Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (26)

I

Лоиз Маршъл се наведе напред и с нервен жест загаси телевизора. Съзнанието й все не успяваше да се съсредоточи върху пиесата на Т. С. Елиот, излъчвана тази вечер.

Тя запали лампиона и разбута огъня. Дъждът продължаваше да ромоли по стъклата. Лоиз погледна нервно часовника върху камината. Беше девет часа и десет минути.

Беше облечена в елегантна домашна рокля, която подчертаваше достойнствата на фигурата й. Дългите й стройни крака бяха обути в пантофи без ток. Преди да започне пиесата, тя беше измила косата си, която сега се разстилаше върху раменете й и обгръщаше лицето й като блестящ ореол.

С огорчение мислеше за поканата на Инглиш за вечеря в събота. За първи път той й предлагаше да излязат заедно и това я беше заварило неподготвена. Първата й реакция беше да приеме, но веднага след това си каза, че вероятно Жюли ще бъде в течение, ще го каже на Хари Винс, той ще го повтори пред някой друг и така скоро всички щяха да знаят, че шефът най-сетне се е решил да покани бедната Лоиз.

Убедена беше, че всички служители начело с Хари Винс знаеха, че е влюбена в Инглиш. При мисълта на какви клюки ще бъде подложена заради това свят й се завиваше. В крайна сметка тя наистина обичаше Инглиш. Дори и да искаше, не бе в състояние да направи нищо и да промени нещата.

Припомняйки си ежедневните отношения между нея и Инглиш, тя реши, че той е единственият, който не знае, че тя е влюбена в него и му беше признателна за това.

Стана, взе кутията с ръкоделието си и отново седна до огъня. Тя беше превъзходна домакиня и предпочиташе да се грижи за дома си, отколкото да работи по канцелариите. Оставените за подобни дъждовни вечери дрехи за закърпване успяха да я поуспокоят.

Вдигна очи от ръкоделието, за да се полюбува на салона си, който толкова харесваше. А щеше да й харесва още повече, ако не живееше тук сама. Насили се да пропъди черните мисли и се пресегна да включи радиото, за да се поразсее. В този миг проехтя звънецът.

Тя погледна часовника и сбърчи вежди. Беше десет без двадесет. Поколеба се дали да отвори. Звънецът проехтя отново: два кратки и нетърпящи колебание сигнала.

Лоиз остави грижливо ръкоделието си, прекоси хола, откачи веригата и открехна вратата.

— Кой е?

— Мога ли да вляза, Лоиз? — чу се гласа на Инглиш.

Обляха я горещи и студени вълни, и нещо я сграбчи за сърцето. Бързо успя да се съвземе и отвори широко вратата.

Инглиш беше сам и палтото му беше подгизнало от дъжда.

— Съжалявам, че идвам толкова късно. Надявам се, че не Ви притеснявам.

— Не, разбира се. Заповядайте.

Сърцето й се сви при вида на бледото му и напрегнато лице. Той влезе в салона и от пръв поглед го оцени:

— Каква красива стая! Личи си, че сама сте я подреждали.

— Аз… радвам се, че Ви харесва — отговори Лоиз като внимателно го наблюдаваше.

Никога в живота си не беше се чувствувала така ужасена. По израза на лицето му беше разбрала, че нещо му се е случило и че е дошъл при нея просто защото вече не е имало къде другаде да отиде.

— Подайте ми палтото си, господин Инглиш.

Той се усмихна:

— Нека да не сме толкова официални тази вечер, Лоиз. Наричайте ме просто Ник.

Той свали палтото си.

— Ще го сложа в банята. Доближете се до огъня, Ник.

Когато се върна, той вече седеше пред камината и си грееше ръцете, като бърчеше вежди.

Тя се насочи към шкафа, приготви му едно добро уиски и му го подаде.

Той пое чашата в ръка и отбеляза:

— Вие винаги знаете от какво точно имам нужда.

Погледът му беше тежък и вледеняващ.

— Какво се е случило? — рязко попита тя. — Моля Ви, кажете ми! Не ме измъчвайте така!

Той я изгледа изпитателно, протегна ръка и я погали по вледенената китка.

— Много съжалявам, Лоиз, че трябва да Ви го съобщя. Тази вечер е била убита Жюли. Заедно с Хари. Всички улики са срещу мен.

Тя изстена. Лицето й пребледня и се отпусна на един стол.

— Какво се е случило, Ник?

— Тъкмо пиехме по едно питие с Бомон — продължи Инглиш — и пристигна Корин. Беше пияна. Направи ми сцена. Барът беше претъпкан. Всички чуха, включително Рийз и Лола Вегас, какво каза тя. Съобщи ми, че от месеци между Жюли и Хари има връзка и че в момента също са заедно. Освободих се от Корин и взех такси, за да отида у Хари. Вратата беше заключена. Звънях и виках. Отговори ми Жюли. Беше обхваната от ужас. Крещеше, че ще я убият. Умоляваше ме да я спася. Не успявах да отворя вратата. Чух изстрел, след това още един. Успях да разбия бравата. Жюли беше просната на земята и умираше.

Инглиш прекъсна за миг разказа си, отпи една голяма глътка, остави чашата и разтърка очи.

— Тя много страда, преди да умре, Лоиз. Не заслужаваше подобна смърт. Каза ми, че я е убил Шерман, след което се е измъкнал през прозореца на спалнята. Държах я в ръцете си до последния й дъх.

Той започна подсъзнателно да рови в единия си джоб, след това в другия. Лоиз извади цигара от една табакера, запаля я и му я подаде.

— Благодаря — отговори той, без да я погледне. — Надявам се, че малко съм облекчил края й. Страхуваше се, че може да й се сърдя. Изглежда не си даваше сметка, че умира. Умоляваше ме да й простя.

Лоиз потръпна:

— И какво стана после?

Инглиш вдигна очи и сбърчи вежди:

— Влязох в спалнята. На земята лежеше трупът на Хари. Погледнах през прозореца, но не видях никого в реката. Беше тъмно и се лееше като из ведро. Отправих се към телефона, за да се обадя на полицията, когато забелязах пистолета на земята. Нещо ми се стори познато и го взех. Знам, че беше идиотско от моя страна, но не помислих. Беше моят пистолет. От години стои в едно от чекмеджетата на бюрото ми. Шерман е успял да го открадне. Чак тогава разбрах какво ми беше скроил. Поне дузина свидетели ще потвърдят, че Корин ми е разкрила връзката между Жюли и Хари. Шофьорът на таксито ще свидетелствува, че ме е закарал до жилището на Хари. Оръжието, с което са убити, ми принадлежи. Били са убити минута или две преди пристигането ми. Мотивът, времето, оръжието: какво повече ще му трябва на окръжния прокурор?

— Ако ги е убил Шерман — отговори спокойно Лоиз, — Леон трябва да е в течение. Нали той го следеше?

Инглиш се вкамени:

— О, Господи! Бях забравил! Но разбира се, Ед не го е изпускал от погледа. Този път ми падна! Опитайте се да намерите Ед. Вероятно е в къщи и ме чака.

Избирайки номера, Лоиз запита:

— Извикахте ли полицията?

— Не. Тръгнах си. Имах нужда да помисля.

— Оставихте ли пистолета?

Леон се обади:

— Ало?

— Тук е Лоиз Маршъл. Следихте ли Шерман през цялата вечер?

— Не е напускал апартамента си цялата вечер — отговори Леон. — Какво се е случило? Защо се обаждате?

— Казва, че Шерман не е напускал апартамента си.

След това се обърна отново към Леон:

— Сигурен ли сте, че не е излизал?

— Разбира се, че съм сигурен. Двата входа бяха охранявани. Освен това всеки половин час отивах до апартамента му. Радиото му непрекъснато свиреше и лампите светеха.

— Сигурен е, че Шерман не е напускал апартамента си — обяви Лоиз.

— Кажете му да дойде тук незабавно.

— Бихте ли дошли до нас? — каза тя в слушалката. — Франт стрийт, номер 24, последният етаж. Спешно е.

— Чакам Инглиш — нетърпеливо отговори Леон. — Какво се е случило?

— Не мога да Ви кажа повече по телефона. Елате незабавно.

— Добре, идвам — измърмори Леон и затвори.

— Да извикам ли господин Край? — запита Лоиз.

— Да. Макар че не виждам с какво би могъл да помогне.

Докато Лоиз набираше номера на Край, Инглиш се заразхожда напред-назад из стаята.

— Не е възможно Жюли да се е излъгала — възкликна с жар той. — Описанието съвпада с това на Шерман. Този тъпак Леон обеща да не го изпуска от поглед.

Лоиз размени няколко думи по телефона и затвори.

— Пристига — оповести тя и се отпусна в един фотьойл. — Не е трябвало да оставяте това оръжие, Ник.

— Оръжието е без значение — отговори Инглиш, без да се спира. — Ако го бях скрил, нямаше да имам никакви шансове да се измъкна. Ако искам да отърва присъдата, трябва да се придържам стриктно към истината. Трябва да успея да докажа, че Шерман е откраднал пистолета ми.

— Откъде Корин е знаела за Жюли?

— Не знам, може би…

Той се замисли:

— Ами да, разбира се! Рой е шантажирал Жюли. Открил е по някакъв начин за отношенията й с Хари. Възможно е да го е казал на Корин.

— Не мислите ли, че по-скоро Шерман й го е казал? Не мислите ли, че действуват съвместно?

— Какво Ви кара да мислите така?

— Откъде Шерман е бил сигурен, че ще отидете у Хари? Ако всичко това не е било нагласено от него, откъде е знаел, че ще пристигнете точно в този момент? Очевидно и Корин е била замесена.

— Очевидно имате право — съгласи се Инглиш. — Само ако можехме да я накараме да проговори… Щом пристигне Леон, ще го пратя при нея. Ако успеем да изтръгнем истината от нея, почти сигурно ще докажем, че това е работа на Шерман.

— Ще отида аз! — скочи Лоиз. — Вие трябва да обсъдите нещата с Леон. Не е необходимо да си губи времето с Корин. Докато се обяснявате, аз ще отида при нея и ще я доведа.

— Може би няма да иска да дойде.

— О, ще дойде! Това Ви го обещавам!

Тя се отправи към банята, за да се преоблече и след малко се появи, като навличаше шлифера си.

— Ще се върна след половин час — обяви тя.

— Съжалявам, че Ви карам да излизате — извини се Инглиш. — Навън е същински потоп.

Лоиз се опита да се усмихне:

— Няма страшно, не съм от захар. Доскоро.

Той я хвана за ръката:

— Какво ли щях да правя без Вас?

Тя освободи ръката си и се втурна към вратата, за да скрие сълзите си.

— Веднага се връщам — повтори тя с пресипнал глас и излезе.