Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (34)

IV

Сам Край намери Инглиш изтегнат в едно легло до отворения прозорец на първия етаж в новата ослепително бяла болница. На нощното шкафче бяха натрупани купчина писма, телеграми и книги.

В ъгъла седеше Чък Ийгън със свиреп израз на лицето и дебнещи очи. Никой от болницата не беше успял да заеме мястото му. Той седеше там вече три денонощия, от пристигането на Инглиш в болницата и даже самият Инглиш не можеше да се отърве от него.

— Здравей, Ник! — приближи се до леглото Край. — Как е?

— Добър ден, Сам. Вземи си стол. Много съм добре. Раните ми почти се затвориха, изгарянията ми зарастват. Не виждам защо са тези притеснения.

Край свъси вежди:

— Два дни беше в кома и ако си отървал кожата, то се дължи само на силния ти организъм. Така каза докторът.

Той погледна Чък.

— Иди да се разходиш, Ийгън. С мен няма от какво да се страхуваш.

Чък се изсмя злобно:

— Айде бе! За миг го изпуснах от очи и видяхте ли какво се случи? Не мърдам оттук! И ако е по силите ми, няма да позволя на никого вече да го пълни с олово.

— Остави го — засмя се Инглиш. — И аз се опитвах да се отърва от него, но накрая се отказах. Какво ново?

— Всичко е наред — отговори Край. — Магнетофонът направи чудеса. Няма изобщо за какво да се притесняваш. Не бих се учудил, ако дойде главният комисар да ти поднесе извиненията си.

— Нямам никакво желание да го виждам — намръщи се Инглиш. — А Шерман?

— Намериха тялото му. Ти си му счупил врата, Ник!

— Ако не му бях приложил една техника от джудото, с мен беше свършено. Съвсем малко оставаше, Сам, съвсем малко. Как е Лоиз?

— Много добре. Телефонирах й тази сутрин. Изглеждаше напълно във форма.

— Не ти ли спомена дали ще дойде да ме види? — запита загрижено Инглиш. — Очаквам я.

Край вдигна рамене:

— Нищо не ми е казвала, но със сигурност ще дойде.

— Какво стана с онзи другия, с Пен?

— В затвора е. Кер тъкмо го е намествал в лодката, когато Шерман го е изненадал отзад и го е халосал. Кер паднал в лодката си, която се понесла свободно в морето. В противен случай Шерман е щял да го довърши. Когато Кер се свестил, забелязал горящата яхта и се приближил да види какво става. Намерил ви е тъкмо навреме.

— Хубав човек е той — отговаря Инглиш. — Направи нещо за него, Сам. Той има едно прекрасно момиченце. Иди, поговори с него. Може би ще се съгласи да й платя образованието, когато порасне.

— Добре. Ще отида да го видя.

— Според Чък Морили е сдал багажа. Какво стана с него?

— Обвинен е в опит за убийство. Трябваше да го уличим, Ник. За щастие бях взел със себе си няколко репортери. Комисарят няма да може да потули работата. Този Морили вече дълго време няма да има възможност да ти създава неприятности.

— Излиза, че всичко се развива отлично. Трябва да има някой разочарован в този град. Рийз сигурно е проронил някоя сълза.

— Напълно вярно! По едно време си мислеше, че този път те е спипал. За съжаление цялата история ще излезе на бял свят. Няма да можем дълго да премълчаваме за заниманията на Рой.

Инглиш повдигна рамене и изкриви лице от болка:

— По дяволите! Още ме боли — каза той и се намести по-удобно. — Какво да се прави, не можем да го избегнем. Но това ще ми бъде изключително неприятно, Сам.

— Но не за дълго. Скандалът скоро ще се забрави и всичко ще бъде наред.

Инглиш поклати глава:

— Не, вече няма да е същото. И най-смешното е, че сега вече не ми пука. Откакто лежа тук, много мислих. Реших, че трябва да започна отначало. Ще се махна оттук, Сам. Имам нови идеи.

— Но ти не можеш да направиш това! — запротестира обезпокоен Край. — Не можеш да изоставиш такава организация при положение, че хлябът на толкова хора зависи от теб!

— Аз ще оставя някой на мое място. Ти би ли се заинтересувал, Сам?

— Сериозно ли говориш? — не скри учудването си Край.

— Напълно! Но не приемай с лека ръка, помисли. Ще трябва да се откажеш от кантората, но си струва. Ако се заемеш с цялата работа, аз ще се задоволя с двадесет и пет процента от чистата печалба, а всичко останало е за теб.

— А ти какво ще правиш? Това е целият ти живот, Ник! Не можеш да се откажеш току-така.

— С тези двадесет и пет процента ще имам достатъчно пари. Иска ми се да пътувам, да обиколя света. Като ми омръзне, ще започна от нула. Знаеш ли, Сам, най-хубавите дни от живота ми бяха, когато се мъчех да пробия. Ще се опитам да преоткрия тази атмосфера. Решено е, оттеглям се!

Край стана:

— Добре, ще си помисля. Всъщност струва ми се, се всичко е ясно. Само да предупредя Елен и ще ти дам съгласието си.

Малко по-късно, след обяд, на посещение дойде и Леон.

— Дойдох да те видя как си — каза той и стисна ръката на Инглиш. — Трябва да се връщам в Чикаго. След малко тръгвам. Нали нямаш повече нужда от мен?

Инглиш поклати глава:

— Не, не мисля. Благодаря за всичко, което направи, Ед. Като се върна на работа, ще ти изпратя чек. Какво ще кажеш, добре се справихме, нали?

— Действително. Ако можеше да видиш мутрите на ченгетата, когато Лоиз цъфна с магнетофона. И тя добре се справи, не мислиш ли?

— Напълно вярно! Не разбирам обаче защо още не е дошла да ме види? Всички дойдоха, с изключение на нея. Какво я прихваща, за Бога, Ед!

Леон се разсмя:

— Преувеличаваш. Да не мислиш, че твоята работа сама се върши, докато ти се изтягаш в леглото? Забрави ли, че тази вечер започва новият спектакъл? Тя работи по двадесет часа в денонощието. Няма време и да се гримира, бедното момиче!

— По дяволите новият спектакъл — отговори Инглиш отегчено. — Не ме интересува. Искам да я видя!

— Ще дойде. Спомена, че ще прекара тук вечерта, преди да отиде в театъра. Трябва да си й благодарен. На нея дължиш състоянието си.

— Да, съгласен съм — свъси вежди Инглиш, но е време да престане да работи като роб.

— Откакто те познавам, все това ти повтарям, но ти не искаше да ме чуеш. А сега трябва да изчезвам. До скоро виждане, старче, и не се вълнувай. Емоциите, които си преживял, ще ти стигнат до края на дните.

След заминаването на Леон Чък запита притеснено:

— Шефе, вярно ли е, че напускате?

Инглиш го погледна със сияещ поглед:

— Да. Чака ме много важна работа. Една работа, която ще запълни голяма част от времето ми и с която трябваше да се заема много по-рано.

Чък ококори очи:

— А ще има ли място и за мен, шефе?

Инглиш поклати глава:

— Не мисля — отговори весело той. — Много е лично. Ще се женя и ще създам семейство.

Ужасеният израз на лицето на Чък беше толкова комичен, че Инглиш избухна в смях.