Рик Риърдън
Червената пирамида (37)

35. Едни мъже молят да ги упътят (и питат за други знаци за Апокалипсиса)

Сейди

И аз не знам как съм успяла, при положение че Картър и Зия не млъкваха, но съм заспала на леглото отзад в кабината. Колкото и да бях развълнувана, че виждам Еймъс жив, щом потеглихме отново, се върнах на леглото и пак се унесох. Сигурно човек остава съвсем без сили, ако направи една хубава магия ha-di.

Иска ли питане, моята ba се възползва от случая да попътешества. Кога ли най-после щях да се наспя като хората?

Озовах се отново в Лондон, на брега на Темза. Пред мен се издигаше Иглата на Клеопатра. Денят беше сив, прохладен и спокоен, а миризмата на тинята, останала след отлива, ми напомни за дома.

До мен стоеше Изида в бяла като облак рокля и с черна коса, в която бяха вплетени диаманти. Многобагрените й криле ту помръкваха, ту грейваха отново като северното сияние.

— Майка ти и баща ти са се досещали — рече тя. — Баст е била омаломощена.

— Тя ми беше приятелка — казах аз.

— Да. Вярна, добра слуга. Но хаосът не може да бъде сдържан вечно. Той се просмуква в пукнатините на цивилизацията, разяжда я по краищата. Не може да бъде спрян и уравновесен. Просто такава е природата му.

Обелискът изтътна и засия едва-едва.

— Днес Америка ще бъде унищожена като континент — продължи замислена Изида. — Но ако боговете не се сплотим, ако не достигнем пълната си мощ, не след дълго хаосът ще унищожи целия свят на човеците.

— Правим всичко по силите си — настоях аз. — Ще победим Сет.

Изида ме погледна тъжно.

— Знаеш, че ти говоря за друго. Сет е само началото.

Образът се смени и аз видях Лондон в развалини. Бях се натъквала на ужасяващи снимки на града по време на бомбардировките през Втората световна война, но това изобщо не можеше да се сравнява с тях. Градът беше изравнен със земята: накъдето и да се обърнеш, километри развалини и прах, Темза заприщена с отломъци. Стоеше само обелискът и докато го гледах, той започна да се пропуква и да се разтваря като призрачно цвете.

— Не ми показвай такива неща — примолих се аз.

— Но те ще се случат доста скоро — обясни Изида, — както предсказа и майка ти. Но ако не можеш да издържиш…

Гледката се смени отново. Стояхме в тронната зала на дворец — същата, която бях виждала и онзи път, когато Сет бе положил в ковчег Озирис. Боговете се събираха, изникваха като снопове светлина, която струи през тронната зала, гъне се около колоните и приема формата на хора. Един стана Тот с изцапаната лабораторна престилка, очилата с телени рамки и щръкналата във всички посоки коса. Друг пък се преобрази на Хор, гордия млад воин със сребристозлатни очи. Богът на крокодилите Себек стисна воднистия си жезъл и ми се озъби. Зад една колона се скри цяло гъмжило скорпиони, които се появиха от другата страна вече като своята богиня Серкет в кафява рокля. После сърцето ми подскочи, защото забелязах в здрача зад престола момче в черно: Анубис с тъмни очи, които ме проучваха със съжаление.

Той посочи престола и аз видях, че е празен. Дворецът беше без сърце. Помещението беше студено и тъмно и човек не можеше да повярва, че тук някога са се провеждали тържества.

Изида се извърна към мен.

— Трябва ни управник. Налага се Хор да стане фараон. Той трябва да обедини боговете и Дома на живота. Няма Друг начин.

— Изключено е да имаш предвид Картър — отсякох аз. — Този смотаняк, брат ми — фараон? Шегуваш ли се?

— Трябва да му помогнем. Ти и аз.

Тази мисъл беше толкова нелепа, че щях да се изсмея, ако боговете не ме гледаха толкова угрижено.

— Да му помогна ли? — повторих аз. — Защо той не помогне на мен да стана фараон?

— Имало е силни жени фараони — призна Изида. — Хатшепсут е управлявала успешно дълги години. По мощ Нефертити не е отстъпвала на мъжа си. Но твоят път, Сейди, е друг. Силата ти няма да дойде от това, че седиш на престол. Мисля, че го знаеш.

Погледнах престола и си дадох сметка, че Изида е права. Изобщо не ме привличаше мисълта да седя там с корона на главата и да се опитвам да управлявам тези кисели богове. Но… Картър?

— Станала си силна, Сейди — продължи Изида. — Според мен не осъзнаваш колко силна. Не след дълго ще се изправим заедно пред изпитанието. Ще надделеем, ако поддържаш смелостта и вярата си.

— Смелостта и вярата — казах аз. — Те не са моята стихия.

— Наближава твоят миг — отсъди Изида. — Зависим от теб.

Боговете ме наобиколиха и ме загледаха с очакване. Стегнаха ме в обръч и аз едвам дишах — сграбчваха ме за ръцете, разтърсваха ме…

 

 

Събудих се и видях, че Зия ме бута по рамото.

— Спряхме, Сейди.

Пресегнах се инстинктивно към вълшебната пръчка.

— Какво? Къде?

Зия отмести завесата при леглото и се надвеси от предната седалка над мен — изнерви ме, все едно беше лешояд.

— Еймъс и Картър са на бензиностанцията. Бъди готова да потеглим.

— Защо? — Седнах и погледнах през предното стъкло, право към бушуващата буря. — О…

Небето беше черно, така и не разбрах ден ли е, нощ ли. През вятъра и пясъчната вихрушка различих, че сме на паркинг пред осветена бензиностанция.

— Във Финикс сме — обясни Зия, — но почти целият град е обезлюден. Хората се изнасят.

— Часът?

— Четири и половина след полунощ — отговори Зия. — Магията не действа много. Колкото повече се приближаваме към планината, толкова по-страшно става. И системата за глобално позициониране на камиона е излязла от строя. Еймъс и Картър отидоха да помолят да ги упътят.

Това не звучеше обещаващо. Щом двама магьосници бяха изпаднали в такова отчаяние, че да ходят да молят да ги упътват, значи работата ни беше спукана.

Кабината на камиона се разклати от ревящия вятър. След всичко, което ни се беше стоварило, изглеждаше смешно да се страхувам от някаква си буря, но се прекатерих през седалката, за да седна до Зия и да не съм сама.

— Откога са там? — попитах.

— От скоро — отвърна тя. — Исках двете да поговорим, докато не са се върнали.

Аз вдигнах вежда.

— За Картър ли? Е, ако се питаш дали те харесва, сигурно можеш да се досетиш по това как се е разпелтечил.

Зия се свъси.

— Не, аз…

— Питаш дали имам нещо против ли? Много мило от твоя страна. Трябва да призная, че в началото имах съмнения, все пак се заканваше да ни убиеш, но после реших, че не си от лошите, пък и Картър е луднал по теб, така че…

— Не е за Картър.

Аз сбърчих нос.

— Охо. Забрави, ако обичаш, какво ти казах току-що.

— За Сет е.

— Божичко — въздъхнах аз. — Пак ли се почва? Още ли подозираш Еймъс?

— Трябва да си сляпа, за да не го виждаш — заяви тя. — Сет обича измамата и капаните. Това е любимият му начин да убива.

Дълбоко в себе си знаех, че е права. Вие безспорно ще си помислите, че съм глупачка, щом не съм я послушала. Но случвало ли ви се е да си седите и някой да започне да злослови за ваш роднина? Дори да не е от любимите ви близки, естествената реакция е да го защитите — поне при мен беше така вероятно защото като начало нямах чак толкова много роднини.

— Виж какво, Зия, не мога да повярвам, че Еймъс ще…

— Еймъс няма да го направи — съгласи се Зия. — Но Сет е в състояние да прекърши ума и да завладее тялото. Не съм специалистка по обсебването, но едно време това е бил много разпространен проблем. Доста трудно е да се освободиш от второразредните демони. А един важен бог…

— Той не е обсебен. Изключено — отсякох и се свъсих.

Там, където последния път бях държала перото на истината, по дланта ме парна остра болка. Но аз не лъжех! Наистина вярвах, че Еймъс е невинен… нали така?

Зия се взря в лицето ми.

— Искаш Еймъс да е добре. Той ти е чичо. Загубила си прекалено много близки. Разбирам те.

Идеше ми да възразя, че не разбира нищо, но от гласа й заподозрях, че и тя е познала скръбта — дори повече от мен.

— Нямаме избор — казах. — До изгрев-слънце остават колко… май три часа? Еймъс знае най-добрия път за планината. Дори да е капан, трябва да отидем там и да се опитаме да спрем Сет.

Почти видях как мислите се носят шеметно в главата на Зия и тя търси някакъв начин — какъв да е начин да ме убеди.

— Добре тогава — рече накрая. — Исках да кажа на Картър нещо, но така и нямах възможност. Ще кажа на теб. Последното нещо, от което се нуждаете, за да спрете Сет…

— Едва ли знаеш тайното му име.

Зия се взря в очите ми. Може би заради перото на истината бях сигурна, че тя не блъфира. Наистина знаеше името на Сет. Или най-малкото смяташе, че го знае.

Пък и, да си призная, докато бях отзад в кабината, бях чула отчасти разговора й с Картър. Не че съм искала да подслушвам, но беше трудно да не ги чувам. Погледнах Зия и се помъчих да повярвам, че в нея се е вселила Нефтида, но нещо не се връзваше. Бях разговаряла с богинята. Тя ми беше казала, че е далеч и се е вселила в спящ човек. А Зия си беше направо тук, пред мен.

— Ще се получи — настоя Зия. — Но аз не мога да го направя. Трябва да го направите вие.

— Защо не използваш името самата ти? — продължих да настоявам. — Защото си изразходвала цялата си магия ли?

Тя подмина въпроса.

— Само ми обещай, че ще го използваш сега с Еймъс, още преди да сме отишли на планината. Това вероятно ще бъде последният ти шанс.

— Но ако грешиш, ще пропилеем този единствен шанс. Веднъж използвана, книгата изчезва, нали?

Зия кимна без особено желание.

— След като бъде прочетена, книгата ще се разпадне и ще се появи някъде другаде по земята. Но ако протакаш, сме обречени. Ако Сет те примами в леговището си, където е най-силен, никога няма да събереш сили да му се противопоставиш. Моля те, Сейди…

— Кажи ми името — подканих. — Обещавам да го използвам, когато му дойде времето.

— Сега е времето.

Поколебах се с надеждата Изида да изрече някакви мъдри думи, но богинята мълчеше. Не знам дали е трябвало да се поддавам. Нещата може би щяха да се развият различно, ако се бях съгласила с плана на Зия. Но още преди да съм взела решение, вратите на камиона се отвориха и Еймъс и Картър се качиха заедно с вихрушка пясък.

— Близо сме — усмихна се Еймъс, сякаш това бе добра новина. — Много, много близо.