Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (24)

IV

В осем часа без десет минути Роджър Шерман загаси осветлението в спалнята си и се насочи към прозореца, гледащ към улицата.

Беше нахлупил шапката над очите си и вдигнал яката на шлифера.

Отмести леко едната щора и погледна към улицата. Дъждът, стичащ се по стъклото, го затрудняваше да вижда добре. От седмия етаж улицата изглеждаше тясна, а паркиралите автомобили имаха вид на играчки.

Шерман погледна към входната врата на отсрещната сграда. Забеляза силуета на някакъв човек под свода, чието полускрито под шапката лице можеше да се открие само по огънчето на цигарата.

Шерман поклати глава, притвори щората, върна се в дневната и запали всички лампи. Прекоси стаята, като се насочи към кухнята и отново застана до прозореца, без да пали осветлението. Отново отмести едната щора, за да огледа малката уличка, минаваща зад неговия блок. Забеляза друг човек, изправен под едно дърво и отново поклати глава.

Очевидно беше, че Инглиш иска да е в течение на всички негови действия. От обяд Шерман беше усетил, че го следят, и при това майсторски. Напразно беше опитвал да им се изплъзне. Двамината си разбираха от занаята и даже не си даваха труда да се крият. Единствената им цел беше да не го изпускат от поглед.

И в момента те следяха двата входа на сградата, а за да успее планът му тази вечер, трябваше да се отърве от тях.

Върна се в дневната и пусна радиото. Извади от джоба си чифт изключително фини копринени ръкавици, които прилепнаха към китката му като втора кожа.

Отвори едно чекмедже на бюрото си и извади оттам автоматичен „Колт“, калибър номер 38. Увери се, че е зареден, спусна предпазителя и мушна оръжието в джоба си.

Знаейки, че онзи долу наблюдава прозорците на салона, той остави осветлението запалено, доближи се до входната врата и лекичко я отвори, за да огледа площадката.

Входната врата на Инглиш отдясно беше затворена. Срещу него беше вратата на асансьора. Нямаше никой. Чуваше се само музиката от някакво радио.

Шерман излезе в коридора, затвори вратата, отправи се към стълбите и се качи на горния етаж. Там спря за миг и се надвеси през перилата, като дебнеше и най-малкия звук. Беше тихо.

Тогава той се насочи към един прозорец, отвори го и погледна навън.

Прозорецът се намираше на около петдесет метра над улицата и гледаше към покривите на други жилищни сгради или търговски къщи, които изглеждаха миниатюрни в сравнение с огромния блок, в който той се намираше. Погледна коридора зад себе си, стъпи на перилото на прозореца и се повдигна, при което половината му тяло увисна над бездната.

Вдигна ръка и пръстите му се затвориха около тънка, хоризонтално тръба, която обикаляше фасадата. Докато се държеше с едната ръка за тръбата, с другата затвори прозореца.

Дъждовните капки се пръскаха по шлифера му. Вдигна лявата си ръка и хвана мократа и хлъзгава тръба. Тази подробност не беше предвидена и той изруга дъжда. От друга страна, това беше единственият начин да напусне сградата, без да бъде забелязан от онези двамата и той не се поколеба.

Плъзна ръцете си по дължината на тръбата и се наклони до ъгъл от 45°. Тогава краката му се отлепиха от перваза на прозореца и тялото му увисна над бездната.

С ловкостта на гимнастик той започна да се придвижва по тръбата, докато стигна до водосточната тръба. Шест метра по-ниско тя стигаше до един корниз, широк тридесет сантиметра.

Прехвърлянето от едната на другата тръба се оказа по-трудно. Не успя да се хване с дясната ръка и остана да виси само на лявата.

Погледна черната пропаст под себе си, като продължаваше да дъвче спокойно дъвката си и владеейки се изцяло. Дясната му ръка се протегна към водосточната тръба и я хвана здраво. Притисна тръбата между краката си и тогава пусна другата, която все още държеше с лявата. Бавно започна да се спуска към корниза, където спря, за да си поеме дъх. Девет метра под него се намираше равният покрив на кухнята на един ресторант. След минута или две той продължи надолу и скоро стъпи на покрива. Превит на две, за да не се открои силуетът му на небето, той стигна края на покрива и слезе по евакуационната стълба.

Спусна се на малка уличка, отрупана с боклукчийски кофи, която извеждаше на главната улица. Той се насочи безшумно натам. На ъгъла се спря и огледа улицата. На тридесетина метра вляво се намираше входът на неговия блок, а отсреща часовият не изпускаше от очи вратата.

Шерман прехвърли дъвката си от другата страна на устата. Нахлупи още по-ниско шапката си, внимавайки да е винаги в сянка и да не изпуска следящия го мъж от поглед, той започна да се отдалечава със страничен ход. Човекът под свода не гледаше в неговата посока и след като свърна зад ъгъла на улицата Шерман доволно поклати глава.

Сега вече беше свободен и можеше да пристъпи към изпълнение на плана си.

Отдалечи се достатъчно от блока си и спря едно такси:

— Седма улица, номер 5, моля — каза той.