Рик Риърдън
Червената пирамида (32)

30. Баст удържа на обещанието си

Картър

След няколко часа се събудих на леглото в кемпера от това, че Баст ме дърпаше за ръката.

— Пристигнахме — оповести тя.

Нямах представа колко съм спал. По едно време се унесох от равната като тепсия местност наоколо и от пълната скука и започнах да сънувам кошмари за мънички магьосници, които ми кръжаха около косата и се опитваха да ме острижат нула номер. Присъни ми се и кошмар за Еймъс, но той беше неясен. И досега не проумявах защо Зия изобщо е споменала чичо.

Примигах, за да се разсъня, и видях, че главата ми е върху скута на Хуфу. Песоглавецът търсеше из косата ми въшки.

— Не е приятно, мой човек — спрях го сънено.

— Но той ти направи красива прическа — намеси се и Сейди.

— Хрр — съгласи се Хуфу.

Баст отвори вратата.

— Идвайте — подкани тя. — Трябва да се махаме оттук.

Когато отидох на вратата, само как не ми се пръсна сърцето. Бяхме спрели на планински път, толкова тесен, че ако кихнех по-силно, кемперът щеше да се свлече в пропастта.

За миг се уплаших, че вече сме във Финикс, защото местността наоколо беше почти същата. Слънцето тъкмо залязваше зад хоризонта. От двете страни се простираха назъбени планини и равната пустиня между тях сякаш нямаше край. В долината вляво се виждаше безцветен град: в него почти нямаше дървета или трева, само пясък, чакъл и сгради. Градът обаче беше много по-малък от Финикс и на юг от него течеше широка проблясваща река, сякаш червена от помръкващата светлина. Тя лъкатушеше на север в полите на планините долу.

— На Луната сме — прошепна Сейди.

— В Ел Пасо, щата Тексас — поправи я Баст. — И това тук е Рио Гранде. — Тя си пое дълбоко от прохладния сух въздух. — Цивилизация край пустинна река. Почти като в Египет! Хм, с тази малка подробност, че Мексико е само на хвърлей оттук. Според мен това е най-подходящото място да призовем Нефтида.

— Наистина ли смяташ, че ще ни каже тайното име на Сет? — попита Сейди.

Баст се замисли.

— Нефтида е непредсказуема, но и друг път се е съюзявала срещу съпруга си. Има надежда.

Това не звучеше многообещаващо. Взрях се в реката долу в далечината.

— Защо спря в планината? Защо не слязохме по-близо?

Баст сви рамене, сякаш не й беше хрумнало да го направи.

— Ние, котките, обичаме да се качваме възможно най-нависоко. В случай че се наложи да се спуснем върху нещо.

— Супер — рекох аз. — Значи, ако се налага да се спускаме, всички сме в изгодна позиция.

— Какво толкова! — възрази Баст. — Просто ще слезем при реката през няколко километра пясък, кактуси и гърмящи змии, като се озъртаме за граничари, трафиканти на хора, магьосници и демони, а после ще призовем Нефтида.

Сейди подсвирна.

— Е, вече се вълнувам.

— Хрр — съгласи се нещастен Хуфу.

Помириса въздуха и изръмжа.

— Надушил е неприятности — преведе Баст. — Ще се случи нещо лошо.

— Дори аз го надушвам — промърморих и всички тръгнахме да се спускаме след Баст.

 

 

„Да — каза Хор. — Помня го това място.“ „Казва се Ел Пасо — обясних му аз. — Никога не си идвал тук, освен ако не си ходил да опиташ мексиканската кухня.“ „Помня го добре — продължи да упорства той. — Тресавищата, пустинята.“

Спрях и се огледах. Най-неочаквано и аз си спомних мястото. На петдесетина метра пред нас реката се разливаше на мочурище: плетеница бавни притоци, които бяха прорязали в пустинята плитка долчинка. По бреговете растяха блатни треви. Районът сигурно беше под наблюдение, все пак се намирахме на границата между две държави, но аз не го забелязах.

Бях идвал тук под формата на ba. Представих си точно на това място, в блатото, колиба, където Изида и невръстният Хор са се укривали от Сет. Забелязах как само на хвърлей надолу по реката под водата се движи нещо, което ме причаква.

Хванах Баст за ръката точно когато от брега я деляха няколко крачки.

— Не се приближавай до водата.

Тя се свъси.

— Аз, Картър, съм котка. Не изгарям от желание да плувам. Но ако искаш да призовеш богиня на река, наистина трябва да застанеш на брега.

Това, което ми каза, звучеше толкова логично, че се почувствах глупак, но усещането беше по-силно от мен: щеше да се случи нещо лошо.

„Каква е опасността? — попитах аз Хор. — Кажи.“

Но богът, който се беше вселил в мен, мълчеше така, че щеше да ми скъса нервите — сякаш чакаше.

Сейди метна в мътната кафява вода един камък. Той потъна със силно „пльок“.

— Струва ми се съвсем безопасно — отбеляза тя и заслиза към брега.

Хуфу я последва колебливо. Щом стигна водата, я подуши и изръмжа.

— Видя ли? — попитах аз. — Дори на Хуфу не му харесва.

— Сигурно е заради паметта, останала от предците — заяви Баст. — В Египет реката е била опасно място. Змии, хипопотами, какви ли не неприятности.

— Хипопотами ли?

— Не гледай на тях през пръсти — предупреди ме тя. — Могат да те убият.

— Те ли са нападнали Хор? — попитах аз. — Едно време де, когато Сет го е търсел.

— Не съм чувала такова предание — отговори Баст. — Обикновено се твърди, че Сет е насъскал първо скорпиони. А след това крокодили.

— Крокодили — повторих аз и изтръпнах целият.

„Това ли е?“, попитах Хор. Но и този път той не отговори.

— В Рио Гранде има ли крокодили, Баст?

— Силно се съмнявам. — Тя приклекна край водата. — Хайде, Сейди, отдай почит.

— Как?

— Просто помоли Нефтида да се появи. Тя е била сестра на Изида. Ако е някъде от тази страна на Дуат, би трябвало да чуе гласа ти.

Сейди явно се съмняваше, но въпреки това приклекна до Баст и докосна водата. От върховете на пръстите й плъзнаха вълнички, които ми се сториха прекалено големи — концентрични кръгове сила, покрили реката чак до другия бряг.

— Ехо, Нефтида! — повика Сейди. — Има ли някой у дома?

Чух надолу по течението плисък и след като се обърнах, видях семейство имигранти, които прекосяваха реката и бяха стигнали средата. Бях чувал, че всяка година хиляди хора прекосяват незаконно границата с Мексико, за да търсят работа и по-добър живот, но се стреснах, когато ги видях от плът и кръв пред себе си: мъж и жена, които носеха заедно невръстно момиченце и бързаха. Бяха облечени в дрипи и изглеждаха по-бедни и от най-бедните селяни, които бях виждал някога. Погледах ги няколко секунди, но не забелязах те да представляват някаква свръхестествена заплаха. Мъжът само ме погледна стреснато и ние сякаш се споразумяхме негласно: и двамата си имахме достатъчно главоболия, за да си пречим един на друг.

През това време Баст и Сейди продължаваха да наблюдават водата и вълничките, които, вдигнати от пръстите на Сейди, плъзваха по нея.

Баст понаклони глава и се ослуша.

— Какво казва Нефтида? — попита тя.

— Не разбирам — прошепна сестра ми. — Много е тихо.

— Наистина ли чуваш нещо? — полюбопитствах аз.

— Шшт — спряха ме едновременно и двете.

— Затворена като в клетка… — допълни Сейди. — Не, как беше другата дума?

— Приютена — предположи Баст. — Тя е приютена някъде надалеч. Вселила се е в някого, който е потънал в дълбок сън.

Не разбирах за какво говорят. Не чувах нищо.

Хуфу ме подръпна за ръката и посочи надолу към реката.

— Хрр!

Семейството на имигрантите беше изчезнало. Стори ми се невъзможно да са прекосили толкова бързо реката. Огледах и двата бряга — от хората нямаше и следа, — но там, където бяха стояли, водата беше по-буйна, сякаш някой я беше разбъркал с грамадна лъжица. На гърлото ми заседна буца.

— Хм, Баст…

— Почти не чуваме Нефтида, Картър — отвърна тя. — Много те моля.

Стиснах зъби.

— Добре тогава. Ние с Хуфу ще отидем да проверим нещо…

— Шшт! — рече пак Сейди.

Кимнах на Хуфу и ние тръгнахме по брега на реката. Той се криеше зад краката ми и ръмжеше към водата.

Обърнах се назад, но както личеше, с Баст и Сейди всичко беше наред. Те продължаваха да гледат вторачено водата, сякаш тя беше някакво изумително интернет видео.

Накрая излязохме при мястото, където бях видял семейството, водата обаче се беше изгладила. Хуфу удари по земята и застана на предни лапи, а това означаваше или че танцува брейк, или че е уплашен до смърт.

— Какво има? — попитах с разтуптяно сърце.

— Хрр-хрр-хрр — оплака се той.

Това сигурно беше цяла лекция на песоглавски, но аз нямах представа какво ми говори Хуфу.

— Е, не виждам друг начин — рекох. — Ако водата е завлякла онези хора на дъното… Трябва да ги намеря. Отивам.

— Хрр! — повтори песоглавецът и се отдръпна от водата.

— Те водеха малко момиченце, Хуфу. Ако се нуждаят от помощ, не мога просто да се вдигна и да си отида. Ти стой тук и ми пази гърба.

Хуфу изсумтя и когато нагазих във водата, се шляпна недоволно по лицето. Реката беше по-студена и бърза, отколкото си представях. Съсредоточих се и призовах от Дуат меча и вълшебната си пръчка. Може би само ми се стори така, но от това реката сякаш потече по-бързо.

Бях стигнал средата, когато Хуфу ревна притеснен. Подскачаше по брега и сочеше трескаво тръстиката наблизо.

Имигрантите се бяха скрили там и с широко отворени очи трепереха от страх. Първата ми мисъл беше: „Защо се крият от мен?“

— Няма да ви причиня зло — обясних им.

Те ме погледнаха неразбиращо и аз съжалих, че не знам испански.

Точно тогава водата около мен кипна и аз видях, че те са уплашени от друго. Следващата ми мисъл беше: „Ужас, колко съм глупав!“ Гласът на Хор ревна: „Изскачай оттук!“.

Изхвърчах от реката така, сякаш бях изстрелян с топ на седем-осем метра. Беше изключено да съм успял сам, но пак добре че се получи така, защото до мен от водата изникна чудовище.

В началото не видях друго освен стотици зъби — розова паст, която беше три пъти по-голяма от мен. Успях някак да се завъртя и да се приземя в плитчините. Пред мен стоеше крокодил, дълъг колкото кемпера, при това се беше показал само наполовина от водата. Сивкавозелената му кожа бе покрита с плътни люспи като на камуфлажна броня, а очите му бяха с цвят на мляко с плесен отгоре.

Имигрантите се разпищяха и хукнаха да бягат нагоре по брега. Те привлякоха вниманието на крокодила. Той инстинктивно се обърна към по-шумната и интересна плячка. Винаги съм смятал крокодилите за мудни животни, но не бях виждал звяр, който да напада така бързо.

„Възползвай се, че вниманието му е насочено другаде — подкани Хор. — Застани зад него и го нападни.“

Вместо това аз креснах:

— Помощ, Сейди, Баст!

После метнах вълшебната пръчка.

Но не уцелих крокодила. Тя падна в реката точно пред него, сетне заподскача като камък по водата, удари крокодила между очите и се изстреля обратно в ръката ми.

Съмнявам се да съм наранил особено крокодила, но той ме погледна раздразнен.

„Можеш да го фраснеш и с пръчка“, промърмори Хор.

Спуснах се напред с крясък, за да държа вниманието на крокодила насочено към мен. С крайчеца на окото видях как семейството се измъква на безопасно разстояние. Хуфу притича зад имигрантите, като размахваше ръце и ревеше, за да се махнат и да не са изложени на риск. Така и не разбрах от кого бягат, дали от крокодила или от обезумялата маймуна, но всъщност беше все едно, важното бе да са далеч оттук.

Не виждах какво става с Баст и Сейди. Чух отзад как някой крещи и се плиска вода, но още преди да съм погледнал, крокодилът се хвърли напред.

Сниших се вляво, като размахах меча. Острието само отскочи от кожата на крокодила. Чудовището се метна с плисък встрани и за малко да ми отнесе с муцуната си главата, но аз вдигнах инстинктивно вълшебната пръчка и крокодилът се блъсна в стена от мощна енергия и отскочи, сякаш бях защитен от огромен невидим мехур.

Опитах се да призова воина сокол, но ми беше трудно да се съсредоточа с това шесттонно влечуго, което се опитваше да ме прегризе на две.

Точно тогава чух как Баст крещи:

— НЕ!

Без дори да се обръщам, начаса разбрах, че със Сейди се е случило нещо.

От отчаяние и ярост нервите ми се превърнаха на стомана. Замахнах право напред с вълшебната пръчка и стената от енергия се устреми и се стовари върху крокодила толкова силно, че той отхвърча във въздуха, прехвърли се през реката и тупна на мексиканския бряг. Докато се мяташе по гръб и беше изгубил равновесие, аз скочих с вдигната вълшебна пръчка, която сега вече светеше в ръцете ми, и забих острието в търбуха на чудовището. Продължих да го натискам, а крокодилът се гърчеше и бавно се разпадаше от муцуната чак до опашката, така че накрая стоях насред грамадна камара мокър пясък.

Обърнах се и видях, че Баст се бори с друг крокодил, точно толкова голям, както и моя. Той се хвърли напред и след като бе повалена под него, Баст се пресегна с ножовете към врата му. Крокодилът се стопи и се сля с реката, докато от него не остана облаче пясък, над което се виеше дим, но бедата вече бе сполетяла Сейди: тя лежеше безжизнена край реката.

Докато отида при сестра си, Хуфу и Баст вече се бяха надвесили над нея. От главата й на тънка струйка се стичаше кръв. Лицето й беше с ужасен оттенък на жълтото.

— Какво стана? — попитах аз.

— Чудовището изникна като гръм от ясно небе — обясни сломена Баст. — Удари с опашка Сейди и я запрати във въздуха. Тя нямаше никакъв шанс. Дали?…

Хуфу долепи длан до челото на Сейди и зацъка с език.

Баст въздъхна от облекчение.

— Хуфу каза, че ще оживее, но трябва да я махнем оттук. Тези крокодили вероятно означават, че…

Тя не се доизказа. Водата в средата на реката кипна. От нея се издигна твар, толкова ужасна, та разбрах, че сме обречени.

— Че ще се появи това тук — довърши мрачно Баст.

Като начало мъжът беше висок шест метра, и то без светещ аватар. Беше си от плът и кръв. Бе с гърди и ръце на човек, но кожата му беше светлозелена, а около кръста му беше намотан зелен пояс като броня на влечуго. Беше с глава на крокодил, с грамадна паст, пълна с криви бели зъби, и с очи със зелена слуз отгоре (да, да, знам… много красиво, няма що). Черната му коса беше сплетена на плитки до раменете, а отгоре на главата имаше два извити бичи рога. Сякаш това не бе достатъчно зловещо, съществото се потеше с невероятна бързина: от него на цели потоци в реката се лееше мазна вода.

Мъжът вдигна жезъла си — дълго зелено дърво с размерите на телефонен стълб.

Баст ревна:

— Махай се!

После ме издърпа точно когато крокодилочовекът удари по водата и там, където бях стоял, се появи вдлъбнатина, дълбока метър и половина.

Той кресна:

— Хор!

Последното, което исках да направя, бе да отговоря: „Аз!“ Но Хор рече припряно в главата ми: „Повали Себек. Той не разбира от друго освен от сила. Не допускай да те хване, иначе той ще те събори и ще те удави.“

Преглътнах страха си и извиках:

— Себек! Ей, слабако! Как си, да го вземат мътните?

Той оголи зъби.

Може би при него това бе приятелска усмивка. А може би не.

— Тази форма не ти служи добре, боже на соколите — рече той. — Ще те прекърша на две.

Баст, която стоеше до мен, извади от ръкавите си ножовете.

— Не позволявай да те хване — предупреди ме тя.

— Вече ми казаха — отвърнах й аз. Забелязах, че отдясно Хуфу влачи бавно Сейди нагоре по хълма. Трябваше да отклоня вниманието на този зелен тип поне докато те се изтеглеха на безопасно място. — Себек, боже на… сигурно на крокодилите! Остави ни на мира, или ще те унищожа!

„Браво — одобри Хор. — Браво, че му каза «ще те унищожа».“

Себек прихна гръмогласно.

— Чувството ти за хумор, Хор, е станало по-добро. Кой ще ме унищожи, вие с котето ти ли? — Той извърна покрити със слуз очи към Баст. — Какво те води в царството ми, богиньо на котките? Мислех, че не обичаш вода.

На последната дума Себек насочи жезъла и изстреля поток зелена вода. Баст беше много бърза. Скочи и застана зад Себек вече в своя аватар: грамаден светещ воин с глава на котка.

— Предател! — кресна Баст. — Защо застана на страната на хаоса? Длъжен си да служиш на царя!

— На кой цар? — ревна Себек. — На Ра ли? Ра си отиде. Озирис отново е мъртъв, нали ни е малодушен! А това хлапе тук не може да възроди империята. Да, имаше време, когато подкрепях Хор. Но в тази си форма той е безсилен. Няма последователи. Сет предлага власт. Сет предлага прясно месо. Мисля да започна с месото на разни малки богчета!

Той се обърна към мен и завъртя жезъла. Претърколих се и избегнах удара, но Себек се пресегна със свободната си ръка и ме сграбчи през кръста. Не бях достатъчно бърз. Баст застана нащрек и се приготви да се метне срещу врага, но Себек я изпревари — пусна жезъла, стисна ме с двете си огромни ръце и ме завлачи във водата. След миг вече се давех в зелената мътилка. Не можех нито да виждам, нито да дишам. Потънах в дълбокото, а Себек продължи да изкарва с ръце въздуха от гърдите ми.

„Сега или никога! — каза Хор. — Остави аз да направлявам нещата“ „А, без тия — възразих. — Аз ще умра пръв.“

Колкото и да е странно, от тази мисъл се успокоих. Защо да се страхувам, ако наистина вече бях мъртъв? И защо да не вляза в схватка?

Насочих всичките си сили и усетих как те текат по тялото ми. Стегнах ръце и почувствах, че Себек разхлабва хватката си. Призовах аватара на воина сокол и в миг бях обгърнат от светеща златиста форма, не по-малка от Себек. Видях в тъмната вода как очите му се разширяват от изненада.

Отскубнах се от ръцете му и го ударих с все сила с глава, при което му избих няколко зъба. После се изстрелях от водата и се приземих до Баст, която се уплаши толкова, че за малко да ме съсече с ножовете.

— Слава на Ра! — възкликна тя.

— Да, жив съм.

— Не, благодаря му, защото бях на път и аз да се хвърля във водата. А я мразя!

Точно тогава от реката като взрив изскочи и Себек, който ревна яростно. От ноздрите му се стичаше зелена кръв.

— Не можете да ме победите! — Себек вдигна ръце, от които като дъжд закапа пот. — Аз съм повелител на водата. Потта ми създава реките по света!

Бррр. Реших никога вече да не се къпя в реки. Погледнах назад, към Хуфу и Сейди, но те не се виждаха никъде. Надявах се Хуфу да я е отвел на безопасно място или поне да е намерил сигурно скривалище.

Себек нападна и повлачи след себе си и реката. Върху мен се стовари огромна вълна, която ме повали на земята, но Баст се преобрази на аватара си и скочи върху гърба на Себек. Той сякаш и не забеляза тежестта й. Опита се да я сграбчи — безуспешно. Баст замахна отново и отново към ръцете, гърба и врата му, ала още щом го порежеше, кожата му тутакси заздравяваше.

Изправих се с усилие и понеже бях във вид на аватар, изпитах чувството, че се опитвам да стана с матрак, завързан на гърдите. Накрая Себек успя да хване Баст и да я метне нагоре. Тя се приземи, без да пострада, но синята й аура затрепка. Баст губеше сили.

Двамата с нея влязохме в схватка с бога на крокодилите: нанасяхме му рани с меча и ножовете, но колкото повече го съсичахме, толкава повече той се разлютваше и набираше сили.

— Да дойдат още от слугите ми! — провикна се Себек.

Това не предвещаваше нищо добро. Появяха ли се още грамадни крокодили, с нас беше свършено.

„Защо и ние не получаваме подкрепление?“, оплаках се аз на Хор, той обаче не отговори. Чувствах как се мъчи да насочи чрез мен силата си и да поддържа бойната ни магия.

Себек стовари пестник върху Баст, която и този път отхвърча. Но сега, след като се приземи, аватарът й примига и угасна съвсем.

Аз се хвърлих в нападение, за да отклоня вниманието на Себек. За беда успях. Той се обърна и ме обля с мощна струя вода. Заслепи ме и ме фрасна толкова силно, че полетях над брега и се свлякох в тръстиката.

Аватарът ми се строполи. Седнах замаян и видях точно до себе си Хуфу и Сейди: тя още беше в безсъзнание и й течеше кръв, а Хуфу нашепваше отчаяно на песоглавски и я галеше по челото.

Себек излезе от водата и ми се ухили. В слабата вечерна светлина видях в далечината, на около половин километър от нас, как нещо се движи бързо по реката към нас и оставя след себе си две дири: подкрепленията на Себек.

Баст кресна от реката:

— Побързай, Картър! Изведи Сейди оттук!

От напрежението тя беше пребледняла, а около нея отново се появи аватарът й на котка воин. Но беше много слаб и почти не се забелязваше.

— Недей! — извиках аз. — Ще умреш!

Опитах се да призова воина сокол, но от усилието ме проряза болка. Бях останал без сили, а духът на Хор беше напълно изтощен.

— Върви! — викна Баст. — И кажи на баща си, че съм удържала на думата си.

— НЕ!

Тя скочи върху Себек. Двамата се вкопчиха един в друг: Баст го удряше разярена с ножовете по лицето, а той ревеше от болка. Двамата богове се свлякоха във водата и потънаха.

Изтичах при реката. Тя се пенеше и бе кипнала. После Рио Гранде се озари открай докрай от зелен взрив и от реката изскочи малко златисто-черно същество, което се понесе така, сякаш някой го беше метнал с все сила. Приземи се в тревата при краката ми: мокра полумъртва котка в безсъзнание.

— Баст! — вдигнах аз предпазливо котката.

Беше с верижката на Баст, но талисманът на богинята се разпадна направо пред очите ми на прах. Баст вече я нямаше. Беше останала само Кифличка.

В очите ми избиха парещи сълзи. Себек беше разгромен и беше принуден да се оттегли в Дуат или някъде другаде, но към нас по реката пак се приближаваха две черти, които бяха само на хвърлей — вече виждах зелените гърбини и мънистените очи на чудовищата.

Притиснах котката до гърдите си и се извърнах към Хуфу.

— Ела, трябва да…

Смразих се, защото точно зад Хуфу и сестра ми стоеше друг крокодил, който се беше вторачил в мен и бе чисто бял.

„Трупове сме — помислих си. А после: — Я чакай… какъв е този бял крокодил?“

Той разтвори паст и се спусна, но не към мен. Обърнах се и видях как се стоварва върху другите два крокодила, огромни и зелени, които тъкмо се канеха да ме убият.

— Филип! — ахнах изумен, докато крокодилите се мятаха и се боричкаха.

— Да — каза мъжки глас.

Обърнах се още веднъж и направо не повярвах на очите си. До Сейди беше приклекнал чичо Еймъс, който оглеждаше свъсен раната на главата й. Взря се притеснен в мен.

— Филип ще отклони вниманието на слугите на Себек, но няма да е за дълго. Тръгвай с мен, има някаква надежда да се спасим!