Рик Риърдън
Червената пирамида (7)

5. Запознанство с маймуната

Картър

Пак съм аз, Картър. Извинявайте. Наложи се да прекъснем за малко записа, защото ни следяха… хм, по-късно ще стигнем и до това.

Сейди ви разказваше как сме напуснали Лондон, нали?

И така, слязохме заедно с Еймъс до странната лодка, закотвена при кея на реката. Стисках под мишница работната чанта на татко. Още не можех да повярвам, че го няма. Чувствах се гузен, задето напускам Лондон без него, но вярвах на Еймъс за едно: точно сега не можех да помогна на баща си. Не се доверявах на Еймъс, но реших, че ако искам да разбера какво е станало, се налага да тръгна с него. Той май беше единственият, който знаеше нещо.

Еймъс се качи на тръстиковата лодка. Сейди скочи веднага при него, аз обаче се поколебах. И друг път бях виждал по Нил такива лодки и те никога не ми се бяха стрували особено устойчиви.

Тази беше изплетена от растителни влакна и приличаше на огромно плаващо килимче. Помислих си, че не е хубаво отпред да горят факли, защото, ако не потънем, ще се подпалим и ще изгорим. На румпела отзад стоеше дребосък, облечен в шлифера на Еймъс, беше си сложил на главата и бомбето му, което беше нахлупил, затова не му видях лицето. Ръцете и краката му бяха скрити под гънките на дрехата.

— Как се движи тази чудесия? — попитах аз. — Няма платна.

— Вярвай ми — рече той и ми подаде ръка.

Нощта беше студена, но още щом стъпих в лодката, изведнъж ми стана по-топло, сякаш факлите хвърляха върху нас защитно поле. В средата на лодката имаше къщурка от закрепени една за друга рогозки. Сгушена в ръцете на Сейди, Кифличка протегна врат, подуши я и изръмжа.

— Седнете вътре — предложи Еймъс. — Нищо чудно пътуването да е бурно.

— Благодаря, ще постоя права — отвърна Сейди и кимна към дребосъка отзад. — Кой ти е кормчия?

Еймъс сякаш не чу въпроса.

— Дръжте се всички!

Кимна на мъжа и лодката се устреми напред.

Трудно е да опиша какво почувствах. Сигурно се сещате как на гърлото ви засяда буца, когато сте се качили на влакче на ужасите, а то се устремява право надолу. Усещането беше горе-долу такова, с тази разлика, че не падахме. Лодката се движеше изумително бързо. Светлините на града избледняха, сетне бяха погълнати от гъста мъгла. В мрака екнаха странни звуци: като от плъзгане и съскане, далечни викове, гласове, нашепващи на езици, които не разбирах.

Започна да ми се гади. Звуците се усилиха и накрая за малко да се разпищя и аз. После най-неочаквано лодката забави ход. Звуците утихнаха и мъглата се разсея. Светлините на града отново блеснаха, по-ярки и отпреди.

Над нас изникна мост, много по-висок от лондонските. Стомахът ми се обърна. Вляво видях познати очертания: сградата на „Крайслер“, Емпайър Стейт Билдинг.

— Не може да бъде — възкликнах. — Ню Йорк.

Сейди не беше по-добре от мен, направо бе посиняла.

Още държеше на ръце Кифличка, която беше затворила очи и като че ли мъркаше.

— Не може да бъде — повтори Сейди. — Пътували сме само няколко минути.

Но ето че се носехме по Ист Ривър, точно под моста Уилямсбърг. Плъзнахме се и спряхме на малък кей, откъм страната на Бруклин. Пред нас се простираше промишлена зона с купчини скрап и стари строителни машини. В средата, точно край реката, се извисяваше огромен заводски склад със заковани с дъски прозорци и стени, изпъстрени с графити.

— Това не е никаква къща — отбеляза Сейди.

Наистина беше изумително схватлива.

— Я погледни още веднъж — посочи Еймъс горния край на сградата.

— Ама как… как… — подхванах, но не успях да довърша.

И аз не знаех как не съм забелязал нещо, което е повече от очевидно: пететажна къща, кацнала като още един етаж на торта върху покрива на склада.

— Няма как да построиш там горе къща.

— Дълго е за обясняване — отвърна Еймъс. — Но ни трябваше място, където да се усамотяваме.

— И това тук е източният бряг — намеси се и Сейди. — В Лондон ти спомена, че баба и дядо също живеят на източния бряг.

Еймъс се усмихна.

— Да. Браво на теб, Сейди. В древността източният бряг на Нил винаги се е смятал за място на живите, място, откъдето изгрява слънцето. Мъртвите са били погребвани на западния бряг на реката. Смятало се е, че ако живееш на него, не ти върви в живота и дори си в опасност. Този обичай и досега се спазва от нашия… от нашия народ.

— Нашия народ ли? — попитах аз, но Сейди ме прекъсна и също зададе въпрос.

— Значи не можеш да живееш в Манхатън?

Еймъс погледна свъсен към другия бряг на реката и Емпайър Стейт Билдинг.

— Манхатън си има други проблеми. Други богове. Най-добре е да бъдем отделно.

— Други какви? — възкликна настойчиво Сейди.

— Нищо, нищо — рече Еймъс и мина покрай нас, за да отиде при кормчията.

Грабна шапката и шлифера — отдолу не се показа никой. Кормчията просто го нямаше. Еймъс си сложи бомбето, сгъна шлифера и го преметна през ръка, а после посочи към металната стълба отстрани на склада — тя водеше чак до къщата на покрива.

— Всички да слизат на брега — подкани той. — И добре дошли в Двайсет и първи ном.

 

 

— Гном ли? — попитах аз, докато се качвах след него по стълбите. — Джудже?

— За Бога, не — отговори Еймъс. — Мразя гномове. Смърдят.

— Но нали каза…

— Ном. Н-о-м. Област, окръг. Понятието е достигнало до нас от дълбока древност, когато Египет е бил разделен на четиридесет и две провинции. Днес системата е малко по-различна. Пръснали сме се по цялата земя. Светът е разделен на триста и шейсет нома. Египет, разбира се, е Първият. Голям Ню Йорк пък е Двайсет и първият.

Сейди ме погледна и завъртя пръст до слепоочието си.

— Не, Сейди — опроверга я Еймъс, без да се обръща. — Не съм луд. Има много неща, които трябва да научиш.

Качихме се по стълбата. Погледнах нагоре към къщата, но ми беше трудно да разбера какво виждам. Постройката беше висока най-малко петнайсет метра, беше построена от огромни късове варовик и имаше алуминиева дограма. Около прозорците бяха издълбани йероглифи, а стените бяха осветени и така сградата приличаше на нещо средно между съвременен музей и древен храм. Но най-странното бе, че обърнех ли поглед, цялата къща сякаш изчезваше. Опитах няколко пъти, за да съм сигурен. Погледнех ли сградата с крайчеца на окото, нея я нямаше. Трябваше да се взра много съсредоточено, за да я видя отново, и дори за това се искаше голяма воля.

Еймъс спря пред входа, който беше с размерите на гаражна врата: масивен квадрат от тъмно дърво, по което не забелязах ръкохватка или ключалка.

— Първо ти, Картър.

— Хм, а как да…

— Ти как мислиш?

Страхотно, няма що — поредната загадка. Идеше ми да предложа да грабнем Еймъс и да ударим като с таран с главата му вратата, за да видим дали ще се получи. Но погледнах още веднъж вратата и ме обзе много странно чувство. Протегнах ръка. Бавно, без да докосвам вратата, вдигнах длан и вратата последва движението: плъзна се нагоре, докато не се скри в тавана.

Сейди ме погледна изумена.

— Ама как…

— Не знам — признах си, леко смутен. — Може би сензор, който реагира на движение?

— Интересно — отбеляза донякъде разтревожен Еймъс. — Лично аз не бих го направил така, но ти се справи чудесно. Наистина чудесно.

— Май трябва да благодаря.

Сейди се опита да влезе първа, но още щом прекрачи прага, Кифличка измяука злобно и беше на път да я изподраще и да се отскубне от ръцете й.

Сейди отстъпи назад.

— Какво те прихваща, котко?

— Ами да — намеси се Еймъс. — Извинявай. — Той сложи длан върху главата на котката и каза много официално: — Можеш да влезеш.

— Котката трябва да получи разрешение, така ли? — поинтересувах се аз.

— Обстоятелствата са необичайни — уточни Еймъс, което не обясняваше нищо, но той влезе, без да казва и думица повече.

Последвахме го и този път Кифличка остана спокойна.

— О, Господи… — ахна смаяна Сейди.

Извърна глава нагоре, за да види тавана, и аз си помислих, че ще се задави с дъвката си.

— Да — рече Еймъс. — Това е Голямата зала.

Виждах защо я нарича така. Таванът с кедрови греди по него беше висок колкото четири етажа и се крепеше на каменни колони с изсечени по тях йероглифи. Стените бяха украсени с какви ли не странни музикални инструменти и древноегипетски оръжия. Помещението беше опасано с балкони на три равнища и с редици врати, всичките обърнати към средата. Камината беше толкова огромна, че в нея преспокойно можеше да спре кола, а отгоре имаше телевизор с плазмен екран. Тежки кожени дивани бяха разположени от двете страни. На пода имаше килим от змийска кожа с тази малка подробност, че бе дълъг дванайсет метра и широк четири и половина метра — бе по-голям от която и да е змия на света. През стъклените врати видях отвън тераса, опасваща цялата къща. Насред нея имаше плувен басейн, маса за хранене и вкопано в земята огнище с разгорял се огън. А в дъното Голямата зала завършваше с две двойни врати с Окото на Хор над тях, които бяха заключени с по пет-шест катинара. Какво ли имаше зад тях?

Все пак най-изумителна бе статуята в средата на Голямата зала. Беше висока десет метра и цялата от черен мрамор. Познах, че е на египетски бог, защото фигурата беше с тяло на човек и с глава на животно — нещо като щъркел или чапла, с дълга шия и наистина много дълга човка.

Богът беше облечен по старовремски — с поличка, пояс и риза по врата. В едната си ръка държеше пръчица за писане, а в другата — разгърнат свитък, сякаш току-що беше нарисувал йероглифа отгоре: ankh — египетския кръст със заоблен връх, — в правоъгълник около горния му край.

— Ето го! — ахна Сейди. — Per Ankh.

Погледнах я невярващо.

— Добре де, как разчиташ такова нещо?

— Не знам — призна си тя. — Но си е очевидно, нали? Горният край е като план на къща.

— Откъде разбра? Някакъв правоъгълник и нищо повече.

Работата беше там, че Сейди се оказа права. Познах символа и той наистина се състоеше от рисунка на къща с вход, това обаче не би трябвало да е очевидно за повечето хора, особено за хора с името Сейди. Въпреки това тя бе повече от сигурна.

— Къща е — настоя. — А картинката отдолу е Ankh, символът на живота. Per Ankh — Дом на живота.

— Браво на теб, Сейди — похвали я възхитен Еймъс. — А това тук е статуя на единствения бог, на когото и досега му е разрешено да влиза в Дома на живота — поне при обичайни обстоятелства. Позна ли го, Картър?

Точно тогава се сетих: това беше ибис, египетска речна птица.

— Тот — казах. — Богът на знанията. Изобретил е писмеността.

— Точно така — потвърди Еймъс.

— А защо е с глава на звяр? — полюбопитства Сейди. — Всички тези египетски богове с глави на животни. Смешни са.

— Обикновено не изглеждат така — възрази Еймъс. — На живо де.

— На живо ли? — възкликнах. — Я стига. Говориш така, сякаш си ги виждал лично.

Изражението му не ми вдъхна увереност. Еймъс имаше вид на човек, който си е спомнил нещо неприятно.

— Боговете могат да се явят в различен облик, обикновено изцяло човешки или изцяло животински, но се случва да ги видиш и така: полухора, полуживотни. Сам разбираш, те са първични сили, нещо като мост между човека и природата. Изобразяват ги с глави на зверове, за да покажат, че те съществуват едновременно в два различни свята. Разбирате ли?

— Аз не разбирам нищо — отвърна Сейди.

— Хмм. — Еймъс явно не беше изненадан. — Да, предстои ни сериозно обучение. При всички положения богът пред вас — Тот, е основал Дома на живота и тази къща тук е негово седалище в окръга. Или най-малкото… беше. От членовете на Двайсет и първи ном съм останал само аз. Е, сега вече тук сте и вие.

— Я чакай. — Имах толкова много въпроси, че не знаех откъде да започна. — Какво представлява Домът на живота? Защо в него пускат само Тот и защо ти…

— Разбирам как се чувстваш, Картър — усмихна се състрадателно Еймъс. — Но има неща, които е за предпочитане да обсъждаме на светло. Трябва да поспите и не искам да сънувате кошмари.

— Мислиш, че мога да заспя ли?

— Мяу — обади се Кифличка и се протегна в ръцете на Сейди, после отвори широко уста и се прозина.

Еймъс плесна с ръце.

— Хуфу!

Помислих, че е кихнал, защото Хуфу е странно име, но точно тогава на стълбището изникна дребосък с ръст към метър, златиста козина и морава фланела, който заслиза бързо към нас. Трябваше да мине известно време, докато видя, че това е песоглавец, облечен във фланелка на отбора „Лос Анджелис Лейкърс“.

Песоглавецът направи във въздуха кълбо и се приземи пред нас. Оголи зъби и нададе звук — нещо средно между рев и оригване. Дъхът му миришеше на люти царевични пръчици „Дорито“.

Единственото, което се сетих да кажа, бе:

— „Лейкърс“ е отборът на моя град!

Песоглавецът се шляпна с две ръце по главата и се оригна още веднъж.

— О, Хуфу те харесва — отбеляза Еймъс. — Ще се сприятелите много.

— Така значи. — Сейди изглеждаше зашеметена. — Имаш за лакей песоглавец. Защо пък не?

Кифличка измърка в ръцете й така, сякаш песоглавецът изобщо не я притесняваше.

— Ух! — изсумтя ми Хуфу.

Еймъс се засмя.

— Иска да си премерите силите, Картър. И да види дали те бива в играта.

Запристъпвах от крак на крак.

— О, така ли! Естествено! Може би утре. Но как разбираш…

— Опасявам се, Картър, че ще ти се наложи да свикнеш с много неща — отвърна мъжът. — Но ако искате да оцелеете и да спасите баща си, трябва да си починете малко.

— Извинявай — намеси се Сейди, — но наистина ли каза „да оцелеете и да спасите баща си“? Ще ни обясниш ли?

— Утре — обеща Еймъс. — Сутринта ще се заемем с това да получите някаква представа. Заведи ги, Хуфу, в стаите им, ако обичаш.

— Ххххр — изсумтя песоглавецът.

Обърна се и с клатушкане тръгна да се качва по стълбата. За съжаление тениската на „Лейкърс“ не скриваше докрай шарения му задник.

Ние със Сейди понечихме да го последваме, когато Еймъс рече:

— Работната чанта, ако обичаш, Картър. Най-добре да я заключа в библиотеката.

Поколебах се. Почти бях забравил чантата на рамото си, но това бе единственото, което ми беше останало от баща ми. Не носех дори багажа ни, той още беше заключен в Британския музей. Да ви призная, изненадах се, когато полицаите не взеха и чантата, но никой от тях сякаш не я и забеляза.

— Ще си я получиш обратно — обеща Еймъс. — Когато му дойде времето.

Помоли ме мило, но от очите му разбрах, че всъщност нямам избор.

Подадох му чантата. Еймъс я взе предпазливо, сякаш беше пълна с експлозив.

— До утре сутринта.

Обърна се и тръгна към вратите с катинари по тях. Те се отключиха сами и се отвориха само колкото Еймъс да се пъхне, без да видим какво има зад тях. После веригите отново се заключиха след него.

Погледнах Сейди — не знаех какво да правя. Не беше особено забавно да стоим сами в Голямата зала, заедно със страшната статуя на Тот, затова тръгнахме след Хуфу нагоре по стълбата.

 

 

Получихме стаи на третия етаж, които бяха една до друга, и трябва да призная, че те бяха по-хубави от всички места, където дотогава бях ходил.

Имах си кухничка, заредена с любимите ми неща: джинджифилова лимонада… /_Не, Сейди, това не е безалкохолна напитка за старчоци! Млъквай най-после!/_… „Туикс“ и „Скитълс“. Стори ми се невероятно. Откъде Еймъс беше разбрал какво обичам? Телевизорът, компютърът и стереоуредбата бяха последна дума на техниката. В банята намерих паста за зъби и дезодорант, каквито обикновено използвам, всичко. Огромното легло също беше страхотно, въпреки че възглавницата беше малко странна. Не беше от плат и с калъфка, а представляваше облегалка за глава от слонова кост, каквито бях виждал по египетските гробници. Беше украсена с лъвове и (иска ли питане!) още йероглифи.

Стаята си имаше дори балкон с гледка към Нюйоркското пристанище, Манхатън и Статуята на свободата в далечината, но плъзгащата се стъклена врата беше заключена. Това бе първото, по което разбрах, че нещо не е наред.

Извърнах се към Хуфу, той обаче си беше отишъл. Вратата ми беше затворена. Опитах се да я отворя, но беше заключено.

От съседната стая се чу приглушен глас:

— Картър!

— Сейди.

Опитах да отворя вратата за съседната стая, но и тя беше заключена.

— Като в затвор сме — проплака Сейди. — Как мислиш, дали Еймъс… можем ли да му се доверим?

След онова, на което се бях нагледал днес, вече не се доверявах на нищо, но долових в гласа на сестра си страх. Той отприщи в мен непознато чувство и ми се прииска да я успокоя. Стори ми се нелепо. Сейди винаги бе изглеждала много по-храбра от мен — правеше каквото си иска, никога не мислеше за последиците. Не тя, а аз се плашех. Точно сега обаче почувствах, че имам нужда да се вживея в роля, каквато не бях играл от много отдавна: ролята на баткото.

— Всичко ще бъде наред — рекох, като се постарах да звуча уверено. — Виж какво, ако Еймъс е искал да ни навреди, е щял да го направи досега. Опитай се да поспиш.

— Картър!

— Какво?

— Беше магия, нали? Онова, което се случи с татко в музея. Лодката на Еймъс. Тази къща тук. Всичко е магия.

— Според мен да.

Чух как Сейди въздиша.

— Добре тогава. Ако не друго, поне не полудявам.

— Да спиш в кош и да сънуваш грош! — извиках й.

И си дадох сметка, че не съм й го казвал още от времето, когато живеехме заедно в Лос Анджелис и мама беше жива.

— Мъчно ми е за татко — отвърна Сейди. — Знам, почти не го виждах, но… пак ми е мъчно.

Очите ми се насълзиха, но си поех дълбоко въздух. Нямах намерение да се размеквам. Сейди имаше нужда от мен. Татко също.

— Ще го намерим — обещах. — Приятни сънища.

Ослушах се, но единственото, което чух, бе как Кифличка мяука, обикаля и опознава новото място. Поне тя не изглеждаше нещастна.

Приготвих се за сън и си легнах. Завивките бяха хубави и топли, но възглавницата бе прекалено странна. Вратът ми изтръпна, затова реших да спя без нея и я свалих на пода.

Първата ми голяма грешка.