Рик Риърдън
Червената пирамида (28)

26. На борда на „Египетска царица“

Картър

Доколкото изобщо може да е приятно да пътуваш към Земята на мъртвите, корабчето не беше никак лошо. Беше с няколко палуби и с богато украсени перила, боядисани в черно и зелено. От веслените колела отстрани водата сякаш бе кипнала, а върху кабината на щурвала с проблясващи златни букви беше написано името: ЕГИПЕТСКА ЦАРИЦА.

На пръв поглед човек оставаше с впечатлението, че корабчето не е нищо повече от туристическа атракция: поредното плаващо казино или туристическо параходче за старци. Но ако се взреше по-внимателно, започваше да забелязва странни подробности. Името на корабчето беше написано първо на английски, после на демотическо писмо и накрая с йероглифи. От комините се виеше изпъстрен с искри дим, сякаш в пещите хвърляха злато. Из палубите се носеха клъбца пъстроцветен огън. А на носа на кораба бяха нарисувани две очи, които мърдаха, мигаха и оглеждаха реката — да не дебнат опасности.

— Странно — отбеляза Сейди.

Аз кимнах.

— И друг път съм виждал по лодки и кораби нарисувани очи. В Средиземноморието го правят и досега. Но очите обикновено не се движат.

— Какво? Не, не ти говорех за тъпите очи. Онази жена там, на най-високата палуба… — Сейди грейна в усмивка. — Баст!

И иска ли питане, от прозореца на кабинката с щурвала се подаваше любимата ни котка. Тъкмо да й махна с ръка, когато забелязах, че до нея, стиснала щурвала, стои някаква твар. Тя беше с тялото на човек и беше облечена в бяла униформа, като капитан на кораб. Само че на мястото на главата й имаше двуостра секира, щръкнала от яката. При това не ви говоря за някаква брадвичка, с каквато се секат дърва. А за бойна секира: две еднакви железни остриета с формата на полумесеци, едното отпред, където би трябвало да е лицето, и второто — отзад, а върховете им бяха целите на подозрителни засъхнали червени петна.

Корабът дойде на пристана. Блеснаха огнени кълбета, които свалиха мостика, завързаха въжетата и като цяло се заеха с всичко, каквото прави екипажът. Направо не проумявам как го вършеха без ръце и без да подпалят нещо, но това не бе най-странното, което виждах през последната седмица.

Баст слезе от кабинката на щурвала. След като се качихме на кораба, тя ни прегърна — прегърна дори Хуфу, който се опита да й върне жеста, като започна да я пощи — да няма бълхи.

— Радвам се, че сте се измъкнали живи — заяви ни Баст. — Какво се случи?

Разказахме й в най-общи линии и косата й отново настръхна.

— Елвис ли? Виж ти! На стари години Тот е започнал да става жесток. Е, не мога да кажа, че се радвам, задето съм се върнала на тази лодка тук. Мразя вода, но сигурно…

— Значи си се качвала на нея и друг път? — попитах аз.

Усмивката на Баст трепна.

— Както винаги, милион въпроса, но нека първо хапнем. Капитанът ни чака.

Не изгарях го желание да се срещам с грамадната секира, не умирах и за поредната вечеря със запечени сандвичи със сирене и котешка храна, но въпреки това влязохме заедно с Баст в корабчето.

Трапезарията беше богато украсена в египетски стил. По стените имаше пъстри стенописи с изображения на богове. Таванът се крепеше на позлатени колони. Дългата маса беше отрупана с най-различни неща: сандвичи, пици, хамбургери, мексикански ястия, с какво ли още не. Това донякъде компенсираше, че бяхме пропуснали барбекюто на Тот. На маса малко по-встрани имаше хладилна камера, наслагани в редица златни бокали и автомат за най-малко двайсет различни безалкохолни напитки. Махагоновите столове бяха с дърворезба, с която наподобяваха песоглавци — с тях помещението приличаше доста на Стаята с джунглата в Грейсланд, но Хуфу явно нямаше нищо против. Излая на стола си колкото да покаже кой тук е най-маймуната, и седна върху краката на песоглавеца. Взе си от панера с плодове едно авокадо и започна да го бели.

Вратата в другия край на стаята се отвори и влезе онзи тип със секирата. Наложи се да се наведе, за да не отсече горния край на рамката.

— Господарю и господарке Кейн — поклони се капитанът. Гласът му приличаше на треперливо бръмчене, което прокънтя по предното острие. Гледал съм веднъж едно видео с някакъв, който свиреше, като удряше с чук по трион, и гласът на капитана звучеше, горе-долу, така. — За нас е чест да сте на кораба.

— Господарке Кейн — повтори замислена Сейди. — Харесва ми.

— Аз съм Окървавената секира — представи се капитанът. — Какви са вашите заповеди?

Сейди погледна Баст и вдигна вежда.

— Той се подчинява на заповедите ни?

— В рамките на разумното — отвърна тя. — Прикрепен е към рода ви. Баща ви… — Баст се прокашля. — Именно капитанът и баща ви са призовали тази лодка.

Демонът секира избуча неодобрително.

— Не си ли им казала, богиньо?

— Сега ще стигна и до това — изсумтя Баст.

— Какво да си ни казала?

— Едни подробности. — Сетне тя продължи забързано: — Лодката може да се повика веднъж в годината, и то само в мигове на голяма нужда. Сега трябва да дадете на капитана заповеди. Той трябва да разполага с ясни указания накъде да продължим… без да се излагаме на опасност.

Зачудих се защо ли Баст е толкова притеснена, но онзи със секирата вместо глава чакаше заповедите ни и петната спечена кръв по остриетата ми напомниха, че е по-добре да не го държа в напрежение.

— Трябва да посетим Залата на Съдилището — обясних му аз. — Отведи ни в Земята на мъртвите.

Окървавената секира забръмча умислено.

— Ще имам грижата, господарю Кейн, но се иска време.

— Трябва да побързаме — казах и се извърнах към Сейди. — Днес коя дата сме… двайсет и седми вечерта, нали? — Тя потвърди с кимане. — По изгрев-слънце вдругиден Сет ще построи пирамидата и ако не го спрем, ще унищожи света. Затова, капитан Много голяма секира или както там ти е името, бих казал, че бързаме.

— Ще направим всичко по силите си, разбира се — отвърна Окървавената секира, макар че гласът му прозвуча малко… малко остро. — Екипажът ще подготви каютите ви. Ще седнете ли да вечеряте, докато чакате?

Погледнах отрупаната с храна маса и усетих, че съм прегладнял. Не бях слагал залък в уста, откакто бяхме на Паметника на Вашингтон.

— Да. Хм, благодаря, Окървавена секиро.

Капитанът се поклони още веднъж и заприлича прекалено много на гилотина. После ни остави с вечерята.

В началото се хвърлих да ям и не ми беше до приказки. Изгълтах един сандвич с телешко печено, две-три парчета черешова торта със сладолед и три чаши джинджифилова лимонада и чак тогава поспрях да си поема въздух.

Сейди не яде чак толкова много. Но тя беше обядвала в самолета. Взе си сандвич със сирене и краставица и една от онези странни пиратски напитки, по които си пада — „Райбина“. Хуфу си избираше внимателно от всичко, което завършваше на „о“: „Дорито“, „Орио“ и някакво месо. Бизонско? Броненосецко? Страх ме беше дори да предположа какво е.

Клъбцата огън се носеха предпазливо из стаята, за да ни напълнят отново бокалите и, след като се нахранихме, да ни вдигнат чиниите.

След толкова дни, през които бяхме бягали, за да си спасим живота, ми беше приятно просто да седя до масата с вечерята и да си почивам. Думите на капитана, че не може да ни откара незабавно в Земята на мъртвите, бяха най-добрата новина, която бях чувал от доста време.

— Хрр! — рече Хуфу, после си избърса устата и грабна едно от клъбцата огън.

Направи от него светеща баскетболна топка и ми изсумтя.

За разлика от обикновено бях почти сигурен какво ми е казал на песоглавски. Не беше покана. Значеше нещо от рода на: „Сега ще ида да поиграя сам баскетбол. Няма да те поканя, защото си толкова вързан, че чак ми се повдига.“

— Ама разбира се, мой човек, — отвърнах, макар че от притеснение лицето ми беше пламнало. — Позабавлявай се.

 

 

Хуфу изсумтя още веднъж, после излезе с топката под ръка. Запитах се дали някъде на кораба ще намери баскетболно игрище.

Баст, която седеше в другия край на масата, избута чинията. Почти не се беше докоснала до котешката храна с риба тон.

— Не си ли гладна? — попитах я.

— Хмм? О… вероятно не.

Тя завъртя безжизнено бокала. Върху лицето й се беше изписало нещо, каквото не свързвах с котки: вина.

Ние със Сейди се спогледахме. Проведохме кратък безмълвен разговор, нещо от рода на: „Питай я.“ „Не, питай я ти.“

Сейди, разбира се, по я бива да гледа лошо, затова изгубих надпреварата.

— Баст! — подхванах. — Какво искаше да ни каже капитанът?

Тя се подвоуми.

— А, това ли? Не ги слушайте демоните. На Окървавената секира й е направена магия да служи, но ако го пуснеш на свобода, можеш да бъдеш сигурен, че ще ни накълца всички.

— Сменяш темата — напомних й аз.

Баст прокара разсеяно пръст по масата и в мокрото кръгче, останало от бокала й, нарисува няколко йероглифа.

— Истината ли? Не съм била на кораба, откакто почина майка ви. Родителите ви закотвиха корабчето на Темза. След… злополуката баща ви ме доведе тук. Именно тук сключихме споразумението.

Дадох си сметка, че Баст има предвид точно тук, на масата. След смъртта на мама татко е седял тук отчаян и не е имало кой да го утеши освен богинята котка, демона секира и рояка реещи се светлинки.

Взрях се в слабото сияние в лицето на Баст. Сетих се за картинката, която бяхме намерили в Грейсланд. Дори в човешки вид Баст приличаше много на онази котка — котка, нарисувана от художник преди няколко хилядолетия.

— Не е било само чудовище на хаоса, нали? — попитах я аз.

Баст се вторачи в мен.

— За какво ми говориш?

— За нещото, с което си се сражавала, след като майка и татко са те пуснали от обелиска. Не е било само чудовище на хаоса. Ти си се сражавала с Апоп.

Слугите светлинки из помещението помръкнаха. Една от тях изпусна чиния и затрепка притеснено.

— Не изричай името на Змея — предупреди Баст. — Особено когато предстои да настъпи нощ. Нощта е негово царство.

— Значи е вярно — стресна се Сейди и поклати глава. — Защо не каза нищо? Защо ни излъга?

Баст сведе поглед. Както седеше в здрача, изглеждаше уморена и крехка. Лицето й беше набраздено от следите на стари бойни белези.

— Бях Окото на Ра — обясни тихо тя. — Любимка на бога на Слънцето, проводник на волята му. Имате ли представа каква чест беше това? — Тя протегна нокти и започна да ги разглежда. — Видят ли рисунка на бойната котка на Ра, всички смятат, че това е лъвицата Сехмет. И тя наистина беше първата любимка на Ра. Но беше много кръвожадна и неуправляема. Накрая беше принудена да се оттегли и Ра избра мен, малката Баст, за свой боец.

— Защо говориш така, сякаш те е срам? — попита Сейди. — Каза, че е чест.

— В началото, Сейди, се гордеех. Векове наред се сражавах със Змея. Котките и змиите са заклети врагове. Вършех си добре работата. Но после Ра се оттегли на небето. С последното си заклинание ме привърза към Змея. Запрати ни и двамата в бездната, където бях натоварена на се бия със Змея и за вечни времена да не му позволявам да се отскубне от битката.

Изведнъж проумях нещо.

— Значи не си била каква да е затворница. Стояла си затворена по-дълго от всички други богове.

Тя затвори очи.

— Още помня думите на Ра: „Вярна ми, котко. Това е най-свещеният ти дълг.“ И аз го изпълнявах с гордост… много столетия. После хилядолетия. Представяте ли си какво ми е било? Ножове срещу остри зъби, ножове, които замахват и съсичат, неспирна война в мрака. Жизнените ни сили ставаха все по-малко, и моите, и на противника, и аз започнах да осъзнавам какъв е замисълът на Ра. Ние със Змея да се разкъсаме взаимно на парчета и светът да бъде спасен. Ра е могъл да се оттегли с чиста съвест само ако е знаел, че хаосът няма да надделее над Маат. И че ще изпълня дълга си. Нямах избор. Докато родителите ви…

— Не са ти разчистили пътя за бягство — довърших вместо нея. — И ти си тръгнала по него.

Посърнала, Баст вдигна очи.

— Аз съм царица на котките. Имам много способности. Но да ти призная, Картър… котките не са от най-храбрите същества.

— Ами Ап… врагът ти де?

— Той остана затворен в бездната. Ние с баща ти бяхме сигурни, че ще се получи така. Змеят вече беше много обезсилен от хилядолетната схватка с мен и когато майка ти впрегна собствената си жизнена сила, за да затвори бездната… тя направи истински магьоснически подвиг. Би трябвало да е невъзможно Змеят да разбие такъв мощен печат. Но оттогава минаха години… и увереността ни, че той няма да избяга от затвора си, започна да се топи. Не си и представям какво ще се случи, ако Змеят успее някак да избяга и да си върне силата. И за това вина ще нося аз.

Помъчих се да си представя Змея Апоп — твар на хаоса, по-страшна и от Сет. Видях наум как Баст се сражава цяла вечност с ножовете срещу чудовището. Може би трябваше да й се разсърдя, задето не ни е казала по-рано истината. Вместо това ми домъчня за нея. По волята на други беше изживяла същото, каквото ни се струпа сега и на нас: била е принудена да свърши нещо, което й е непосилно.

— И защо родителите ни са те пуснали на свобода? — попитах аз. — Казаха ли?

Тя кимна бавно.

— Губех битката. Баща ти ми съобщи как майка ти е предрекла, че ако надделее Змеят, ще се случат… ужасни неща. Те са се видели принудени да ме освободят, да ми дадат време да се възстановя. Казаха, че това била първата стъпка боговете да получат отново полагащото им се място. Не твърдя, че разбирам целия им замисъл. Камък ми падна на сърцето, когато приех предложението на баща ти. Убедих сама себе си, че правя каквото е добро за боговете. Но това не променя факта, че се показах малодушна. Провалих се, докато изпълнявах дълга си.

— Ти нямаш никаква вина — възразих аз. — Не е било честно Ра да иска такова нещо от теб.

— Картър е прав — намеси се и Сейди. — Прекалено голяма жертва за един-единствен човек… за богиня котка де.

— Такава беше волята на моя цар — продължи да упорства Баст. — Фараонът може да дава заповеди на поданиците си — за доброто на царството, дори да жертва живота им, а те трябва да се подчиняват. Хор го знае. Бил е много пъти фараон.

„Казва истината“, обади се Хор.

— Значи си имала глупав цар — отсякох аз.

Корабчето се разклати, сякаш бяхме заорали в плитчина.

— Внимавай, Картър — предупреди Баст. — Маат, редът по света, зависи от верността към законния цар. Оспориш ли го, попадаш под влияние на хаоса.

Толкова се разстроих, че ми идеше да счупя нещо. Идеше ми и да изкрещя, че редът явно не е чак толкова по-добър от хаоса, ако заради него трябва да умреш.

„Вдетиняваш се — накара ми се Хор. — Ти си слуга на Маат. Тези мисли са недостойни.“

В очите ми запариха сълзи.

— В такъв случай явно съм недостоен.

— Картър! — извика ме Сейди.

— А, нищо — отвърнах. — Лягам си.

Излязох с гръм и трясък. Една от трепкащите светлинки се присъедини към мен и ме поведе към каютата ми на горната палуба. Тя сигурно е била много хубава. Не обърнах внимание. Просто се строполих на леглото и заспах непробудно.

 

 

Наистина имах нужда от изключително мощна вълшебна възглавница, защото моята ba не искаше да мирува. /_Не, не, Сейди, и да си бях омотал главата с тиксо, пак едва ли щеше да се получи./_

Духът ми отлетя горе, в кабинката на щурвала, но вътре стоеше не Окървавената секира, а младеж в кожени доспехи, който управляваше корабчето. Очите му бяха очертани с черен молив, той беше гологлав, само отзад на тила имаше сплетена плитчица. Определено спортуваше много, защото ръцете му бяха издути като плондери. На пояса му беше закачен меч като моя.

— Реката е коварна — обясни ми той свойски. — Лоцманът не бива да се разсейва. Винаги трябва да внимава, да не би да се появят плитчини или скрити дънери. Затова по лодките са нарисувани очите ми — за да виждат опасностите.

— Очите на Хор — рекох аз. — Твоите очи.

Богът сокол се взря в мен и аз забелязах, че очите му са различни на цвят: едното беше ослепително жълто като слънцето, а другото проблясващо, сребристо като луната. Човек съвсем се объркваше, докато ги гледаше, затова се извърнах. И след като го направих, забелязах, че сянката на Хор не съответства на вида му. Върху кабината на щурвала се беше очертал силуетът на грамаден сокол.

— Питаш се дали редът е по-добър от хаоса — подхвана той. — Разсеян си от сегашния ни враг: Сет. Трябва да получиш урок.

Понечих да кажа: „Няма такова нещо, не се притеснявай“.

Но в същия миг моята ba беше отнесена на друго място. Най-неочаквано се озовах в самолет, голям, международен, на каквито се бяхме качвали с татко милион пъти. На средния ред се бяха сместили Зия Рашид, Дежарден и още двама магьосници, а около тях имаше семейства с пищящи деца. На Зия явно не й пречеше. Тя медитираше спокойно със затворени очи, а Дежарден и другите двама мъже изглеждаха толкова притеснени, че чак ме напуши смях.

Самолетът се разклати напред-назад. Дежарден разплиска виното върху скута си. Надписът за затягане на коланите примига, а високоговорителите изпукаха и по тях се чу глас:

— Тук е капитанът на полета. Както личи, докато се спускаме към Далас, сме навлезли в зона с лека турбулентност, затова ще помоля стюардесите…

Бум! Люковете се разтресоха от гръм, последван незабавно от светкавица.

Зия отвори рязко очи.

— Червения властелин.

Самолетът хлътна рязко надолу и пътниците се разпищяха.

— Il commence^[1] — кресна Дежарден така, че надвика врявата. — Бързо!

 

 

Докато самолетът се тресеше, пътниците пищяха и се вкопчваха в седалките. Дежарден стана от мястото си и отвори отделението за багажа горе.

— Господине! — извика една от стюардесите. — Сядайте, господине!

Той не й обърна внимание. Грабна две познати на вид чанти, пълни с неща за магии, и ги хвърли на колегите си.

След това всичко наистина се обърка. През салона премина ужасна тръпка и самолетът се наклони на една страна. Видях през люковете вдясно как вятърът със скорост осемстотин километра откършва крилото на самолета.

В салона настъпи истински хаос: разлетяха се напитки, книги и обувки, от рафтовете нападаха кислородни маски, които се заплетоха една в друга, хората пищяха, сякаш ги дерат.

— Защитете невинните! — нареди Дежарден.

Самолетът се разтресе и по люковете и стените се появиха пукнатини. Пътниците замълчаха и след като самолетът се разхерметизира, изпаднаха в безсъзнание. Четиримата магьосници вдигнаха вълшебните пръчки точно когато самолетът се разпадна на парчета.

За миг магьосниците се понесоха из шеметната вихрушка от буреносни облаци, парчета от корпуса, багаж и пътници, които се въртяха, както бяха прихванати за седалките. После около тях плъзна бяло сияние, мехур енергия, който забави разпадането на самолета и задържа въртящите се отломъци в тясна орбита. Дежарден се пресегна и до него се приближи краят на един облак — ивица пухкава като памук бяла мъгла, наподобяваща спасителен пояс. Другите магьосници направиха същото и бурята се подчини на волята им. Те бяха обгърнати от бяла пара, която се разпростря на перести облаци и те събраха парчетата самолет и ги слепиха.

Покрай Зия падна дете и тя насочи към него вълшебната си пръчка, сетне прошепна някакво заклинание. Момиченцето беше обгърнато от един облак, който го върна. Не след дълго четиримата магьосници вече сглобяваха отново самолета и съединяваха с прилични на облаци паяжинки пукнатините, докато целият салон не бе обвит в сияен пашкул от пара. Навън бурята продължаваше да бушува с гръм и мълнии, но пътниците спяха непробудно по седалките.

— Зия! — извика Дежарден. — Няма да го удържим така дълго.

Тя притича покрай него по пътеката и отиде в пилотската кабина. Предната част на самолета беше оцеляла някак и не се беше разпаднала. Вратата беше бронирана и заключена, но вълшебната пръчка на момичето припламна и вратата се разтопи като восък. Зия влезе в кабината и намери там трима пилоти в безсъзнание. От онова, което видях през прозореца, направо ми призля. Земята се приближаваше през усуканите облаци бързо — много бързо.

Зия удари силно с вълшебната пръчка по летателните уреди. По датчиците премина червена енергия. Те се завъртяха и замигаха, а висотомерът се закрепи на една точка. Носът на самолета се вдигна и скоростта му намаля. Докато гледах, Зия се приземи на едно пасище плавно, така, че самолетът дори не отскочи. После забели очи и се свлече.

Дежарден я намери и я вдигна на ръце.

— Побързайте — подкани той колегите си, — простосмъртните ще се събудят скоро.

Те извлякоха Зия от пилотската кабина, а моята ba беше отнесена сред размазано петно от образи.

Видях отново Финикс — най-малкото част от него. Из долините бушуваше силна червена пясъчна буря, която поглъщаше сгради и планини. Чух през силния горещ вятър смеха на Сет, който злорадстваше от могъществото си.

После видях Бруклин: разрушената къща на Еймъс край река Ист, над която се бе извила зимна буря — вятърът блъскаше града с вой, суграшица и градушка.

След това видях място, което не познавах: река, която лъкатушеше през каньон в пустинята. Небето беше похлупено с катраненочерни облаци, а реката сякаш беше кипнала. Под водата се движеше нещо, нещо огромно, зло и могъщо, и аз усетих, че причаква мен.

„Това е само началото — предупреди ме Хор. — Сет ще унищожи всички, на които държиш. Повярвай ми, знам.“

Реката се превърна в мочурище с висока тръстика. Слънцето горе прежуряше. Из водата се плъзгаха змии и крокодили. Точно до водата имаше колиба със сламен покрив. Пред нея стояха жена и дете на около десет години, които оглеждаха очукан саркофаг. Личеше, че преди време ковчегът е бил произведение на изкуството — от чисто злато, обсипан със скъпоценни камъни, — сега обаче бе повреден и почернял.

Жената плъзна длан по капака му.

— Най-после.

Беше с лицето на майка ми, със сини очи и карамелена на цвят коса, но излъчваше вълшебно сияние и аз разбрах, че гледам богинята Изида.

Тя се извърна към момчето.

— Търсихме толкова дълго, синко. Най-после го намерихме. Ще използвам магия и ще му върна живота.

— Татко! — Момчето погледна с разширени очи сандъка. — Наистина ли е вътре?

— Да, Хор. А сега…

Най-неочаквано колибата лумна в пламъци. От преизподнята се появи богът Сет — могъщ червенокож воин с пърлещи черни очи. Беше с двойната корона на Египет и с манията на фараон. Металният жезъл в ръцете му тлееше.

— Намерихте ковчега, а? — попита той. — Браво на вас.

Изида се пресегна към небето. Призова срещу бога на хаоса мълнии, но жезълът му отби нападението и насочи мълниите обратно към Изида. Богинята беше отхвърлена и завъртяна от дъги електрически ток.

— Мамо! — Момчето извади нож и се спусна към Сет. — Ще те убия!

Сет нададе мощен смях. Изплъзна се бързо на малчугана и го изрита на земята.

— Имаш дух, племеннико — призна. — Но няма да живееш достатъчно дълго, за да се опълчиш срещу мен. Колкото до баща ти, явно се налага да се отърва по-трайно от него.

Сет стовари металния жезъл върху капака на ковчега. Той се натроши като лед и Изида изпищя.

— Пожелай си нещо. — Сет духна с все сила и парчетата от ковчега отхвърчаха в небето, където се пръснаха във всички посоки. — Клетият Озирис — разпадна се на късове, които сега са разпилени навред из Египет. Колкото до теб, сестро Изидо, бягай! Това го правиш най-добре.

Сет се спусна напред. Изида сграбчи сина си за ръката и двамата се превърнаха в птици, които, за да се спасят, отлетяха.

Картината избледня и аз се озовах отново в кабината с щурвала на парахода. Слънцето изгря, покрай нас започнаха да минават бързо градове и шлепове, а бреговете на Мисисипи се сляха на петно от светлосенки.

— Той унищожи баща ми — ми каза Хор. — Ще направи същото и с твоя баща.

— Няма — отвърнах аз.

Хор впи в мен странните си очи — едното бляскаво златно, а другото сияещо сребърно.

— Майка ми и леля Нефтида търсиха години наред парчетата от ковчега и тялото на баща ми. Когато събраха и четиринадесетте къса, братовчед ми Анубис помогна да съединим баща ми с ивици плат за мумии, но майка пак не успя да го възкреси с магия. Озирис се превърна в немъртъв бог, в полужива сянка на баща ми, годна да управлява само в Дуат. Но това, че съм го загубил, ми вдъхна гняв. А гневът ми вдъхна сили да разгромя Сет и сам да се кача на престола. Ти трябва да сториш същото.

— Не ми трябва престол — отговорих. — Искам татко.

— Не се заблуждавай. Сет само си играе с теб. Ще ти донесе отчаяние и скръбта ще те омаломощи.

— Трябва да спася татко!

— Друга е задачата ти — укори ме Хор. — На карта е заложена съдбата на света. А сега се събуди!

 

 

Сейди ми тресеше ръката. Двете с Баст се бяха надвесили над мен, изглеждаха угрижени.

— Какво? — попитах аз.

— Тук сме — каза притеснена Сейди.

Беше се преоблякла в чисти ленени дрехи, този път черни, в тон с кубинките. Дори беше успяла да си боядиса наново косата и сега кичурите бяха сини.

Седнах в леглото и усетих, че за пръв път от една седмица съм си починал. Душата ми може и да беше пътешествала, но поне тялото ми бе поспало. Погледнах през люка на каютата. Навън беше непрогледен мрак.

— Колко съм спал? — попитах настойчиво.

— Преплавахме почти цялата Мисисипи и навлязохме в Дуат — отвърна Баст. — Сега наближаваме Първия праг.

— Какъв пръв праг? — полюбопитствах.

— При Входа към Земята на мъртвите — уточни мрачно тя.