Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (18)

II

По шума от движението и светлинното сияние в небето Леон установи, че не е далеч от главната улица. Ако беше свил наляво вместо надясно, сега вече щеше да е на Източната улица.

Но в момента човекът с белега с оръжие в ръка му затваряше пътя. Леон свали припадналото момиче от рамото си, постави го тихо на земята и се прилепи към стената. Другият не можеше да го види и не знаеше в каква посока е поел. Не знаеше също, че това е глуха улица.

Превит на две, Леон се насочи безшумно към противника си, който напредваше бавно с наострен слух. На двадесетина метра от мястото, където беше оставил момичето, той започна да лази на четири крака, плътно прилепен към стената. На около петнадесет метра от него другият продължаваше да напредва. С лявата си ръка опипваше срещуположната стена. Леон спря дъха си и сви глава между раменете си, за да прикрие бялата си яка. Другият беше вече съвсем близо. Леон чуваше дишането му и усети силна миризма на брилянтин. Сянката мина на десет сантиметра от него с бавна и равномерна стъпка. Леон се загледа в силуета на човека, който се движеше в тъмното, без да осъзнава, че го дебне опасност.

Леон се обърна, надигна се, напрегна мускули и се хвърли на широкия гръб пред себе си.

Белязаният изстена от изненада, залитна напред и изпусна оръжието си. Леон прекара ръката си през шията му. Хвана китката си с ръка и стегна с всички сили. Човекът с белега се наведе напред и го повдигна от земята, но той стисна още по-здраво. Напрягаше всички сили, защото знаеше, че другият ще издържи не повече от минута, преди да изгуби съзнание. Човекът с белега се съпротивляваше отчаяно. Блъсна Леон в стената, наведе се напред, изправи се и пак го блъсна.

Леон изгуби дъх и имаше чувството, че кокалите му ще се строшат, но се крепеше отчаяно и се опитваше да стегне още повече хватката си.

Белязаният протегна ръка към очите на Леон, но той го изпревари и скри лицето си в рамото му. Пръстите сграбчиха ухото му и жестоко го извиха. Леон го подсече през коленете и другият беше принуден да пусне ухото, за да не си разбие физиономията в земята. Леон заби коляно в бъбреците му и използвайки тази опора, стегна още по-силно хватката си. За момент белязаният продължи да се мята конвулсивно, но Леон стискаше с всички сили. Изведнъж противникът му се отпусна и се просна на земята. Леон задържа още няколко секунди, след което го пусна и се изправи.

Белязаният лежеше неподвижен на земята.

Леон се обърна назад, като се опасяваше, да не би да изскочи другият убиец. Заопипва в тъмното, за да намери изтървания от противника му пистолет. След като го намери, бързо се върна при момичето, метна го отново на рамо и се насочи към осветеното каре. Като стигна на ъгъла с Източната улица, той свали момичето, облегна го на стената и започна да я разтърсва и да й бие леки шамари.

— Хайде! Събуди се. Всичко е наред. Направи малко усилие.

Тя отвори очи, без да го вижда и пак ги затвори. Той продължи да я разтърсва.

— Хайде! Сега ще се поразходим малко. Събуди се.

— Не искам да се разхождам. Искам да си легна.

Той я пусна, за да я принуди да пази равновесие сама и тя се подпря на него, за да не падне.

— Какво става? Къде съм?

— Ти си пияна, гълъбче и си далеч от къщи. Ела, ще те изпратя, но нямам намерение да те нося.

Той я хвана през кръста, за да я накара да тръгне и тя започна да залита, като тежеше с цялата си тежест върху него. Малко по-далече, пред номер 23-А, Леон забеляза колата на убийците и бързо пресече, за да я заобиколи.

— Искам да си лягам. Не мога повече да се движа.

— Можеш, можеш. Почти стигнахме — окуражи я Леон.

Преди да успее да я хване, тя се просна на улицата.

— Не мърдам оттук! — изрече тя с отпаднал глас.

Изведнъж от тъмното изскочи човек, което стресна Леон. Той видя проснатото на земята момиче, изгледа подозрително Леон, но продължи по пътя си.

Леон свали шапката си и си направи вятър. Изпитанието ставаше все по-страшно.

— Хайде, ставай — наведе се той над момичето. — Ако продължаваш да седиш на земята, ще се разболееш.

— Теб какво те интересува? Не мърдам оттук.

— Хайде, миличко. Много си смешна, така седнала на земята.

— Не беше ли ти, дето ме удари преди малко? — попита момичето и присви очи, за да го огледа.

— Аз да съм те ударил? Никога не посягам на жена, освен на собствената си. Хайде, стани. Нали искаш да се прибереш?

Той я прихвана под мишниците, за да я вдигне.

— Аз живея там — каза момичето и показа номер 23-А, — а ти кой знае къде искаш да ме завлечеш.

— Искам да те почерпя. Да побързаме, преди да са затворили бара.

Момичето го последва, като се облягаше на ръката му. Той ускори крачка, като от време на време поглеждаше през рамо назад дали човекът с белега не ги следва.

Изведнъж момичето забави ход.

— Какво има пак? Не може ли да повървиш пет минути, без да спираш?

— Имам впечатлението, че не те познавам.

— Как така да не ме познаваш? Не си ли спомняш? Аз съм Ед и отиваме да те почерпя едно питие.

— Ах, да, вярно. Сега си спомних, Ед. Какво става, идва ли питието?

— Първо трябва да стигнем до бара. Побързай, зайче. След минута сме там.

На ъгъла на улицата Леон забеляза, че таксито все още чака и въздъхна с облекчение. Шофьорът ядеше сандвич и се разхождаше напред-назад. Той забеляза Леон и му направи знак с глава.

— Намерили сте си и компания. Аз току-що мислех да си тръгвам.

Момичето изгледа изкосо шофьора.

— Този пък кой е?

— Това е Сам. Нали си спомняш за Сам? Той ще ни заведе някъде да пийнем.

— О! Не си ми говорил за Сам — отговори тя, като сбърчи вежди. — Здравей, Сам. Скоро ли ще дойде питието, с което ще ме черпи Ед?

— Не се казвам Сам — отвърна шофьорът. — Името ми е Джордж. Откъде Ви хрумна, че се казвам Сам?

— Има ли значение? — припряно каза Леон. — Сам или Джордж — това не променя нещата. Сега тримата ще се разходим.

Той отвори вратата на таксито и я хвана за ръката.

— Хайде, миличка. Ще се разходим.

Тя се отскубна и отскочи назад.

— А, не. Не съм чак толкова загубена. Никаква разходка. Каква е тая работа? Търговия с бели робини ли или какво?

— Искам да те почерпя — отговори Леон, като правеше свръхчовешки усилия да не избухне. — Ела, миличка. Качваме се на колата и отиваме да пийнем някъде.

— Аз се прибирам — заяви тя с такава решителност в гласа, че го полазиха тръпки.

— Нима смяташ да се прибереш толкова рано… — запротестира Леон.

— Прибирам се — отговори момичето и бръкна с ръце в джобовете. Този жест отвори палтото й и шофьорът вторачи поглед в черната найлонова пижама.

— Господи! — изстена той. — Искам и моята госпожа да носи такива неща.

— Я да изчезвате и двамата! — продължи момичето с леден глас и загърна палтото си. — Аз се прибирам вкъщи.

Тя се обърна и клатушкайки се пое обратно. Леон се спусна след нея и я хвана за ръката.

— Хей, ти не можеш да си тръгнеш така! Отиваме да пием заедно.

Тя се опита да се освободи, но той я държеше здраво.

— Чувствувам, че ще започна да крещя. Откакто съм с теб, чувствам, че трябва да го направя. Още преди десет минути трябваше да започна.

— Но защо ще крещиш? — запита Леон и я пусна. След това извади една табакера, отвори я и й предложи. — Заповядай, вземи си.

— Надявам се, че поне не са дрогирани — запита подозрително тя.

— Само тези от тази страна. Другите са „Кемъл“.

Тя си взе една „Кемъл“. През цялото време шофьорът ги наблюдаваше с широко отворени очи.

— Може ли да знам все пак какво става? — запита той.

— Не се бъркайте, където не Ви е работа — изрева Леон. — Гледайте си таксито.

Той хвана момичето през раменете и го повлече към таксито.

— Хайде, миличка, нали щяхме да пийнем. Ако не побързаме, ще затворят бара.

Тя отскочи назад.

— Не искам. Прибирам се.

Леон си помисли със съжаление, че пак ще трябва да я удари. Нямаше време. Човекът с белега щеше да се появи всеки миг и тогава — край на всичко.

— Не си тръгвай — каза той, като я сграбчи с дясната си ръка. — Погледни луната. Не чувствуваш ли желание да си навън и да се позабавляваш?

Тя вдигна глава. Брадичката й беше идеална мишена. Юмрукът му потегли напред, но преди да достигне целта си, шофьорът го хвана за ръката и го дръпна рязко назад, от което Леон изгуби равновесие и се намери седнал на земята.

— Какво Ви става? — попита шофьорът яростно. — Да не мислите, че ще Ви оставя да си разигравате коня? И какво все пак става, за Бога?

— Той веднъж вече ме удари — извика яростно момичето и се засили да ритне Леон. — На ти! Това ще те научи как се бие жена, горила такава.

Леон я подкоси и тя падна върху него. Изви й ръката зад гърба, вдигна я от земята и я понесе към таксито. Шофьорът му препречи пътя:

— Не в моята кола — изрева той. — Пусни я, иначе…

— Тя е луда — заобяснява Леон, борейки се с нея, за да не я изпусне. — Трябва да я прибера вкъщи. Остави ме да я вкарам в колата, преди да е вдигнала квартала на главата си.

Момичето извърна глава и изпищя пронизително. Леон се опита да й запуши устата с ръка, но шофьорът го удари с юмрук в слепоочието, от което той залитна.

Момичето се възползва от това и се изплъзна. Леон протегна ръка и хвана края на палтото й, но тя се освободи от дрехата, която остана в ръцете му и хукна да бяга.

— Какво става тук? — чу се глас и един полицай изплува от тъмнината.

— Тоя тук се опитва да отвлече момичето — заобяснява шофьорът, сочейки я с пръст. Тя се беше спряла и обърнала.

Лампата я осветяваше директно и на полицая му секна дъха.

— Тя не може да се разхожда така по улиците — отсече той. — Не е позволено.

Леон хвърли с отвращение палтото й на земята.

— Двама мъже се опитват да ликвидират момичето. Искам да я заведа на по-безопасно място. Много ми се иска да я арестувате, за да съм сигурен, че ще е на сигурно място и няма да се прибере у тях.

Полицаят го изгледа подозрително:

— И къде са тия двамата?

— Лъже — намеси се шофьорът. — Опита се да я удари, но аз му попречих. Има дрогирани цигари и се опитва да я отвлече.

— Я млъквай! — изрева Леон, след което се обърна към полицая. — Елате да поговорим с момичето. После ще отидем всички заедно в управлението, за да се обясним.

— Ти не мърдай оттук! — обърна се полицаят към шофьора. — А Вие — продължи той по адрес на Леон — ще дойдете с мен и не се опитвайте да хитрувате, че в противен случай ще трябва да си търсите резервна глава.

Като видя, че се приближават към нея, момичето се обърна и отново побягна.

Тичаше насред улицата към колата, която човекът с белега беше спрял до тротоара. Беше на не повече от двадесет метра, когато Леон забеляза човешки силует да се подава от един портал.

— Внимавайте! — изкрещя той към полицая. — Човекът ей там!

Полицаят спря.

— Кой човек?

Леон продължи да тича и извади пистолета, с който се беше сдобил.

Изведнъж момичето спря и се обърна към него с ръце на гърдите и силно задъхана.

Откъм портала изригна огън и в тишината проехтя изстрел.

Момичето изпищя, а Леон й извика да легне на земята. Стреля към портала в момента, в който се появи и полицаят.

Проехтя втори изстрел и куршумът облиза лицето на Леон. Той отскочи настрани, за да излезе от осветената от лампата площ.

Полицаят залегна и стреля три пъти по посока на портала.

Изведнъж изстрели проехтяха и от другия край на улицата. Нощта беше прорязана от припламванията на изстрелите.

Полицаят се хвана за слабините, надигна се и остана за миг на четири крака. След това фуражката му се килна, той се строполи напред и лицето му плувна в кръв. Пръстите му, стискащи пистолета, се отпуснаха.

Скрит зад една боклукчийска кофа, Леон стреля два пъти по посока на новия си противник. От тъмното изплува пълният превит на две и с ръце на корема. Направи несигурно две-три крачки, след това коленете му се подкосиха и той се просна на земята.

Леон се обърна към момичето.

Тя стоеше насред улицата с ръка на устата. Изглеждаше невредима и той й изкрещя да залегне.

В същия миг забеляза в свода на портала, че човекът с белега вдига пистолета си. Леон натисна спусъка четвърт секунда преди него. Белязаният изпусна оръжието си и побягна, като се държеше за дясната ръка. Леон повторно стреля по него, но този път не улучи.

Другият изчезна зад колата.

Леон предпазливо се изправи.

Момичето отново побягна. Леон се поколеба за миг: момичето ли да преследва или човека с белега. Реши, че първо трябва да хване момичето. Тя тичаше бързо и имаше стотина метра преднина. Той се затича с увеличаваща се скорост след нея.

Хората заизлизаха от къщите си и се заоглеждаха страхливо.

Двамина се нахвърлиха върху Леон и той загуби равновесие. Вбесен, той се разкрещя:

— Оставете ме! Трябва да хвана момичето.

— Като дойдат полицаите — отвърна единият, закачил се за него.

Другият, един дребосък по риза и с решителен вид, го държеше здраво за лявата ръка.

Леон с рязко дръпване се отскубна от единия и нанесе на другия удар през лицето, от който той се свлече назад.

Леон скочи на крака и се понесе като куршум към края на улицата, но момичето беше изчезнало.

Обезумяла, тя тичаше по улицата и се насочи към една пряка, която щеше да я отведе до аварийния изход на нейния блок. В главата си имаше само една мисъл: да се прибере в къщи и да заключи зад себе си.

Тъмната и тясна уличка се простираше пред нея като дълъг, черен тунел. Изтича двадесетина метра и рязко спря, обзета от ужас. Мракът я обгръщаше отвсякъде. Залепи се до стената, дишайки, обзета от ужас до такава степен, че нямаше сили да се върне назад или да извика.

Стори й се, че в тъмното нещо изшава и продължи напред. Сърцето й биеше тъй силно, че й се струваше, че се задушава.

— Чаках те, Мей — проговори мъжки глас и тя усети дъха му до бузата си. Миришеше на дъвка. — Предположих, че ще минеш оттук и те чаках.

Една ръка я докосна в тъмното и пръстите се затвориха около китката й.

— Ти не трябва да говориш, Мей — продължи гласът. — Знаеш твърде много за мен. Поръчах на Пен и Фатс да ти затворят красивата уста, но те съвсем оплескаха работата. Все аз трябва да се оправям с тези неща.

Тя усети, че стомахът й се сви от ужас и нададе отчаян вик. В същия миг усети остра болка под гърдите си. С опипване ръката й хвана тази на мъжа. Неговата държеше някакъв предмет и той като че ли излизаше от тялото й.

— Какво ми направихте? — изкрещя момичето, като се опитваше да отмести ръката му. — Какво ми направихте?

Ръката се отдръпна и пръстите на жената се затвориха върху ръкохватката от слонова кост на един нож. Тогава тя разбра, че острието е в тялото й.

Облегната на стената, със струйки пот, стичащи се по нея и подгъващи се колене, тя усети болката да я сграбчва като нещо живо. Тя беше твърде вцепенена от ужас, за да помисли да извади ножа от тялото си. Сграбчила дръжката, тя усети, че животът я напуска и кротко заплака.

— Хайде, пукни, кучко! — каза гласът.

От тъмното изплува една ръка, която грубо я блъсна на земята.