Рик Риърдън
Червената пирамида (40)

38. Домът е в Дома

Картър

Битката беше не на живот, а на смърт, и аз се чувствах страхотно.

Всяко движение беше съвършено. От всеки удар се забавлявах така, че ми идеше да се изсмея на глас. Сет започна да се уголемява, докато стана по-едър и от мен, а железният му жезъл заприлича на корабна мачта. Лицето му затрепка и от човешко се превърна в кръвожадната паст на Звяра Сет.

Мечът ми се удари в жезъла и се разлетяха искри. Сет ме извади от равновесие и аз се блъснах с все сила в една от статуите на животни, която се преобърна на пода и се натроши. Върнах си равновесието и преминах в настъпление, а острието ми отхапа парче от надраменника на Сет. Той ревна, когато от раната пръснаха капки черна кръв.

Замахна с жезъла, а аз се претърколих точно преди да ми е отнесъл главата. Жезълът удари не мен, а пода, който се пропука. Дуелирахме се с променлив успех, като се удряхме в стълбове и стени, а около нас се сипеха парчета от тавана, докато накрая не чух, че Сейди крещи, за да привлече вниманието ми.

С крайчеца на окото видях, че тя се опитва да защити от разрухата Зия и Еймъс. Беше нарисувала набързо върху пода защитен кръг, а щитовете й отхвърляха падащите отломъци, аз обаче разбрах защо е разтревожена: не след дълго щеше да се срути не само таванът, а цялата зала и тя щеше да размаже всички. Съмнявах се Сет да пострада особено. Той вероятно разчиташе на това. Искаше да ни погребе живи тук.

Трябваше да го изкарам на открито. Може би, ако спечелех време за Сейди, тя щеше да освободи от престола ковчега на татко.

После си спомних как Баст е описвала схватката си с Апоп: че се е сражавала цяла вечност с врага.

„Да“, съгласи се Хор.

Вдигнах юмрук и насочих струя енергия към отвора горе — разширих го, докато през него отново не започна да се процежда червена светлина. После пуснах меча и се втурнах към Сет. Сграбчих го с голи ръце за раменете — опитах се да го накарам да застане в стойка като за борба. Той се помъчи да ми направи хватка и да ме фрасне, но от близко разстояние жезълът му беше безполезен. Сет се озъби и пусна оръжието, после се вкопчи в ръцете ми. Беше много по-силен от мен, Хор обаче владееше някои добри хватки. Извъртях се и застанах зад Сет, а китката ми се изплъзна изпод мишницата му и аз го сграбчих с нея за врата — стиснах го като с менгеме. Залитнахме напред и за малко да стъпим върху щитовете на Сейди.

„Сега вече го пипнахме — помислих си. — Какво ще правим с него?“

Колкото и да е странно, не друг, а Еймъс ми даде отговора. Спомних си как ме е превърнал в буря, преодолявайки само с душевна сила съпротивата ми. Умовете ни бяха влезли в кратка схватка, той обаче беше наложил съвсем самоуверено волята си — беше си представил, че съм буреносен облак, и аз се превърнах в такъв.

„Ти си плодояден прилеп“, казах на Сет.

„Не съм!“, ревна умът му, аз обаче го бях изненадал.

Долових объркването му и го използвах срещу него. Не ми беше трудно да си представя, че е прилеп, понеже, докато Еймъс беше обсебен от него, бях видял как той се превръща в прилеп. Представих си още как противникът ми се смалява, как му поникват мъхнати криле и как дори лицето му погрознява. Също се смалих, докато не се преобразих на сокол с плодояден прилеп в ноктите. Нямах време за губене: изстрелях се към отвора за проветряване и докато кръжахме с прилепа в шахтата, се борехме, хапехме се и се дращехме. Накрая изскочихме на открито и отстрани на червената пирамида отново си върнахме вида на воини.

Застанах неустойчиво на склона. Аватарът ми потрепваше от раната на дясната ръка, моята ръка беше разрязана на същото място и кървеше. Сет се изправи, като бършеше черната кръв по устата си.

Ухили ми се и върху лицето му се появи стръвното изражение на хищник.

— Можеш да умреш, Хоре, със съзнанието, че си се постарал много. Но вече е късно. Виж.

Погледнах към пещерата и сърцето ми застина от ужас. Войнството на демоните беше влязло в битка с нов враг. Бяха се появили десетки и десетки магьосници, които бяха обкръжили на хлабав обръч пирамидата и си проправяха с бой път. Домът на живота явно бе свикал всичките си налични сили, но в сравнение с пълчищата на Сет те бяха окаяно малко. Всеки от магьосниците стоеше в подвижен защитен кръг като от прожектор и се провираше с жезъла и вълшебната пръчка между противниците. Сред гъмжилото от демони падаха светкавици, огън и смерчове. Съгледах всякакви зверове, които магьосниците бяха призовали: лъвове, змии, сфинксове и дори няколко хипопотама, които напираха като танкове през врага. Тук-там из въздуха светеха йероглифи, които предизвикваха взривове и земетръси и те изтребваха силите на Сет. Но прииждаха още и още демони, които обкръжаваха на все по-плътни редици магьосниците. Видях как един от тях бе разгромен, как кръгът му беше натрошен на блеснала зелена светлина и магьосникът остана на земята, стъпкан от вражеските талази.

— Това е краят на Дома на живота — оповести самодоволно Сет. — Докато се издига пирамидата, сме непобедими.

Магьосниците явно го знаеха. Докато се приближаваха, запращаха по пирамидата огнени комети и светкавици, но те се разпадаха, без да наранят наклонените й каменни стени, и потъваха в червената мъгла на Сетовата мощ.

Точно тогава съгледах златния камък за върха на пирамидата. Четирима великани с глави като на змейове го бяха грабнали и го носеха бавно, но неотклонно през мелето. Дясната ръка на Сет — Ужасноликия, им крещеше заповеди и ги шибаше с камшик — да побързат. Те ускориха крачка и щом стигнаха основата на пирамидата, тръгнаха да я катерят.

Спуснах се към тях, но Сет се намеси и в миг ми препречи пътя.

— А, без тия, Хоре — засмя се той. — Няма да ми разваляш купона.

И двамата призовахме оръжията си и се впуснахме с подновена настървеност в бой, като замахвахме с остриетата и се изплъзвахме от ударите. Аз описах с меча смъртоносна дъга, но Сет се наведе и отскочи встрани, а острието ми падна върху камък и от удара запрати по цялото ми тяло тръпка. Още преди да съм се опомнил, Сет изрече една-единствена дума:

— Ha-wi!

„Удряй!“

Йероглифите се пръснаха в лицето ми и ме запратиха надолу отстрани на пирамидата.

Когато отново можех да виждам ясно, съгледах високо горе Ужасноликия и змейоглавите великани — те мъкнеха с усилие отстрани на паметника златния си товар и бяха само на няколко крачки от върха.

— Не — промърморих.

Опитах се да стана, но аватарът ми нямаше никакви сили.

После сякаш от дън земя към гъмжилото демони се изстреля магьосник, който запрати по тях бурен вятър. Те се разлетяха и изпуснаха камъка за върха на пирамидата, а магьосникът го подпря с жезъла си — да не се плъзне надолу. Този магьосник беше Дежарден. Раздвоената му брада, широката дреха и наметалото от леопардова кожа бяха опърлени от огъня, а очите му преливаха от гняв. Той натисна с жезъла камъка за върха на пирамидата и златната му форма засия, но още преди Дежарден да го е унищожил, над него се надвеси Сет, който замахна с металния прът като с бейзболна бухалка.

Ранен, Дежарден изгуби съзнание и след като се свлече от пирамидата чак долу, се изгуби в гъмжилото демони. Сърцето ми се сви. Дежарден не ми беше симпатичен, но никой не заслужаваше чак такава съдба.

— Дразнещо — отбеляза Сет. — Но безполезно. Ето в какво посмешище се е превърнал Домът на живота, нали, Хоре?

Спуснах се надолу по пирамидата и оръжията ни отново се допряха и изкънтяха. Бихме се дълго, чак докато през пукнатините на планината горе започна да се процежда сивкава светлина.

Острите сетива на Хор ми казаха, че до изгрев-слънце остават около две минути, може би по-малко.

Енергията на Хор пак ме изпълваше. Аватарът ми беше пострадал съвсем малко, а нападенията ми още бяха бързи и мощни. Но това не беше достатъчно, за да разгромя Сет, и той го знаеше. Не бързаше. От минута на минута покосените на бойното поле магьосници ставаха все повече и хаосът беше на крачка от победата.

„Търпение — подкани Хор. — Първия път се сражавахме с него седем години!“

Аз обаче знаех, че не разполагаме и със седем минути, камо ли със седем години. Съжалих, че Сейди не е тук, но можех само да се надявам, че тя ще успее да освободи татко и да защити Зия и Еймъс.

От тази мисъл се разсеях. Сет замахна с жезъла към краката ми и вместо да отскоча, аз отстъпих назад. Ударът се стовари върху десния ми глезен и аз изгубих равновесие и отхвърчах към пирамидата.

Сет се засмя.

— Приятно пътешествие!

После вдигна камъка за върха на пирамидата.

Изправих се със стонове, ала краката ми тежаха, сякаш са оловни. Залитнах по наклона, но още преди да съм изминал и половината разстояние, Сет намести камъка и завърши съоръжението. Отстрани на пирамидата се плисна червена светлина и се чу звук като от най-голямата бас китара на света, от който цялата планина се разтресе, а тялото ми омекна.

— До изгрев-слънце остават трийсет секунди — ревна радостно Сет. — И тези земи ще бъдат мои завинаги. Не можеш да ме спреш сам, Хоре, особено пък в пустинята, откъдето идва силата ми!

— Прав си — каза някой наблизо.

Погледнах нагоре и видях, че Сейди се издига от отвора за проветряване: излъчваше пъстроцветна светлина, а жезълът и вълшебната й пръчка сияеха.

— С тази малка подробност, че Хор не е сам — заяви тя. — И че няма да се бием с теб в пустинята.

Тя заби жезъла в пирамидата и извика едно име: последните думи, които очаквах да изрече като боен вик.