Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ll Bury My Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
hruSSi (2014)
Корекция
Kukumicin (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Ще заровя мъртвеца си сам

ИК „Гуторанов & Шери М.“, София, 1992

Английска. Първо издание

Технически редактор: Галина Генова

Художник: Пенко Гелев

ISBN: 954-484-001-X

История

  1. — Добавяне

Глава първа

I

Хари Винс влезе в приемната и рязко затвори вратата зад себе си, заглушавайки по този начин шумотевицата от съседното помещение.

— Каква врява! Човек би помислил, че е в зоологическата градина и при това в клетката на дивите зверове! — отбеляза той, пощипвайки носа си.

Пресичайки канцеларията, той се насочи към Лоиз Маршъл, която седеше пред таблото с телефоните. Хари държеше в ръка бутилка шампанско и две чаши, които постави на една от масите и избърса челото си с носна кърпа:

— Не знаете какво пропускате, като стоите тук. Въздухът оттатък може с нож да се реже. Господин Инглиш държи и вие да пийнете от шампанското. И аз ви донесох.

Лоиз се усмихна. Тя беше красиво момиче със сдържана елегантност, с лек грим, около двадесет и шест годишна, брюнетка, с красиви плътни вежди, кафяви очи и уверен поглед.

— Знаете ли, не държа особено на шампанското. Нима вие го харесвате?

— Само когато ме черпят — отговори Винс, докато ловко отстраняваше телчето на запушалката и отлепяше тапата от гърлото. — Освен това трябва да се отпразнува нашата победа. Не всеки ден се случва да се спечели шампионатът в полутежка категория.

Тапата изскочи с едно звучно „плоп“ и Винс чевръсто отля пяната в една от чашите.

— И за щастие — отвърна Лоиз. — Мислите ли, че онези оттатък ще продължат още дълго?

— Докато има пиене. А уискито скоро няма да свърши. Да пием за Джой Рътлин, новия шампион. Да продължава да ги размазва, както го направи тази вечер!

— Да пием за господин Инглиш — отвърна спокойно Лоиз, вдигайки чашата си.

Винс се усмихна:

— Съгласен. Нека да е за господин Инглиш.

Двамата отпиха и Винс направи гримаса:

— Май наистина имате право. И аз бих предпочел едно добро уиски. Всъщност защо не оставихте Трикси на телефоните? В крайна сметка това й е работата.

Лоиз повдигна красивите си рамене:

— Давате ли си сметка с какви типове щеше да си има работа? Те много добре знаят, че на мен не могат да посегнат, но Трикси…

— Трикси би била очарована. Тя няма нищо против някой по-дързък интимен жест. Възприема го като заслужена оценка за собствения си сексапил. А и всички тези снажни грубияни са всъщност безобидни. Трикси би се защитила по най-добрия начин.

— Възможно е, но тя е все още хлапе. Не е необходимо на нейните години да се мотае по канцелариите след полунощ.

— Сега пък говорите като баба ми — засече я Винс с усмивка. — Когато трябва да се работи извънредно, оставате винаги вие.

— Това не ме притеснява.

— А дали не притеснява приятелчето ви?

— Я не говорете глупости — отвърна Лоиз и погледът й изведнъж стана леден.

Винс побърза да смени темата:

— Вие сте с господин Инглиш още от началото, нали?

— Да. Имахме съвсем малък офис, една пишеща машина под наем и няколко мебели, които даже не бяха платени. И ето ни сега с тридесет канцеларии и четиридесет служители. Никак не е лошо за пет години, не намирате ли?

— Не може да не му се признае, че се справя блестящо. Успява във всичко, с което се заеме. През тази седмица — боксов шампионат. Предишната седмица — цирк. През следващата — мюзикхол. Питам се какво ли ще е следващото?

Лоиз започна да се смее:

— О, той ще измисли нещо.

Тя разглеждаше Винс; около тридесет и три годишен, среден на ръст с широки рамене, ниско подстриган, с неспокойни очи с тютюнев цвят, с красива уста, решителна челюст и правилен и тънък нос.

— Вие също преуспяхте, Винс.

Той се съгласи:

— Аз не си правя илюзии, дължа всичко на господин Инглиш. Без него и досега щях да съм нещастен дребен счетоводител без бъдеще. Понякога все още не мога да възприема, че съм негов пълномощник. И наистина още не ми е ясно как ми повери този пост.

— Той умее да разпознава способните. След като ви е избрал, не го е направил за красивите ви очи, Хари. Парите, които печелите, не идват даром.

— Разбира се, че не — отвърна Хари, прекарвайки ръка през късо подстриганата си коса. — Работим до никое време.

Той погледна часовника си.

— Единадесет и четвърт. Тази дандания ще продължи поне до два часа.

Той изпразни чашата си и й протегна бутилката шампанско.

— Искате ли още?

— Не, благодаря. Той забавлява ли се?

— Нали го знаете какъв е. Стига му да наблюдава другите как се забавляват. Само от време на време разменя по някоя дума. Човек би казал, че той е гостенинът. Вече цял час Ейби Менделсон го преследва, но не може да го запали.

Лоиз се засмя:

— Убеждава го да финансира женските борби.

— Това не е толкова лоша идея. Лично аз вече няколко пъти съм ги гледал. С удоволствие бих им станал треньор. Мога да им покажа някои хватки.

— Говорете с господин Инглиш. Може да ви даде шанс.

Телефонът иззвъня. Лоиз включи един от жаковете и си сложи слушалките.

— Тук фирма Инглиш. Добър вечер.

Винс забеляза, че докато слуша, Лоиз сбърчи вежди от изненада.

— Ще го извикам, инспекторе — отговори Лоиз, остави слушалката и се обърна към Винс. — Хари, бихте ли съобщили на господин Инглиш, че инспектор Морили от криминалния отдел желае да говори с него.

— Ах, тези ченгета! Обзалагам се, че ще иска някаква услуга. Или две места до ринга, или две места гратис за бъдещия спектакъл. Смяташ ли, че си струва да безпокоя шефа?

Тя отвърна със сериозен израз на лицето:

— Кажете му, че е спешно, Хари.

Той й хвърли бърз поглед и слезе от масата, върху която се беше настанил:

— Веднага.

С бърза крачка се отправи към личния кабинет на Ник Инглиш. При отварянето на вратата навлезе шум от много гласове.

— Ще ви свържа с господин Инглиш — проговори Лоиз в слушалката.

— Няма да е зле да приготвите и колата му, госпожице Маршъл — изръмжа Морили от другия край. — Когато чуе това, което имам да му кажа, ще побърза веднага да тръгне.

Лоиз включи друг жак и помоли пазача на гаража веднага да докара колата на господин Инглиш пред входа.

Точно когато изключваше жака, в приемната влезе господин Инглиш, следван от Винс. Инглиш имаше масивна фигура, много висок, леко заоблен, но без излишни килограми. Наближаваше четиридесетте и, без да е непременно красив, той привличаше вниманието и от пръв поглед оставяше впечатление за сила и твърдост.

— Можете да разговаряте с инспектора по тази линия, господин Инглиш — каза Лоиз.

Инглиш пое слушалката.

— Какво се е случило, инспекторе?

Лоиз се доближи внимателно до Винс:

— Няма да е зле да потърсите Чък. Мисля, че ще има нужда от него.

Хари кимна в знак на съгласие и излезе. Лоиз чу господин Инглиш да пита:

— И кога се е случило?

Тя гледаше с безпокойство високата фигура на господин Инглиш, наведена над масата, потрепвайки нервно с дългите си пръсти.

Вече пет години тя работеше за Ник Инглиш. Беше го срещнала по времето, когато току-що беше отворил малък офис в Чикаго, в желанието си да реализира едно собствено откритие — жироскопен компас за петролните сондажи. Беше я наел да пази офиса, докато той обикаляше да търси капитали за финансиране производството на компаса.

Началото беше трудно, но тя скоро забеляза, че трудностите и неуспехите само удвояваха упорството му. През първата година на съвместната им работа тя често оставаше без заплата, а той — без храна, но между тях се създаде връзка, която тя трудно можеше да забрави, и често си задаваше въпроса дали той беше забравил. Компасът най-накрая беше финансиран и постигна голям успех.

Оттогава парите потекоха като река, той създаде фирми, нае театри, купи една дузина нощни клубове. След това, незнаейки вече какво да прави с парите си, той се впусна в политиката. Благодарение на неговите капитали Хенри Бомон беше избран за сенатор и пак благодарение на неговите субсидии продължаваше да заема този пост.

Припомняйки си бляскавата кариера на своя шеф, Лоиз се улови, че съжалява за времето, когато беше дясната му ръка. Днес беше само една от многото му служителки.

Винс се върна в приемната, следван от Чък Ийгън, който служеше за шофьор и интендант на Инглиш.

Чък беше дребен, с фигура на жокей и наближаваше четиридесетте. Имаше сплъстени коси, червендалесто лице, обсипано с лунички, студени очи и забързана и гъвкава походка. В момента се чувстваше притеснен в смокинга си, който освен това не му стоеше добре.

— Какво става? — процеди той през зъби, като се доближи до Лоиз. — Толкова добре се забавлявах.

Тя кимна с глава към Инглиш, който в този момент казваше в слушалката:

— Пристигам веднага. Не пипайте нищо. Ще бъда там най-много след десетина минути.

— Къде е колата? — изръмжа Чък глухо, обръщайки се към Лоиз.

— Пред входа.

Инглиш затвори телефона. Той се обърна към останалите трима, които леко вцепенени очакваха нарежданията му. Масивното му загоряло лице не издаваше никакви чувства, но погледът му беше станал твърд.

— Иди за колата, Чък. Тръгваме незабавно.

— Пред входа е, шефе — отвърна Чък. — Чакам ви долу.

Инглиш се обърна към Винс:

— Оставете онези юнаци да изпразнят касата с уиски и се отървете от тях. Кажете им, че ми се е наложило да изляза.

— Разбрано, господин Инглиш — отвърна Винс.

Той отиде и отвори вратата на другата стая. Оттам се чуваше оглушителна врява. Инглиш смръщи вежди:

— Бихте ли останали за малко? — обърна се той към Лоиз. — Може би ще имам нужда от Вас. Ако до един час не ви обадя, можете да се прибирате.

— Разбира се — отвърна тя, вглеждайки се втренчено в лицето му. — Случило ли се е нещо, господин Инглиш?

Той я погледна, после се доближи, прегърна я през кръста и се усмихна:

— Познавахте ли брат ми Рой?

Учудена, тя поклати отрицателно глава.

— Нищо не сте загубили — добави той, като леко я плесна отзад. — Току-що се е застрелял.

Тя възкликна:

— Много съжалявам…

— Няма за какво — отвърна той, отправяйки се към вратата. — Той не заслужава Вашето съжаление, а не би желал и моето. Тази работа може да ни докара неприятности. Не си тръгвайте до един час. Ако започнат да звънят журналистите, дръжте ги настрана. Кажете им, че не знаете къде съм.

Той взе пардесюто и шапката си от шкафа.

— Хари донесе ли Ви шампанско?

— Да, господин Инглиш.

— Много добре. Засега довиждане. Може би ще Ви се обадя.

Той преметна пардесюто през ръката си и излезе.