Рик Риърдън
Червената пирамида (25)

23. Последният изпит на професор Тот

Сейди

Аз съм, Сейди. Извинявайте за забавянето, въпреки че едва ли сте забелязали на записа. Нали е с две леви ръце, брат ми изпусна микрофона в яма, пълна с… всъщност както и да е. Та да се върнем на разказа.

Когато се събуди, Картър се сепна така, че си удари коленете в масичката в самолета, което си беше доста смешно.

— Добре ли поспа? — попитах го.

Той примига объркан срещу мен.

— Ти си човек.

— Колко мило, че забеляза.

Отхапах още веднъж от пицата. Никога не съм яла пица в порцеланова чиния, нито пък съм пила кока-кола от стъклена чаша (с лед, моля ви се, тия американци са си доста странни), но иначе ми харесваше в първа класа.

— Преобразих се преди един час — обясних и се прокашлях. — Помогна ми онова… онова, което ми каза — да се съсредоточа върху важните неща.

Стана ми неловко дори да го изрека — бях си спомнила всичко, което Картър бе споделил с мен, докато бях каня: как, докато е пътешествал с татко, се е загубил в метрото, как му е прилошало във Венеция, как е ревал като малко дете, след като е намерил в чорапа си скорпион. Толкова много амуниции, с които да се заяждам с него, но колкото и странно, дори не се изкушавах. Само как си беше изплакал душата… Може би си беше мислил, че нали съм се превърнала в каня, не го разбирам, но беше толкова откровен, толкова неприкрит и беше направил всичко по силите си да ме успокои. Ако не ми беше дал нещо, към което да насоча вниманието си, сигурно и досега щях да гоня над река Потомак полски мишки.

Картър разказваше за пътешествията си с татко така, сякаш те са били прекрасни, но и доста уморителни, понеже той все се опитвал да му угоди и да се държи възможно най-добре, а нямал с кого да се отпусне и да си поприказва. Длъжна съм да призная, татко си беше с много силно присъствие. Просто е невъзможно да не се стремиш да получиш одобрението му. (Можете да не се съмнявате, именно от него съм наследила очарованието си.) Виждах го само два пъти в годината и въпреки това се чувствах длъжна да се подготвя душевно за срещата. За пръв път се запитах дали точно Картър е спечелил повече от цялата работа. И дали бях готова да си разменим местата и да живея като него.

Освен това реших да не му казвам какво накрая ме е преобразило отново в човек. Изобщо не се бях съсредоточавала върху татко. Представих си, че мама е жива, представих си, че се разхождаме двете по „Оксфорд Стрийт“, разглеждаме витрините, говорим си и се смеем — обикновен ден, който така и не успяхме да изживеем заедно. Знам, неизпълнимо желание. Но то бе достатъчно силно, за да ми припомни коя всъщност съм.

Изобщо не споменах за това на Картър, но той се взря в лицето ми и аз усетих, че ми е разчел доста добре мислите.

Отпих от кока-колата.

— Между другото, изпусна обяда.

— Не се ли опита да ме събудиш?

Баст се оригна от другата страна на пътеката между седалките. Току-що си беше изяла сьомгата в чинията и изглеждаше много доволна.

— Дали да не измагьосам малко котешка храна? — предложи Баст. — Или сандвичи със сирене?

— Не, благодаря — промърмори Картър.

Изглеждаше смазан.

— Господи, Картър — намесих се и аз. — Щом ти е толкова важно, ми е останала малко пица…

— Не е заради пицата — прекъсна ме той.

И ни разказа как неговата ba се е разминала на косъм с това да я залови Сет.

От тази новина направо се задъхах. Изпитах чувството, че отново съм хваната като в затвор в тялото на канята и не мога да мисля трезво. Татко, зазидан в червената пирамида? Клетият Еймъс използван за нещо като пионка? Погледнах Баст — дано ме поуспокои.

— Можем ли да направим нещо?

Тя беше мрачна.

— Не знам, Сейди. Сет ще бъде най-могъщ на рождения си ден, а времето по изгрев-слънце е най-подходящо за магии. Ако на развиделяване в този ден Сет успее да предизвика взрив от неудържима енергия, като използва не само своята магия, а я подсили с енергията и на другите богове, които е успял да пороби… е почти невъзможно да си представим хаоса, който ще създаде. — Тя сви рамене. — Значи твърдиш, Картър, че тази идея му е била подхвърлена от някакъв най-обикновен демон?

— Звучеше така — потвърди той. — Ако не друго, първоначалният план хрумна именно на него.

Баст поклати глава.

— Не е в стила на Сет.

Аз се закашлях.

— В какъв смисъл? Точно в негов стил си е.

— Не — настоя Баст. — Това е ужасно — дори за него. Сет се домогва до царския престол, но след подобен взрив може и да не остане нищо, над което да царува. Почти като… — Тя не се доизказа, явно мисълта й се видя прекалено тревожна. — Не разбирам за какво става въпрос, но скоро ще кацнем. Налага се да питате Тот.

— Както го каза, излиза, че няма да дойдеш с нас — отбелязах.

— Ние с Тот не се разбираме много-много. Вие имате по-големи шансове да останете живи…

Светна надписът да затегнем коланите. Пилотът обяви, че започваме да се спускаме към Мемфис. Надзърнах през прозореца и видях широка кафява река, която течеше през местността — беше по-голяма от всички реки, които бях виждал някога. Заприлича ми на неприятна грамадна змия.

Стюардесата дойде при мен и попита:

— Приключи ли, скъпа?

— Очевидно да — отвърнах мрачно.

 

 

Мемфис не беше и чул, че е дошла зимата. Дърветата бяха зелени, а небето — ослепително синьо.

Настояхме този път Баст да не „взима назаем“ чужди коли и накрая тя се съгласи да наеме автомобил, но само ако е открит. Не я попитах откъде е намерила пари, но след малко се разхождахме из почти безлюдните улици на Мемфис в беемве със смъкнат гюрук.

Помня града само откъслечно. Минахме през квартал, където преспокойно са могли да снимат „Отнесени от вихъра“: големи бели къщи насред огромни морави със сенчести кипариси, въпреки че пластмасовите фигури на Дядо Коледа по покривите доста разваляха впечатлението. На следващата пресечка за малко да ни убие една бабка, която си изкарваше кадилака от паркинга пред някаква църква. Баст зави рядко и натисна клаксона, а жената само се усмихна и ни махна с ръка. Какво да се прави, южняшко гостоприемство.

След още няколко пресечки се озовахме сред порутени колиби. Зърнах две чернокожи момчета по дънки и тесни тениски — седяха на предната веранда, дрънкаха на акустични китари и пееха. Звучеше толкова добре, че се изкуших да поискам да спрем.

На следващия ъгъл имаше грозен ресторант с написана на ръка табела ПИЛЕ И ГОФРЕТИ. Отвън се беше извила опашка от двайсетина души.

— Вие, американците, имате най-странния вкус. На коя планета сме? — попитах аз.

Картър поклати глава.

— И къде ли е Тот?

Баст подуши въздуха и зави наляво по улица с името „Тополова“.

— Наближаваме. Ако наистина познавам добре Тот, той със сигурност е в някое научно учреждение. Може би в библиотека или в книжното хранилище към гробницата на магьосник.

— В Тенеси едва ли има много такива — предположи Картър.

Точно тогава зърнах една табела и грейнах в усмивка.

— Може би в Мемфиския университет?

— Браво на теб, Сейди! — измърка Баст.

Картър ме погледна смръщен. Нали се досещате, завиждаше ми горкият.

След няколко минути вече вървяхме сред постройките на малък университет: червени тухли и широки дворове. Беше странно тихо, чуваше се само как някой тупка с топка по цимента.

Още щом го чу, Картър наостри уши.

— Баскетбол.

— О, я стига — рекох аз. — Тръгнали сме да търсим Тот.

Но Картър се насочи към звука на топката и ние го последвахме. Той зави зад ъгъла и застина.

— Хайде да ги питаме тези тук.

Не разбрах за какво ми говори. И аз свърнах зад ъгъла и ахнах. На баскетболното игрище се беше разгоряла оспорвана среща между петима играчи. Бяха с фланелки на най-различни американски отбори и явно всички изгаряха от желание да победят: сумтяха, ръмжаха си, крадяха си топката и се блъскаха.

О… и всички играчи бяха песоглавци.

— Свещеното животно на Тот — обясни Баст. — Явно сме дошли където трябва.

Един от песоглавците беше с лъскава златиста козина, много по-светла, отколкото на другите, и с по… хм… с по-шарен задник. Беше в морава фланелка, която ми се стори позната.

— Това не е ли фланелка на… на „Лейкърс“? — попитах, разколебана дали изобщо да отварям дума за смехотворната мания на Картър.

Той кимна и двамата се усмихнахме.

— Хуфу! — викнахме в един глас.

Е, да, почти не познавахме песоглавеца. Бяхме прекарали с него по-малко от ден, а и бяхме ходили в къщата на Еймъс сякаш преди цяла вечност, но аз пак се чувствах така, все едно сме открили отдавна изгубен приятел.

Хуфу ми скочи в ръцете и изръмжа:

— Хрр! Хрр!

Затърси нещо из косата ми, сигурно въшки /_Не ми трябва мнението ти, Картър!/_, после скочи на земята и удари настилката с лапа — да покаже колко се радва.

Баст се засмя.

— Казва, че миришеш на фламинго.

— Да не знаеш песоглавски? — попита Картър.

Богинята сви рамене.

— Освен това пита къде сте били.

— Къде сме били ли? — ахнах аз. — Ами като начало му кажи, че почти през целия ден съм била каня, която не е фламинго и не завършва на „о“, затова не би трябвало да присъства сред любимите му храни. Второ…

— Чакай, чакай! — Баст се извърна към Хуфу и каза: — Хрр! После ме погледна отново: — Добре, продължавай.

Аз примигах.

— Ами… хм, второ, къде е бил той?

Тя го преведе, като само промърмори.

Хуфу изсумтя и грабна баскетболната топка, с което накара приятелите си, другите песоглавци, да се зъбят, да драскат и да пръхтят трескаво.

— Гмурнал се е в реката и се е върнал с плуване — преведе Баст, — но когато е отишъл при къщата, тя е била разрушена и нас вече ни е нямало. Чакал е един ден да се появи Еймъс, но той така и не е дошъл. Затова Хуфу дошъл при Тот. Все пак песоглавците са под негова закрила.

— Защо? — полюбопитства Картър. — Не че искам да обидя някого, но Тот нали е бог на знанието?

— Песоглавците са много мъдри животни — отсече Баст.

— Хрр! — изръмжа Хуфу, после си бръкна в носа и обърна към нас шарения си задник.

Метна топката на приятелите си. Те се сбиха за нея, като се зъбеха един на друг и се удряха по главите.

— Мъдри ли? — усъмних се аз.

— Е, не са котки, имай го предвид — допълни Баст. — Но иначе да, мъдри. Хуфу каза, че веднага щом Картър си изпълни обещанието, ще ви заведе при професора.

Аз примигах.

— При проф… О, говориш ми за… ясно.

— Какво обещание? — учуди се Картър.

Баст се подсмихна.

— Очевидно си обещал да му покажеш баскетболните си умения.

Картър се ококори разтревожен.

— Нямаме време.

— О, не се притеснявай — успокои го Баст. — А сега е най-добре да тръгвам.

— Къде отиваш, Баст? — попитах я, защото хич не ми се искаше да се разделяме още веднъж. — Как ще те намерим?

В очите й се появи нещо като вина, сякаш тя бе предизвикала ужасно бедствие.

— Ще ви намеря аз, след като излезете, ако изобщо излезете де…

— Как така ако изобщо излезем? — възкликна Картър, но Баст вече се бе превърнала в Кифличка и хукна нанякъде.

Хуфу заръмжа по-настойчиво на Картър. Стисна го за ръката и го задърпа към игрището. Песоглавците тутакси се разделиха на два отбора. Половината си съблякоха фланелките. Другата половина останаха с тях. За нещастие Картър се падна в отбора без фланелки и Хуфу му помогна да си смъкне тениската — така се показаха щръкналите му ребра. Отборите започнаха да играят.

Е, аз не разбирам нищо от баскетбол. Но съм почти сигурна, че не е по правилата да настъпваш другите, да спираш топката с чело и да дриблираш (нали така му се казваше?) с две ръце, сякаш галиш бясно куче. А Картър играеше точно така. Песоглавците направо го отнесоха в буквалния смисъл на думата. Бележеха точка след точка, а Картър само сновеше напред-назад, препъваше се в крайниците на маймуните и приближеше ли се до топката, тя го удряше, докато накрая не му се зави свят: той покръжи, покръжи на едно място и падна на земята. Песоглавците спряха играта и го загледаха невярващо. Картър се беше проснал насред игрището, плувнал в пот и запъхтян. Маймуните погледнаха Хуфу. Отдалеч си личеше, че си мислят: „Кой го е поканил този човек?“ Засрамен, Хуфу си покри очите.

— Картър — викнах злорадо, — не спираш да говориш за баскетбол и за „Лейкърс“, а си пълен смотаняк. Да те бият някакви си маймуни!

Той простена, беше нещастен.

— Баскетболът беше… беше любимият спорт на татко.

Погледнах го смаяна. Любимият спорт на татко ли? Господи, а аз да не се сетя.

Той очевидно изтълкува смаяния ми вид като поредните нападки.

— Мога… мога да ти кажа всички резултати в Ен Би Ай — каза ми малко отчаян. — Кой колко асистенции и колко точки е отбелязал.

Другите песоглавци си продължиха играта, без да обръщат внимание и на Картър, и на Хуфу. Хуфу изсумтя погнусено, сякаш се давеше или може би ръмжеше.

Разбирах го как се чувства, но въпреки това отидох при Картър и му подадох ръка.

— Хайде, ставай. Не е толкова важно.

— Ако бях с по-удобни обувки… — започна да се оправдава той. — И ако не бях така уморен…

— Не е толкова важно, Картър — повторих и се подсмихнах. — Няма да те издам пред татко, след като го спасим.

Той ме погледна с неприкрита признателност. (Е, всъщност съм си чудесно момиче.) После ме хвана за ръката и аз го издърпах да стане.

— А сега, за Бога, си сложи тениската — казах му. — Хуфу, време е да ни заведеш при професора.

Той влезе заедно с нас в безлюдна научна сграда. В коридорите миришеше на оцет и празните учебни лаборатории приличаха на класни стаи в обикновена американска гимназия, а не на място, където ще се навърта някой бог. Качихме се по стълбището и се озовахме пред кабинетите на преподавателите. Повечето врати бяха затворени. Една обаче беше открехната и през нея видяхме помещение колкото тесен килер с книги, мъничко бюро и един-единствен стол. Запитах се дали професорът вътре се е провинил нещо, за да получи чак такъв малък кабинет.

— Хрр! — изсумтя Хуфу и спря пред лъскава махагонова врата, много по-хубава от другите.

Върху стъклото проблясваше името, което бе написано току-що: Д-р Тот.

Хуфу бутна вратата, без да чука, и нахълта вътре.

— Първо ти, Човекопиле — казах на Картър.

(Да, сигурна съм, вече съжаляваше, задето е споделил с мен точно тази случка. В края на краищата не можех хич да не се заяждам с него. Все пак трябва да отстоявам славата си.)

Очаквах да попаднем в поредния килер. А се оказа, че кабинетът е невъзможно голям.

Таванът се издигаше поне на десет метра и от едната страна кабинетът бе остъклен, така че се виждаше цял Мемфис. По метална стълба се стигаше на площадка с огромен телескоп и някъде отгоре долитаха звуците на електрическа китара — някой дрънкаше доста лошо на нея. Другите стени на кабинета бяха запълнени открай докрай с библиотеки. Бюрата бяха отрупани с какви ли не странни джунджурии: комплекти за химически опити, полусглобени компютри, плюшени играчки с глави, от които стърчаха жици. Стелеше се мирис като на телешко задушено, само че по-силна, по-скоро като на опушено.

Най-странни бяха шестте дълговрати птици пред нас — ибиси, които седяха като секретарки на бюра и тракаха с клюнове по клавиатурите на преносими компютри.

Ние с Картър се спогледахме. Както никога направо нямах думи.

— Хрр — провикна се Хуфу.

Дрънкането горе на площадката спря. Появи се висок слаб младеж, който нямаше и трийсет години и държеше в ръка електрическа китара. Беше с несресана буйна руса коса като на Хуфу, с изцапана бяла лабораторна престилка, износени дънки и черна тениска. В началото ми се стори, че от едната страна на устата му е потекла кръв. После видях, че е сос за месо.

— Прекрасно — грейна мъжът в усмивка. — Открих нещо, Хуфу. Това тук не е египетският Мемфис.

Хуфу ме погледна крадешком и аз бях готова да се закълна, че е искал да ми каже: „Представяш ли си, моля ти се“.

— Освен това открих нова разновидност на магията, казва се синя магия — продължи мъжът. — И барбекюто. Да, на всяка цена трябва да опиташ барбекю.

Хуфу не изглеждаше особено въодушевен. Покатери се на една от библиотеките, грабна кутия „Чирио“ и задъвка.

Човекът с китарата се плъзна по парапета — изобщо не загуби равновесие, и се приземи пред нас.

— Изида и Хор — каза той. — Виждам, намерили сте си нови тела.

Очите му бяха с десетина цвята и се меняха като калейдоскоп, така, че сякаш те хипнотизираха.

Успях да изпелтеча:

— Хм, ние не сме…

— О, ясно — прекъсна ме мъжът. — Опитвате се да поделите тялото, а? Хич не си въобразявай, Изидо, че си ме заблудила и за миг. Знам, че ти дърпаш конците.

— Няма такова нещо! — възмутих се аз. — Казвам се Сейди Кейн. Ти, предполагам, си Тот.

Той вдигна вежда.

— Твърдиш, че не ме познаваш, така ли? Разбира се, че съм Тот. Наричат ме още Джехути. А също…

Едвам се сдържах да не прихна.

— Дже-хути ли?

Тот явно се засегна.

— В Древен Египет това си е име като всички останали. Тот ме нарекоха гърците. После започнаха да ме бъркат с техния бог Хермес. Дори имаха наглостта да преименуват свещения ми град в Хермопол, макар че двамата с Хермес изобщо не си приличаме. Повярвай, ако не си срещала никога Хермес…

— Хрр! — прекъсна го Хуфу, както си беше напълнил устата с „Чирио“.

— Прав си — съгласи се Тот. — Отклоних се от въпроса. Та твърдиш, значи, че си Сейди Кейн. И че… — Той обърна пръста си към Картър, който гледаше как ибисите пишат на лаптопите. — Ти, предполагам, си Хор.

— Картър Кейн — поправи го той, все така заплеснат по птиците. — Какво е това там?

Тот се оживи.

— Ами да, наричат се компютри. Страхотни са, нали? Ти очевидно…

— Не, имах предвид какво пишат птиците. — Картър присви очи и зачете от екрана. — Кратък трактат върху еволюцията на яковете.

— Научният ми доклад — обясни Тот. — Старая се да осъществявам едновременно няколко проекта. Знаете ли например, че в този университет тук няма факултети, където да изучават астрологията и лечението с пиявици? Възмутително! Смятам да го променя. В момента ремонтирам една нова сграда при реката. Не след дълго Мемфис ще бъде истинско просветно средище!

— Прекрасно — казах от немай-къде аз. — Трябва ни помощ, за да победим Сет.

Ибисите спряха да тракат по клавиатурите и ме зяпнаха. Тот си обърса соса от барбекюто по устата.

— И имаш наглостта да молиш след последния път?

— Какъв последен път? — повторих аз.

— Бележката е някъде тук… — Тот се потупа по джобовете на лабораторната престилка. Извади намачкано листче и го прочете. — Не, това е списък какво трябва да купя от гастронома.

Метна го през рамо. Още щом се удари в пода, то се превърна в бял хляб, кана мляко и шест опаковки газирана напитка „Маунтън Дю“.

Тот си погледна ръкавите. Забелязах, че петната по престилката му всъщност са размазани думи, написани на какви ли не езици. Петната мърдаха и се променяха, за да образуват йероглифи, английски букви, демотически знаци. Мъжът си изтръска яката и към пода се понесоха три букви, които образуваха дума: „рак“. Думата пък се преобрази на слузести рачета, на нещо като скариди, които размърдаха крачка, но само след миг един от ибисите ги клъвна.

— О, както и да е — каза накрая Тот. — Ще ви разкажа само кратката версия: за да отмъсти за баща си Озирис, Хор извика на дуел Сет. Който победеше, щеше да стане цар на боговете.

— Победи Хор — оповести Картър.

— Ето на, помниш!

— Не, чел съм за това.

— А помниш ли, че ако не ви бях помогнал, и двамата с Изида щяхте да умрете? О, опитах се да ви бъда посредник и да постигнем някакво решение, за да предотвратим битката. Това е една от задачите ми: да поддържам равновесието между ред и хаос. Но къде ти, Изида ме убеди да помогна на вашата страна, защото Сет е започнал да става много могъщ. И битката за малко да унищожи света.

„Само се оплаква — каза в главата ми Изида. — Не беше чак толкова страшно.“

— Така ли? — попита Тот и аз останах с впечатлението, че чува не по-зле от мен гласа й. — Сет прободе Хор в окото.

— Ох! — примига Картър.

— Да, и аз го замених с ново, направено от лунна светлина. Окото на Хор — прочутият ти символ. Именно аз, така да знаете. А когато ти отсече главата на Изида…

— Чакай, чакай. — Картър ме погледна. — Как така съм й отсякъл главата?

„Получих по-хубава“, увери ме Изида.

— Само защото те изцелих, Изидо! — заяви Тот. — И да, Картър, Хор или както там се наричаш, ти беше толкова вбесен, че й отсече главата. Беше безразсъден… канеше се да се опълчиш срещу Сет, въпреки че още беше немощен, и Изида се опита да те спре. С това те разяри толкова, че ти извади меча… Е, важното в случая е, че за малко да се избиете взаимно още преди да сте разгромили Сет. Ако отново тръгнете да се биете с Червения властелин, си отваряйте очите на четири. Той ще използва хаоса, за да ви настрои един срещу друг.

„Пак ще го разгромим — закани се Изида. — Тот просто завижда.“

— Млъквай — казахме едновременно с Тот.

Той ме погледна изненадан.

— И така, Сейди… опитваш се да държиш нещата в свои ръце. Няма да е за дълго. Може и да си потомка на фараони, но Изида е измамница, ламтяща за власт…

— Мога да я спра — рекох и трябваше да впрегна всичките си сили, за да не позволя на Изида да блъвне порой от обиди.

Тот прокара пръсти по тушета на китарата.

— Не бъди толкова сигурна. Изида сигурно ти е казала, че е помогнала за разгрома на Сет. А каза ли ти, освен това, че именно заради нея Сет излезе от контрол? Тя прати в изгнание първия ни цар.

— За кого говориш, за Рали? — попита Картър. — Нали той сам е решил да напусне земята, защото е остарял?

Тот изсумтя.

— Да, остаря, но се оттегли, защото беше принуден. Изида се умори да го чака да се махне. Искаше цар да стане мъжът й Озирис. Искаше и още власт. Затова един ден, докато Ра, богът на слънцето, бе легнал да поспи, тя взе тайно малко от слюнката му.

— Блякс! — казах аз. — Откога слюнката те прави могъщ?

Тот ме укори със свъсен поглед.

— Смесваш я с пръст и сътворяваш отровна змия. Онази нощ змията се промъкна в спалнята на Ра и го ухапа по глезена. Не успя да го изцели никаква магия, дори моята. Той щеше да умре, ако…

— Нима боговете умират? — попита Картър.

— О, да — потвърди Тот. — През повечето време възкръсваме, разбира се, от Дуат — в крайна сметка. Но тази отрова разяде самата същност на Ра. Изида, естествено, се правеше на невинна. Разплака се, щом видя колко се мъчи Ра. Опита се да помогне с нейната магия. Накрая му каза, че има само един начин да го спаси: той да й каже тайното си име.

— Какво тайно име? — попитах. — Нещо като Брус Уейн^[1] ли?

— Всичко в Творението си има тайно име — обясни Тот. — Дори боговете. Който знае тайното име на някого или нещо, има власт над него. Изида обеща, че ако научи тайното име на Ра, може да го изцери. Ра се мъчеше толкова много, че склони. И Изида го излекува.

— Това обаче й е дало власт над него — предположи Картър.

— Огромна власт — потвърди Тот. — Изида принуди Ра да се оттегли на небето и така да разчисти пътя на любимия й Озирис, който да стане новият цар на боговете. Сет беше дясна ръка на Ра и не го преглътна, че брат му Озирис се е издигнал до цар. Така Сет и Озирис станаха врагове и ето че и след пет хилядолетия продължаваме да водим същата война, разпалена заради Изида.

— Но аз нямам никаква вина! — възкликнах. — Никога няма да направя подобно нещо.

— Наистина ли никога? — попита Тот. — Няма ли да направиш всичко по силите си, за да спасиш семейството си, дори и това да наруши равновесието в космоса?

Той впери в мен своите калейдоскопични очи, а аз усетих, че изведнъж ставам предизвикателна. Ами да, как така няма да защитя семейството си! Кой беше този ненормалник в лабораторна престилка, че да ми казва какво да правя и какво да не правя?

Точно тогава си дадох сметка, че не знам кой го мисли: дали Изида, или аз. Обзе ме паника. Щом не можех да разгранича собствените си мисли от мислите на Изида, колко ли време щеше да мине, докато превъртя напълно?

— Не, Тот — ревнах. — Трябва да ми повярваш. Аз, Сейди, държа всичко в свои ръце и имам нужда от помощта ти. Сет държи при себе си баща ни.

И разказах всичко от игла до конец: от Британския музей до видението на Картър с червената пирамида. Тот ме слушаше, без да ме прекъсва, но бях готова да се закълна, че докато говорех, по лабораторната му престилка са плъзнали нови петна, сякаш някои от думите ми бяха добавяни към вече написаното по нея.

— Само погледни нещо заради нас — рекох накрая. — Дай му книгата, Картър.

Той затърси из чантата и извади томчето, което бяхме откраднали в Париж.

— Ти си го писал, нали? — попита брат ми. — Тук се обяснява как да се победи Сет.

Тот разгъна страниците папирус.

— О, ужас. Мразя да чета каквото съм написал. Погледнете това изречение тук. Сега никога не бих го написал така. — Той се потупа по джобовете на престилката. — Червена химикалка… намира ли му се на някого?

Изида се ядоса против волята ми и настоя да вразумим малко Тот. „Само едно огнено кълбо — примоли се тя. — Само едно огромно вълшебно кълбо!“

Не бих казала, че не съм се изкушила, но я укротих.

— Виж какво, Тот — подхванах. — Джехути или както там ти е името. Сет се кани да унищожи в най-добрия случай Америка, а може би и целия свят. Ще загинат милиони хора. Ти каза, че държиш на равновесието. Ще ни помогнеш ли, или няма да ни помогнеш?

За миг не се чуваше друго освен ибисите, които потракваха по клавишите.

— В беда сте — съгласи се Тот. — Затова нека ви попитам — защо според вас баща ви е поставил в такова положение? Защо е пуснал на свобода боговете?

Бях на път да отговоря: „За да върне мама“. Но вече не вярвах в това.

— Мама е видяла бъдещето — предположих. — Видяла е, че предстои нещо лошо. Според мен двамата с татко са се опитвали да го спрат. Смятали са, че единственият начин е да пуснат на свобода боговете.

— Въпреки че е изключително опасно простосмъртни да използват силата на боговете — отсече Тот, — въпреки че това е в разрез със закона на Дома на живота… закон, който, между другото, именно аз убедих Искандар да напише.

Спомних си какво ми е казал в Залата на епохите възрастният Главен лектор.

— Боговете притежават голяма власт, но само човеците носят в себе си творческа жилка. Мисля, че мама е убедила Искандар в несправедливостта на закона. Той вероятно не е могъл да го признае пред всички, тя обаче го е накарала да размисли. Каквото и да предстои, то е толкова страшно, че богове и простосмъртни ще имат нужда едни от други.

— И какво предстои? — попита Тот. — Възходът на Сет?

Каза го някак хитро, като учител, който се опитва да те заблуди с въпрос.

— Може би — отговорих предпазливо, — но не знам.

Хуфу се оригна горе на библиотеката. Оголи в нещо като усмивка зъби, по които беше полепнала храна.

— Прав си, Хуфу — отсъди замислен Тот. — Тя не говори като Изида. Изида никога не би признала, че не знае нещо.

Наложи се да запуша наум устата на Изида.

Тот метна книгата обратно на Картър.

— Я сега да видим дали действате така хубаво, както и говорите. Ще ви обясня какво пише в книгата със заклинания, стига да ми докажете, че наистина сте подчинили на себе си боговете и не просто повтаряте онова, което се е случвало многократно в миналото.

— Проверка ли? Нещо като контролно? — попита Картър. — Приемаме.

— Я чакай — възразих аз.

Понеже беше учил само вкъщи, Картър явно не осъзнаваше, че контролните не са от най-приятните неща.

— Чудесно — рече Тот. — Има една вещ с огромна мощ, искам да ми я донесете от гробницата на един магьосник.

— На кой магьосник? — попитах.

Но Тот извади от лабораторната престилка парче тебешир и драсна нещо във въздуха. Пред него се отвори врата.

— Как го правиш? — полюбопитствах. — Баст каза, че през Демонските дни не можем да призоваваме портали.

— Простосмъртните наистина не могат — съгласи се Тот. — Но е по силите на добър магьосник. Ако успеете, ще си направим барбекю.

Входът ни всмука в черна бездна и кабинетът на Тот изчезна.