Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (19)

III

Когато Ед Леон пристигна в офиса, Ник Инглиш продължаваше да се разхожда нервно напред-назад.

Леон се отпусна на едно кресло и бутна шапката си на тила.

— Боже Господи! Каква нощ! Нямаш ли нещо за пиене?

Инглиш се доближи до барчето и наля две чаши уиски.

— Къде е момичето? — запита той, като подаваше едната на Леон.

— Този път не успях — отговори той и изпразни половината чаша. — Бедната, сигурно вече е в моргата.

— Какво? Мъртва?

— Да, намушкана е с нож в стомаха — отговори Леон и разказа всичко последователно.

— Някой я е чакал в уличката — заключи той. — Чух я да крещи, но когато стигнах, вече нищо не можеше да се направи. Беше смъртно ранена. Убиецът си беше взел ножа, но е оставил следа, която е много важна за нас.

Той извади от джоба си една хартийка и я постави на масата. Беше обвивка от дъвка.

— Това вероятно нищо не означава — проговори Инглиш, като я разглеждаше.

— Аз пък мисля, че означава. Момичето лежеше върху нея. Струва ми се, че при всяко убийство някъде наоколо се навърта човек с кафяв костюм.

Инглиш грижливо прибра хартийката в едно от чекмеджетата.

— Какво стана, след като я намери?

— Полицаите заприиждаха отвсякъде и аз предпочетох да се измета. Като нищо щяха да решат, че аз съм убиецът. Прескочих някаква ограда и хванах първото срещнато такси. Слязох на централното авеню и дойдох дотук пеша.

— Смяташ ли, че са арестували човека с белега?

— Твърде е възможно.

— А дебелия?

— Мисля, че е мъртъв. Улучих го в стомаха и когато го видях за последен път, не му оставаше много.

— Не ти ли прилича всичко това на гангстерска история?

— Има нещо такова. И онзи с дъвката вероятно е шефът.

— Ако наистина е Шерман, всичко отива по местата си. И това означава, че Рой е бил само фигурант. Ясно ми беше, че той не е способен да организира подобно изнудване.

— Не виждам какво можеш да направиш на Шерман, ако се окаже, че той е търсеният човек. Ако го накиснеш, ще се разчуе и за ролята на Рой.

— Вярно е — отвърна Инглиш и стана. — Сега отивай да поспиш, Ед. Трябва да помисля по въпроса. Утре пак ще поговорим.

Като каза това, той го изпрати до вратата.

— Трябва да видя Морили. Може би онзи дебелият има досие в полицията.

— Не вдигай много шум около това — посъветва го Леон. — Не бих желал Морили да направи някаква връзка между твоите въпроси и описанието, което има за мен. Шофьорът на таксито имаше достатъчно време да ме изучава.

— Ще внимавам — отговори Инглиш, като отвори вратата.

Леон излезе на широката площадка.

Асансьорът, който се намираше срещу вратата на Инглиш, спираше на етажа. От него излезе млад човек, облечен с елегантен кафяв костюм и кафява шапка. Бяла копринена кърпичка се подаваше от маншета му. Той хвърли бърз и изпитателен поглед на Леон и Инглиш и се насочи към апартамента си в дъното на коридора.

— Господин Шерман? — попита Инглиш със спокоен глас.

Човекът с кафявия костюм спря. По-необикновени очи Леон не беше виждал. С цвят на кехлибар, с малки зеници и също толкова безизразни, колкото две жълти копчета.

— Да, аз съм Шерман — отговори той с дълбок и мелодичен глас. — Какво желаете? Вие вероятно сте Ник Инглиш?

— Заминавай, Ед — прошепна Инглиш. — До утре.

След това се приближи към Шерман.

— Бих желал да говоря с Вас. Бихте ли влезли за момент?

— Ако това не ви притеснява, бих предпочел вие да дойдете при мен. Очаквам много важно телефонно обаждане.

— С удоволствие.

Шерман отвори и направи път на госта си.

— Заповядайте, господин Инглиш.

Инглиш се озова в елегантен хол, отрупан с цветя. Шерман закачи шапката си, оправи сламените си коси с ръка и отвори вратата пред себе си. Натисна един бутон и стаята потъна в светлина.

Инглиш трудно се учудваше на нещо, но обзавеждането го стъписа и той не можа да скрие изненадата си.

Стаята пред него беше огромна. Върху паркета нямаше килим, а пред прозорците висяха пердета от черно кадифе. Белият диван и двата бели фотьойла бяха съвсем недостатъчна мебелировка за това огромно пространство. До прозореца стоеше роял. В камината горяха дънери, а от двете й страни се изправяха два огромни черни свещника, високи по два метра с фалшиви свещи. Срещу една от драпираните в черно стени стоеше копие в естествена големина на „Пиета“ от Микеланжело. В стаята се чувствуваше слаба миризма на тамян, която заедно с приглушената светлина създаваха впечатление за гробница.

Забелязвайки, че Шерман го наблюдава, Инглиш овладя удивлението си.

— Като човек на изкуството, господин Инглиш, Вие вероятно оценявате тази стая — каза Шерман, отправяйки се към камината. — Оригинална е, нали? Очевидно малко хора биха могли да живеят тук, но аз не съм като повечето хора.

— Наистина — отговори сухо Инглиш. — Тази скулптура е прекрасна.

— Това е едно чудесно копие — добави Шерман, като извади от джоба си една дъвка и Инглиш можа да установи, че обвивката й е идентична с тази, която се намираше в бюрото му. — Интересувате ли се от изкуство, господин Инглиш?

— Не мога да кажа подобно нещо, но тази статуя много ми харесва. Не съм имал време да се занимавам с тези неща. Не бих искал да Ви задържам. Бих желал да Ви попитам дали на 17-ти този месец сте ходили в осведомителната агенция, която се намира на Седма улица, номер 1356.

Шерман наблюдаваше Инглиш с безизразния си поглед и бавно развиваше дъвката си.

— Струва ми се, че да. Не съм сигурен дали беше точно на седемнадесети, но беше същата седмица. Сега, като си помисля, ми се струва, че беше точно на тази дата. Но интересно, защо ми задавате този въпрос?

— Имам си причина. Към десет и четвърт ли сте отишли?

— Възможно е. Май че да. Не съм обърнал внимание.

— По това време моят брат се е самоубил. Застрелял се е.

Шерман повдигна рамене и лапна дъвката си.

— Колко тъжно. Приемете моите съболезнования.

— Не чухте ли изстрел, докато бяхте в сградата?

— А, значи това било. Чух наистина нещо, което приличаше на изстрел, но си помислих, че е от ауспуха на някоя кола.

— Къде бяхте в този момент?

— Качвах се с асансьора.

— Видяхте ли някой на площадката на седмия етаж или някой да излиза от офиса на брат ми?

— Значи брат Ви е имал офис на седмия етаж? Ако не се лъжа на етажа, освен осведомителната агенция има и едно детективско бюро. Къде се е намирал офисът на брат Ви?

— Негово беше детективското бюро.

— Виж ти. Колко интересно. Не знаех, че брат Ви е детектив — каза Шерман и тонът му изразяваше неприязън към тази професия.

— Видяхте ли някого около офиса на брат ми? — повтори въпроса си Инглиш.

Шерман сбърчи вежди:

— Да, в действителност… Видях една жена пред вратата. Беше облечена с елегантен костюм в черно и бяло. Даже си казах, че за такъв тип жена се облича с вкус.

— Какъв тип жена беше тя, господин Шерман?

Шерман се усмихна:

— Според мен лека жена. От този тип момичета, които нямат скрупули. Някои мои приятели, които не са така изтънчени, биха я определили като „лесна“.

Погледът на Инглиш беше твърд и леден.

— И тя беше в коридора, когато Вие излязохте от асансьора?

— Точно. Отдалечаваше се от детективското бюро и се насочваше към стълбите.

— Никой друг ли не видяхте?

— Не.

— Според Вас колко време беше минало от момента, в който чухте изстрела и момента, в който видяхте момичето?

— Около пет-шест секунди.

— Благодаря Ви, господин Шерман — каза Инглиш, като го усети накъде бие. — Не бих искал да Ви задържам повече. Разбрах това, което ме интересуваше.

— За мен беше удоволствие. Вашият брат наистина ли се е самоубил, господин Инглиш?

— Струва ми се, че вече Ви го казах.

— Да, разбира се. Но ако се вярва на криминалните романи, животът на детективите е изпълнен с опасности. Възможно е Вашият брат да е открил компрометиращи факти за тази жена и тя да го е убила, за да му запуши устата. Това е напълно възможно, нали.

Инглиш се усмихна накриво:

— Брат ми се е самоубил, господин Шерман.

— Да, вярно. Просто отпуснах малко фантазията си. Случва се понякога някое убийство да мине и за самоубийство, но както вие казвате, при брат ви нещата не стоят така. Ако не бяхте толкова сигурен, господин Инглиш, бих си помислил, че моят дълг изисква да съобщя на полицията за присъствието на това момиче.

— Не съществува никакво съмнение, че брат ми се е самоубил — отговори Инглиш спокойно.

Шерман го наблюдаваше, като дъвчеше дъвката си и му се усмихваше дружелюбно:

— Вие знаете най-добре, господин Инглиш. Но аз се питам какво е могла да прави тя в офиса на брат Ви. Изглежда, че той се е самоубил в нейно присъствие.

Инглиш сви устни:

— А тя изглеждаше ли развълнувана?

— Не, ни най-малко. Бързаше да си отиде. Абсолютно ли сте сигурен, господин Инглиш, че брат Ви не е бил убит?

— Абсолютно.

— Лесно може да се открие момичето — продължи Шерман безстрастно. — По всяка вероятност работи в някой нощен клуб. Прилича на певица. Аз съм артист, господин Инглиш. Вие явно не знаете, но аз много добре умея да обрисувам хората. Няма да е никакъв проблем да дам портрета й на полицията. Смятате ли, че трябва да го направя?

— Полицията е убедена, че брат ми се е самоубил. Безполезно е да им давате този портрет.

— Както желаете, господин Инглиш. Аз имам особено изострено чувство за дълг. Това понякога създава неприятности.

— Действително — каза сухо Инглиш и се насочи към вратата. — Много съм Ви благодарен за това, което ми казахте.

— Но моля Ви — отговори Шерман, без да се отдалечава от камината. Той усмихнато продължаваше да дъвче с ръце в джобовете. — Надявам се, че и друг път ще имаме възможност да си поговорим. Все пак Вие сте знаменитост.

— На вашите услуги — отговори Инглиш и постави ръка на дръжката. — Довиждане, господин Шерман.

— Предполагам, че ако полицията узнае за госпожица Клер, това би било твърде неприятно, както за нея, така и за Вас — повиши глас Шерман. — Освен това тя е имала идеална причина да убие брат Ви, нали?

Инглиш се обърна бавно към Шерман, който продължаваше да се усмихва. Жълтите му очи напомняха стоповете на кола.

— Госпожица… коя?

— Жюли Клер, Вашата любовница. Мотивът, който е имала, заедно с моето свидетелско показание ще я изпрати за дълго в затвора. А може да отиде и на електрическия стол. Е, може и да се отърве от това, ако покаже красивите си крака на съдебните заседатели. Но десет години не й мърдат. Това никак няма да Ви хареса, господин Инглиш.