Рик Риърдън
Червената пирамида (14)

12. Скок през пясъчния часовник

Сейди

Е, наистина си беше страхотно. Да бяхте видели отнякъде лицето на Картър — той приличаше на превъзбудено пале. /_О, стига си ме ръгал! Така си беше./_

Но аз бях далеч по-неуверена за госпожица Зия Рашид, известна още като Вижте ме каква съм магьосница, когато войнството скорпиони запъпли към нас. И през ум не ми е минавало, че по света, камо ли пък в Манхатън, има толкова много скорпиони. Светещият кръг около нас ми се видя ненадеждна защита срещу милионите твари, които се катереха една върху друга на множество пластове, и срещу жената в кафяво, която беше още по-ужасна.

Отдалеч Серкет си изглеждаше нормално, но когато се приближи, видях, че бледата й кожа лъщи като черупката на насекомо. Очите й бяха черни като мъниста. Дългата й тъмна коса беше неестествено гъста, сякаш бе от милион щръкнали пипала. А когато тя отвори уста, отстрани на съвсем човешките й зъби се показаха израстъци, които изплющяха и замърдаха.

Богинята спря на двайсетина метра и започна да ни оглежда. Изпълнените й с омраза черни очи се впиха в Зия.

— Дай ми малките.

Гласът й беше груб и пресипнал, сякаш тя не беше говорила от векове.

Зия кръстоса жезъла и вълшебната пръчка.

— Аз съм повелителка на стихиите, Книжнице на Първи ном. Махай се оттук, или ще те унищожа.

Серкет тракна с израстъци и се ухили със зловеща уста, по която беше избила пяна. Някои от скорпионите й тръгнаха напред, но щом първият се докосна до светещите очертания на защитния кръг, зацвърча и стана на пепел. От мен да го знаете, нищо не вони по-гадно от изпечен скорпион.

Другите страховити твари преминаха в отстъпление, завъртяха се около богинята и тръгнаха да се качват по краката й. Потреперих, след като забелязах, че се промушват в дрехата й. След няколко секунди всички скорпиони се бяха скрили в кафявите гънки на роклята.

Въздухът зад Серкет притъмня, сякаш тя хвърляше огромна сянка. После мракът се издигна и прие формата на тежка скорпионска опашка, която се изви на дъга над главата на Серкет. Сетне замахна с изпепеляваща скорост към нас, но Зия вдигна вълшебната пръчка и жилото се плъзна със съсък по върха й от слонова кост. От пръчката се заизвива пара с мирис на сяра.

Зия насочи към богинята жезъла и обгърна тялото й с огън. Серкет запуши и залитна назад, но огънят угасна почти на мига. Поопърли роклята й и от нея започна да излиза дим, но богинята изглеждаше по-скоро ядосана, отколкото наранена.

— Дните ти са преброени, магьоснице. Домът на живота е слаб. Властелинът Сет ще опустоши тези земи.

Зия метна вълшебната пръчка като бумеранг. Тя се удари в приличния на сянка скорпион и се пръсна на ослепителна светлина. Серкет се дръпна рязко назад и извърна очи, а през това време Зия бръкна в ръкава си и извади нещо малко, нещо, което стискаше в юмрук.

„Вълшебната пръчка беше за отклоняване на вниманието — помислих си аз. — Магьосническо жонгльорство.“

Точно тогава Зия извърши нещо безразсъдно: изскочи от вълшебния кръг — а уж ни беше предупредила да не правим точно това.

— Зия! — извика Картър. — Вратата!

Погледнах зад себе си и сърцето ми за малко да спре. Между двете колони при входа на храма имаше отвесен пясъчен тунел, като че ли гледах в гърлото на огромен преобърнат пясъчен часовник. Усещах как ме притегля и дърпа към себе си сякаш с вълшебна гравитация.

— Няма пък да влизам там — отсякох, но отново блесна светлина, привлякла вниманието ми към Зия.

Двете с богинята се бяха впуснали в опасен танц. Зия кръжеше и се въртеше с огнения си жезъл — откъдето и да минеше, оставяше след себе си във въздуха следа от пламъци. Не можех да не й го призная: беше почти толкова гъвкава и прелестна както Баст.

Колкото и да е странно, ми се прииска да помогна. Всъщност едвам се сдържах да не изляза от кръга, за да се хвърля в битка. Поривът беше, разбира се, направо налудничав. Какво можех да направя? Въпреки това обаче чувствах, че не е хубаво и не мога да скоча във вратата, без да съм помогнала на Зия.

— Сейди! — извика Картър, като ме сграбчи и ме издърпа назад. Без да съм усетила, за малко да прекрача тебеширената черта. — Какви ги правиш?

Нямах отговор, но се втренчих в Зия и промърморих в нещо като унес:

— Тя ще пусне ленти. Няма да помогнат.

— Какво, какво? — не ме разбра Картър. — Хайде, трябва да минем през вратата!

Точно тогава Зия отвори длан и във въздуха политнаха червени лентички плат — като пипалца. Откъде бях разбрала? Понесоха се като живи — като змийорки във вода — и започнаха да се уголемяват.

Серкет още наблюдаваше съсредоточено огъня и се мъчеше да се изплъзне на Зия. В началото като че ли не забелязваше лентите, които продължаваха да се удължават, докато не станаха няколко метра. Преброих общо пет, шест, седем. Те се загънаха, закръжиха около Серкет и се пронесоха през скорпиона сянка, сякаш той е безобидна зрителна измама. Накрая се омотаха около тялото на богинята заедно с ръцете и краката. Тя се разпищя, все едно лентите я парят. Свлече се на колене, а скорпионът сянка се разпадна на мастилена мъгла.

Зия се завъртя за последно и спря. Насочи жезъла към лицето на богинята. Лентите светнаха, а Серкет изсъска от болка и изруга на език, който не знаех.

— Омотавам те със Седемте ленти на Хатор — заяви Зия. — Пусни жената, в която си се вселила, в противен случай същността ти ще изгори навеки.

— Твоята смърт ще бъде навеки — изръмжа Серкет. — Ти стана враг на Сет.

Зия завъртя жезъла и Серкет падна на една страна — гърчеше се и от нея излизаше дим.

— Няма… да… — изсъска богинята.

Но точно тогава черните й очи се забелиха и тя застина.

— Вратата! — предупреди Картър. — Идвай, Зия! Струва ми се, че се затваря.

Беше прав. Пясъчният тунел като че ли се движеше малко по-бавно. Магията му явно вече не беше толкова силна, за да ни тегли.

Зия се приближи до повалената Серкет. Докосна я по челото и от устата на богинята се заизвива черен пушек. Тя започна да се преобразява и да се смалява, докато пред нас не изникна съвсем различна жена, омотана в червени ленти. Беше с бяла кожа и черна коса, но иначе не приличаше изобщо на Серкет. Приличаше си… хм, на човек.

— Коя е тази жена? — попитах аз.

— Серкет се беше вселила в нея — обясни Зия. — Клета простосмъртна, която…

Тя вдигна стресната очи. Черната мъгла вече не се разсейваше. Отново се сгъстяваше и ставаше по-тъмна, кръжеше и се втвърдяваше.

— Не може да бъде — ахна Зия. — Лентите са много силни. Серкет не може да се връща към живот, освен ако…

— Е, връща се — кресна Картър, — а изходът се затваря. Да вървим!

Не можех да повярвам, че иска да скочи в пясъчна стена, която се носи шеметно, но докато гледах как черният облак приема формата на скорпион, висок колкото двуетажна къща — на много разлютен скорпион, — се реших и аз.

— Идвам, идвам — извиках.

— Зия! — кресна Картър. — Хайде!

— Май си прав — отсъди магьосницата.

След като се обърна, се завтекохме заедно и се метнахме право в шеметния въртоп.