— Недей така, Картър, изобщо не си обсебен. Пък и вие с Хор искате едно и също — да победите Сет, точно както преди хилядолетия е направил Хор, след като Сет е убил за пръв път Озирис. Не го ли направиш, баща ти е обречен и Сет ще стане цар на цялата земя.

Погледнах към Сейди, тя обаче не ми помогна особено. Смъкна рязко амулета от шията си и го метна долу.

— Изида е проникнала през амулета, нали? Е, аз пък…

— Лично аз не бих го правила — предупреди Баст.

Но Сейди извади вълшебната пръчка и смачка амулета. От бумеранга от слонова кост се разлетяха сини искри. Сейди изписка и изпусна пръчката, която вече димеше. По ръката на сестра ми имаше черни следи от изгоряло. На амулета му нямаше нищо.

— Ох! — възкликна тя.

Баст въздъхна. Сложи длан върху ръката на Сейди и белезите от изгорено изчезнаха.

— Казвах ли ти аз! Да, Изида насочва силата си чрез амулета, но сега не е там. Изида си ти. Пък и вълшебните амулети не могат да се унищожат.

— И какво се очаква да направим? — попита Сейди.

— Е, като начало Картър трябва да използва силата на Хор, за да победи Сет — отвърна Баст.

— О, само това ли? — възкликнах. — Съвсем сам?

— Не, не. Сейди може да помогне.

— О, страхотно.

— Ще ви направлявам възможно най-много — обеща Баст, — но накрая ще се наложи вие двамата да се сражавате. Само Хор и Изида могат да победят Сет и да отмъстят за смъртта на Озирис. Така е било преди. Така трябва да бъде и сега.

— И тогава ще си върнем татко, нали? — попитах аз.

Усмивката на Баст трепна.

— Ако всичко мине добре.

Не ни казваше всичко. Не се изненадвах. Но мозъкът ми беше замъглен и аз не можех и не можех да се досетя какво пропускам.

Погледнах си ръцете. Не изглеждаха по-различни — по-силни или по-божествени.

— Щом притежавам могъществото на бог, защо съм толкова…

— Смотан ли? — довърши вместо мен Сейди.

— Млъквай — отвърнах. — Защо не мога да използвам по-добре силите си?

— Нужно е да се упражняваш — заяви Баст. — Ако не искаш да преотстъпиш властта на Хор. Тогава той ще използва формата ти, а ти няма да се безпокоиш за нищо.

„Бих могъл — каза гласът вътре в мен. — Остави на мен, аз ще се бия със Сет. Довери ми се.“ „Да бе, да — казах. — Откъде да съм сигурен, че няма да ги оставиш да ме убият и да се въплътиш в друг? Откъде да съм сигурен, че и сега не влияеш върху мислите ми?“ „На твое място нямаше да се съмнявам — възрази гласът. — Избрах те заради възможностите ти, Картър, и защото имаме еднаква цел. Залагам честта си и ако ми позволиш да направлявам…“

— Не — отсякох аз.

Усетих се, че съм го изрекъл на глас и че и Сейди, и Баст ме гледат.

— Исках да кажа, че няма да преотстъпя властта — поясних. — Тази битка трябва да я водим ние. Баща ни е затворен в сандък. Чичо ни е взет в плен.

— Как така взет в плен? — учуди се Сейди.

Стъписан, си спомних, че не съм й споменал за последното кратко пътешествие на своята ba. Просто нямаше кога.

Разказах й най-подробно всичко и тя остана потресена.

— Божичко, не.

— Ъхъ — съгласих се. — И Сет говореше на френски, каза „Bon soir.“ Ти, Сейди, предположи, че Сет си е отишъл… както личи, не е. Ако е търсел силен човек, в когото да се въплъти…

— Дежарден — довърши вместо мен тя.

Баст изръмжа гърлено.

— Дежарден беше в Лондон вечерта, когато баща ви счупи Розетския камък, нали? Винаги е бил разкъсван от гняв, от амбиции. В много отношения е точно човекът, в когото да се въплъти Сет. Ако Сет е успял да обсеби телом Дежарден, това означава, че сега Червения властелин контролира човека, натоварен да е Главен лектор на Дома… В името на престола на Ра, Картър, дано грешиш. Налага се вие двамата да усвоите бързо как да използвате силата на боговете. Каквото и да е намислил Сет, той ще го направи на рождения си ден, когато е най-могъщ. Това се пада на третия Демонски ден — след три дни.

— Но аз вече използвах силата на Изида, нали? — попита Сейди. — Призовах йероглифи. Задействах обелиска в Луксор. Кой го направи, тя или аз?

— И двете, скъпа — отговори Баст. — Вие с Картър притежавате сами по себе си големи заложби, но могъществото на боговете е ускорило развитието ви и ви е дало допълнителни запаси, от които да черпите. За дни постигнахте онова, за което се искат дълги години обучение. Колкото повече направлявате могъществото на боговете, толкова по-всесилни ще ставате.

— И толкова по-опасно ще бъде — предположих аз. — Магьосниците ни казаха, че ако в теб се всели бог, можеш да изгориш, това може да те погуби и ти да полудееш.

Баст впери очи в мен. За миг те станаха като очите на хищник — древни, могъщи, опасни.

— Не всеки може да приеме в себе си бог, Картър. Вярно е. Но вие и двамата сте потомци на фараони. Съчетавате в себе си два древни рода. Това се случва много рядко и силата на такива хора е огромна. Пък и се заблуждаваш, ако си въобразяваш, че можеш да останеш жив без силата на боговете. Не повтаряй грешката на майка си…

Баст се спря.

— Какво? — настоя Сейди. — Какво за майка ни?

— Не биваше да го споменавам.

— Казвай го, котко — тросна се сестра ми.

Опасявах се, че Баст ще вземе да извади ножовете. Но тя само се облегна на стената и се загледа в дъжда.

— Когато майка ви и баща ви ме пуснаха на свобода от Иглата на Клеопатра, имаше много повече енергия, отколкото очакваха. Баща ви каза заклинанието за призоваване и взривът щеше да го убие на място, ако майка ви не беше хвърлила щит. В онази стотна от секундата предложих да й помогна. Да слеем духовете си и така да помогна да ги защитим. Но тя отказа. Предпочете да използва собствените си запаси…

— И магия — пророни Сейди.

Баст кимна натъжена.

— Когато една магьосница се отдаде докрай на магическото заклинание, няма връщане назад. Ако прекали и вложи повече сила… е, майка ви използва и последната си капчица енергия, за да защити баща ви. Принесе се в жертва, за да го спаси. Буквално…

— Изгоря — довърших аз. — Зия ни предупреди за това.

Продължаваше да вали като из ведро. Усетих, че треперя.

Сейди избърса сълзата върху бузата си. Вдигна амулета и го погледна с омраза.

— Трябва на всяка цена да спасим татко. Ако той наистина носи в себе си духа на Озирис…

Тя не се доизказа, но знаех какво си мисли. И аз си представих как съм още малък, как мама ме е прегърнала и двамата стоим на задната веранда в къщата ни в Лос Анджелис. Тя показваше звездите: Полярната, Пояса на Орион, Сириус. После ми се усмихваше и аз имах чувството, че съм по-важен от всички небесни съзвездия. Мама се беше жертвала, за да спаси живота на баща ми. Приложила е такава магия, че буквално е изгоряла. Как изобщо можех да се меря по храброст с нея? Въпреки това бях длъжен да се опитам да спася татко. В противен случай щях да имам чувството, че жертвата на мама е била напразна. И ако спасяхме татко, той може би щеше да оправи нещата и дори да върне мама.

„Възможно ли е?“, попитах Хор, но гласът му мълчеше.

— И така — отсякох. — Как ще спрем Сет?

Баст се позамисли, после се усмихна. Стори ми се, че каквото и да предложи тя, няма да ми хареса.

— Все трябва да има начин да го направите, без да се отдавате докрай на боговете. Има една книга на Тот, рядка книга със заклинания, написана от самия бог на мъдростта. В нея се дават подробности как да победиш Сет. Тя принадлежи на един магьосник, който я смята за безценна. Единственото, което трябва да направим, е да се промъкнем в крепостта му, да я откраднем и да се изнесем преди залез-слънце, още докато можем да създадем портал за Съединените щати.

— Страхотно — каза Сейди.

— Я чакайте — спрях ги аз. — Кой магьосник? И къде е крепостта?

Баст ме изгледа така, сякаш съм доста тъпичък.

— Хм, пък аз си мислех, че вече сме го изяснили. Дежарден. Къщата му е именно тук, в Париж.

 

 

Щом я видях, намразих още повече Дежарден. Беше огромна и се намираше от другата страна на Тюйлери, на „Рю де Пирамид“^[1].

— Пирамидите ли! — възкликна Сейди. — Доста очевидно, а?

— Сигурно не си е намерил къща на улица „Тъп зъл магьосник“ — предположих аз.

Къщата беше невероятна. Острите кули над оградата от ковано желязо бяха позлатени. Въпреки зимния дъжд в градината имаше какви ли не цветя. Пред нас изникнаха пет етажа със стени от бял мрамор и затворени черни капаци по прозорците, а най-отгоре, на покрива, имаше градина. Бях виждал и царски палати, които са по-малки от тази къща тук.

Посочих входната врата, която беше боядисана в яркочервено.

— Червеното не е ли лош цвят в Египет? Цветът на Сет?

Баст се почеса по брадичката.

— Сега, след като го спомена, си спомних, че да. Това е цветът на хаоса и разрухата.

— Пък аз си мислех, че най-лошият цвят е черният — отбеляза Сейди.

— Не, скъпа. Както обикновено, хората днес са преобърнали всичко. Черното е цветът на плодородната почва, каквато има край Нил. На чернозема можеш да отглеждаш храна. Храната е добро. Затова и черният цвят е добър. Червеното е цветът на пясъка в пустинята. Там не расте нищо. Затова червеното е зло. — Тя се свъси. — Наистина е странно, че Дежарден си е сложил червена врата.

— Е, вече се вълнувам — промърмори Сейди. — Хайде да почукаме.

— Сигурно има охрана — възрази Баст. — А също капани. И аларма. Сто на сто на къщата е направена силна магия, така че до нея да не припарват богове.

— Това по силите ли е на магьосниците? — учудих се аз.

Представих си голям бидон с пестициди, на който пише „Боготрепач“.

— Уви, да — отвърна Баст. — Изключено е аз да прекрача неканена прага. Но вие…

— Мислех, че и ние сме богове — прекъсна я Сейди.

— Точно това му е красивото — каза Баст. — Като хора, в които са се вселили богове, сте запазили и човешкия си облик. Докато аз съм обсебила изцяло Кифличка, затова аз съм си аз — богиня. А вие сте си… вие. Ясно ли е?

— Не — признах аз.

— Предлагам да се превърнете в птици — продължи Баст. — Ще кацнете в градината на покрива и ще проникнете в къщата. Пък и обичам птици.

— Като начало не знаем как да се превърнем на птици — заявих аз.

— Лесна работа! Това е и добра проверка как насочвате силата на боговете. И Изида, и Хор имат превъплъщения в птици. Просто си представете, че сте птици, и ще станете такива.

— Само това ли? — учуди се Сейди. — А ти няма ли да ни изядеш?

Баст се засегна.

— Убий я тази мисъл!

По-добре да не беше изричала думата „убий“.

— Добре тогава — рекох. — Почваме.

Помислих си: „Там ли си, Хор?“ „Какво има пак?“, отвърна той сприхаво. „Вид на птица, ако обичаш.“ „А, такава ли била работата. Нали не ми вярваш? А сега опря до помощта ми.“ „Стига де. Направи така, че да стана сокол.“ „Няма ли да се задоволиш и с едно ему?“

Реших, че и да говоря, и да не говоря, все тая, затова притворих очи и си представих, че съм сокол. Кожата ми тутакси запари. Едвам си поемах дъх. Отворих очи и ахнах.

Бях нисък, ама много нисък — някъде до пищялите на Баст. Бях покрит с пера, а краката ми бяха със страшни нокти — изглеждах, горе-долу, като моята ba, но сега наистина бях птица от плът и кръв. Дрехите и чантата ги нямаше, сякаш се бяха стопили сред перата ми. Зрението ми също се беше променило до неузнаваемост. Виждах на сто и осемдесет градуса, с невероятни подробности. Всички листа по всички дървета изпъкнаха. Зърнах на стотина метра една хлебарка, която побърза да се шмугне в канализацията. Виждах всички пори по лицето на Баст, която се извисяваше над мен и се подсмихваше.

— По-добре късно, отколкото никога — рече тя. — Отне ти близо десет минути, а?

Моля? Беше ми се сторило, че съм се преобразил само за миг. След това погледнах настрани и видях красива граблива птица, малко по-дребна от мен, с криле с черно на върха и златни очи. И аз не знам как, но разбрах, че е каня — птица каня.

Канята изграчи: га-га-га. Сейди ми се смееше.

Отворих клюн, но не се чу никакъв звук.

— Ох, изглеждате много вкусни — облиза се Баст. — Е… исках да кажа красиви, де. Хайде, тръгвайте!

Разперих величествени криле. Бях успял! Бях се превърнал в благороден сокол, повелител на небето. Оттласнах се от тротоара и политнах право към оградата.

— Га-га-га — изграчи зад мен Сейди.

Баст приклекна и започна да издава странни звуци, все едно цвърчеше. „Ужас!“. Имитираше птици. Виждал съм да го правят много котки, които дебнат жертвите си. В миг си представих собствения си некролог: „Картър Кейн на 14 години, загинал трагично в Париж — изяден от котката Кифличка на сестра му.“

Разперих криле и след като се оттласнах, ги размахах мощно три пъти и се извисих в дъжда. Сейди полетя точно зад мен. Двамата се понесохме на спирала из въздуха.

Трябва да призная: беше изумително. Още от малък сънувам как летя и винаги ми е неприятно да се събуждам. Сега не беше сън, не бе и пътешествие на ba. Беше си сто процента истинско. Понесох се заедно със студените въздушни течения над парижките покриви. Виждах реката, Лувъра, парковете и дворците. И една мишка — хм!

„Стига, Картър — скастрих се. — Не си тръгнал на лов за мишки!“ Устремих се право към къщата на Дежарден, прибрах криле и се стрелнах надолу.

Видях градината върху покрива и двойната стъклена врата, през която се влизаше вътре, а гласът в мен каза: „Не спирай. Това е илюзия. Трябва да проникнеш през направените с магия прегради.“

Това беше пълна лудост. Носех се толкова шеметно, че можех като нищо да се фрасна в стъклото и да се превърна в перната палачинка, въпреки това обаче не намалих скоростта.

Блъснах се право във вратата и минах през нея, сякаш я нямаше. Разперих криле и се приземих на някаква маса. Сейди долетя веднага след мен.

Бяхме сами насред библиотека. Дотук добре.

Затворих очи и си помислих, че няма да е зле да приема обичайния си вид. Когато ги отворих отново, си бях предишният Картър, който седеше на маса, облечен в предишните дрехи, и носеше на рамо работната чанта.

Сейди пак беше каня.

— Вече можеш да станеш както преди — обясних й.

Тя понаклони глава и ме погледна озадачено. Изграчи отчаяно.

Усмихнах се.

— Какво, не можеш ли? Птица ли ще си стоиш?

Сейди ме клъвна с изключително остра човка по ръката.

— Ох! — възроптах аз. — Какво съм ти виновен аз? Не се отказвай от опитите.

Тя затвори очи и настръхна така, че — аха — и да се пръсне, но пак си остана каня.

— Няма страшно — уверих я, като се постарах да не се подсмихвам. — Веднъж да се измъкнем оттук, и Баст ще ти помогне.

— Га-га-га.

— Ти стой тук и пази. Аз ще отида да поразгледам.

Помещението беше огромно — приличаше повече на истинска библиотека, отколкото на леговище на магьосник. Мебелите бяха от тъмен махагон. По всички стени от пода до тавана имаше библиотеки. Книгите преливаха и по пода. Някои бяха струпани на купчинки по масите или сместени на по-малки лавици. При прозореца имаше фотьойл точно като за Шерлок Холмс — да си седи там и да си пуши лулата.

Направех ли крачка, и дъсченият под скърцаше, от което се въсех. Не чувах в къщата да има някой, но не исках да рискувам.

Ако не броим стъклената врата за покрива, се влизаше само през тежка дървена врата, която се заключваше отвътре. Сложих резето. След това подпрях със стол дръжката на вратата. Съмнявах се това да попречи много дълго на магьосниците да проникнат вътре, но ако нещо се объркаше, все щях да спечеля няколко секунди.

Сякаш цяла вечност търсих по лавиците на библиотеките. Там бяха напъхани какви ли не книги — без азбучен ред, без номерация. Повечето заглавия не бяха на английски. В никоя от книгите нямаше йероглифи. Надявах се да зърна том, върху който с големи златни букви да пише „Книгата на Тот“, но де такъв късмет!

— Как ли изглежда такава книга? — запитах се.

Сейди извърна глава и ме изгледа. Бях почти сигурен, че ми казва да побързам.

Съжалих, че тук няма shabti, които, както в библиотеката на Еймъс, да ти носят разни неща — все пак се огледах, и не видях. Или може би…

Смъкнах чантата на татко от рамото си. Сложих на масата вълшебната му кутия и я отворих. Восъчното човече още си беше там, точно където го бях оставил. Вдигнах го и казах:

— Помогни ми, Кнедле, да намеря в тази библиотека тук „Книгата на Тот“.

Восъчните му очи се отвориха на мига.

— И защо да ти помагам?

— Защото нямаш друг избор.

— Мразя го този довод! Добре де… дръж ме нависоко. Не виждам лавиците.

Тръгнах да обикалям с него стаята и да му показвам книгите. Почувствах се голям глупак, задето съм организирал нещо като туристическа обиколка на някаква си восъчна кукла, но вероятно не чак такъв глупак, какъвто се чувстваше Сейди. Тя пак беше във вид на птица: пристъпваше напред-назад по масата и тракаше отчаяно с човка, докато се опитваше да си върне човешкия облик.

— Чакай малко! — спря ме Кнедъл. — Тази тук е древна… точно отпред.

Издърпах тънък том, подвързан с лен. Беше толкова мъничък, че сигурно щях да го пропусна, но ето че по корицата имаше йероглифи. Занесох го на масата и го отворих внимателно. Приличаше не толкова на книга, колкото на карта от четири парчета, която се разгъваше така, че видях пред себе си широк дълъг свитък папирус, върху който пишеше нещо почти неразличимо — толкова старо беше.

Погледнах Сейди.

— Обзалагам се, че ако не беше птица, щеше да ми го разчетеш.

Тя се опита да ме клъвне още веднъж, но аз си преместих ръката.

— Кнедле — казах. — Какъв е този свитък?

— Заклинание, изгубено във времето — оповести той. — Древни слова с неизразима мощ!

— Е? — подканих. — Пише ли на него как да победим Сет?

— Пише нещо много по-важно! Заглавието гласи: „Книга за призоваване на плодоядни прилепи“!

Зяпнах го, смаян.

— Сериозно ли говориш?

— Не бих се шегувал за такова нещо.

— Че на кого му е притрябвало да призовава плодоядни прилепи?

— Га-га-га — изграчи Сейди.

Избутах встрани свитъка и пак се заех да търся.

След десетина минути Кнедъл изписка от радост.

— Я, виж, виж! Помня я тази рисунка!

Беше малък маслен портрет в позлатена рамка, закачен в края на една от лавиците в библиотеката. Сигурно беше важен, защото беше с копринени перденца. Портретът беше осветен така, сякаш онзи тип на него се кани да разкаже нещо за призраци.

— Това не е ли онзи, който играеше Върколака? — попитах, защото по бузите му имаше доста косми.

— Отвращаваш ме! — заяви Кнедъл. — Това е Жан-Франсоа Шамполион.

Трябваше да мине известно време, но все пак се сетих кой е това.

— Човекът, разчел йероглифите по Розетския камък.

— Разбира се. Брат на бабата на Дежарден.

Пак погледнах портрета на Шамполион и долових приликата. И двамата бяха с блеснали черни очи.

— Брат на баба му ли? Но тогава излиза, че Дежарден е…

— На около двеста години — потвърди Кнедъл. — Пак си е младичък. Знаеш ли, че след като е разчел йероглифите, Шамполион е изпаднал за пет дни в кома? Превърнал се е в първия човек извън Дома на живота, успял да отключи магията им, и това за малко да го погуби. Привлякъл е, естествено, вниманието на Първи ном. Починал е, преди да е успял да се присъедини към Дома на живота, но Главният лектор е приел потомците му за обучение. Дежарден се гордее много със семейството си… но си е и докачлив, защото е новоприобщен.

— Заради това, значи, не се е разбирал със семейството ни — предположих аз. — Ние все пак сме… с древно потекло.

Кнедъл се изхили.

— Ами това, че баща ти счупи Розетския камък? Дежарден сигурно го е приел като обида към семейната чест! Само да беше видял как спорят в тази стая тук господарят Джулиъс и Дежарден!

— Значи си идвал и друг път тук?

— Много пъти! Бил съм навсякъде. Знам всичко.

Опитах се да си представя как татко и Дежарден спорят тук. Не беше трудно. Щом Дежарден мразеше семейството ни, щом боговете имаха склонност да се заселват в хора, споделящи целите им, си беше съвсем логично Сет да се опита да се слее с французина. И двамата ламтяха за власт, и двамата преливаха от омраза и гняв, и двамата искаха да ни направят със Сейди на пихтия. И щом сега Сет направляваше тайно Главния лектор… Отстрани по лицето ми се застича капка пот. Исках да се махна от тази къща.

Най-неочаквано под нас се чу трясък, сякаш някой затваря врата на долния етаж.

— Покажи ми къде е „Книгата на Тот“ — заповядах на Кнедъл. — Бързо!

Докато вървяхме покрай лавиците на библиотеката, Кнедъл стана топъл в ръката ми и аз се притесних да не се разтопи. Той не спираше да обсъжда книгите.

— Охо, „Как да овладеете петте стихии“!

— Тази ли ни трябва? — попитах аз.

— Не, но е хубава. В нея пише как да укротиш петте основни стихии във вселената: земя, въздух, вода, огън и сирене!

— Какво сирене?

Той се почеса по восъчната глава.

— Ами да, почти съм сигурен, че е петата стихия. Но ти продължавай нататък!

Обърнахме се към следващата лавица.

— Не — оповести Кнедъл. — Не. Скука. Скука. Я, Клайв Къслър^[2]! Не. Не.

Тъкмо да се отчая, когато той възкликна:

— Ето я!

Замръзнах на място.

— Къде?

— Синята книга със златното по края — обясни Кнедъл. — Онази, която е…

Извадих я и цялото помещение се разтресе.

— … с капан — продължи Кнедъл.

Сейди се разпищя като попарена. Обърнах се и видях, че полита. От тавана с шеметна скорост се стрелна нещо мъничко и черно. Сейди се сблъска с него във въздуха и черното нещо изчезна в устата й.

Още преди да съм осъзнал колко е гнусно, долу ревнаха аларми. От тавана западаха още черни нещица, които сякаш се множаха във въздуха и се носеха на вихрушка от козина и криле.

— Ето ти го отговора — каза ми Кнедъл. — Дежарден е решил да призове плодоядните прилепи. Тръгнеш ли да вадиш книги, които не бива да се пипат, и те връхлита напаст от плодоядни прилепи. Точно те са капанът.

Тварите ми се нахвърлиха, сякаш съм зряло манго: пикираха към лицето ми, вкопчваха се с остри нокти в ръцете ми. Стиснах книгата и хукнах към масата, но не виждах почти нищо.

— Махай се оттук, Сейди! — ревнах.

— ГРА! — изграчи тя — надявах се това да означава „да“.

Намерих работната чанта на татко и натиках вътре книгата и Кнедъл. Вратата на библиотеката се разтресе. Някой изкрещя на френски.

„Време е за птицата, Хор — помислих си отчаян. — И нека не е птица ему, много те моля!“

Хукнах към стъклената врата. В последния момент усетих, че летя — отново бях сокол, устремил се към студения дъжд. С шестото чувство на хищник усетих, че ме преследват някъде към четири хиляди освирепели плодоядни прилепа.

Соколите обаче са бързи като стрела. След като излязох навън, се насочих на север с надеждата да отклоня прилепите от Сейди и Баст. Изплъзнах им се лесно, но и внимавах да не се отдалечавам много, иначе те щяха да се откажат. После описах шеметно малък кръг и се понесох обратно към Сейди и Баст, към които се спуснах със сто и петдесет километра в час.

Баст ме погледна изненадана, когато тупнах на тротоара, препънах се и отново се превърнах в човек. Сейди ме хвана за ръката и чак тогава забелязах, че и тя си е върнала обичайния вид.

— Беше ужасно! — заяви сестра ми.

— Бързо, трябва да приложим стратегия за оттегляне — посочих аз небето, където облакът разлютени черни плодоядни прилепи се приближаваше все повече и повече.

— Към Лувъра! — Баст ни сграбчи за ръцете. — Там е най-близкият портал.

На три пресечки оттук. Беше изключено да успеем.

Точно тогава червената врата в къщата на Дежарден се отвори с гръм и трясък, но ние не чакахме да видим какво ще излезе отвътре. Хукнахме колкото ни крака държат по „Рю де Пирамид“.